"НС Трибуна" - Забравената съпротива

Забравената съпротива - „Горяните”

Общоприето е, че българите за разлика от германци, унгарци, чехи и поляци нямат своята революция срещу съветския режим и комунистическата власт. Истината обаче е друга. Българите имат своята масова въоръжена съпротива срещу комунистическия режим в същите хронологически рамки и в същите мащаби като въоръжената съпротива на поляци, германци, румънци, балтийци. За съжаление тази съпротива остава почти неизвестна, въпреки множеството свидетелства и документите, открити в архива на Държавна сигурност (тайните комунистически служби на България).

Въоръжената съпротива в България, наречена Горянско движение, възниква още в през есента на 1944 като спонтанна съпротива срещу съветската окупация и съпровождащия я комунистически терор, избил в първите месеци след съветската инвазия близо 30 хиляди души от националния елит. В планините излизат стотици хора, понякога цели семейства. Първоначално горяните са предимно офицери от българската армия, дейци на ВМРО, бивши полицаи, студенти, националисти, анархисти и дори бивши комунисти. Но след 1947, когато легалната опозиция е разтурена, земеделският лидер Никола Петков обесен по нареждане на Сталин, а десетки хиляди опозиционери са изпратени в концлагерите, горянските чети нарастват с членове на опозиционния Български земеделски народен съюз. Общият брой на горяните и техните помагачи е около 10 000 души, а разкритите от милицията нелегални организации – над 600.

Георги Русев, рис. Костадин Събев

Горяните се сражават с комунистическата власт от 1944 до 1956 година. Горянски чети действат из цялата страна – 28 по-големи чети и множество по-малки и дори горяни-единаци, които се сражават сами. Други 52 чети влизат през границата – наричани от комунистическата пропаганда диверсанти, а всъщност български емигранти, които се връщат в България да се сражават срещу комунистическата власт с надеждата, че така ще подтикнат Запада към война за освобождението на Източна Европа. А тази надежда е много силна у източноевропейците до 1956, когато изживяват покрусата от смазването на Унгарското въстание и от бездействието на Запада. През 1950 САЩ скъсват дипломатическите си отношения с България. В началото на 1951 г. Труман заявява, че Съединените щати са готови да воюват в защита на Европа, а Конгресът одобрява изпращането на американски войски в Европа. „Искаме война!” – такъв възглас на отчаянието и надеждата може да се чуе през 1950 в българските села, в които комунистите провеждат насилствена колективизация. Селяните бягат в гората, за да не влязат в ТКЗС (комунистическите земеделски кооперации). Цели села в Западна България преминават границата с Югославия с добитъка си. Хората масово напускат ТКЗС и се опитват да си вземат инвентара и добитъка, стига се до сблъсъци с милицията, пламват селски бунтове. Стълкновения има и при издължаването на държавните доставки. Непосилните задължения в селскостопанска продукция, която частните стопани трябва да предадат на държавата, предизвикват многобройни женски бунтове. „Защо ни отнемате хляба и го давате на руснаците?”, питат насъбралите се на селските площади стотици жени. „Долу ТКЗС”, „Долу комунистите”, „Не искаме да вършеем на общ харман”, са виковете на женските протести. Преди войната българският селянин се е подигравал с новините, идващи от Съветския съюз, а сега съветизацията нахлува в живота му с милиционерското насилие, с отнемането на частната собственост, с овластяването на най-мързеливите и криминални съселяни, с кражбите на кооперативната собственост, с гледката на гладуващите в двора на ТКЗС крави.

Курти Карагенов,

рис. Костадин Събев

В тази обстановка се подготвя всенародно въстание срещу комунистическия режим. Разпокъсаната съпротива на горянските чети започва да се координира от нелегалното радио „Горянин”. В края на май 1951 радиото съобщава, че в сливенския Балкан се сформира въстаническа армия и хора от цялата страна тръгват натам. Комунистическата власт е уплашена не на шега. 13-хилядна армия от милиционери и войници обгражда Сливенския Балкан, за да попречи на въстаниците да се присъединят към четата на Георги Търпанов. Стотици са арестувани, а някои са разстреляни на място без съд и присъда. На първи и втори юни 1951 година 106 горяни от четата на Георги Търпанов водят сражение срещу 6-хилядна армия от милиционери и войници в Сливенския Балкан. След 48-часова престрелка четниците разкъсват блокадата и се изтеглят. Командирът им получава 12 огнестрелни рани, но въпреки това успява да изведе хората си на безопасно място. Загинали са 40 горяни, но въстаниците успяват да изнесат всички свои ранени. Няколко седмици по-късно четата на Търпанов е преустроена и готова да се впусне в нова битка.

Иван Узунов, рис. Костадин Събев

Паметникът на Съветската армия в София е издигнат като предупреждение и заплаха.

Операцията срещу горяните се води лично от министър-председателя на България Вълко Червенков³ и Георги Цанков, министър на вътрешните работи, които пристигат в Сливен и стават свидетели на най-позорната загуба на милиционерската държава. Битката със сливенските горяни дава на българските комунисти да разберат, че въпреки жестоките репресии и масовите убийства без съветската армия те няма да удържат властта. Това не е учудващо – комунистите нямат обществена подкрепа. Уплашен от съпротивата срещу компартията, Вълко Червенков отправя недвусмислено послание – издига в центъра на София заплашително огромен, зловещ паметник на Червената армия. Първоначално паметникът е бил замислен като малък монумент на загиналите във Втората световна война, но вместо първоначалния проект е издигнато днешното чудовищно съоръжение като комунистическа заплаха и предупреждение към българите, че битката им е безсмислена, защото БКП винаги може да повика на помощ Червената армия.

И днес този паметник все още заплашително размахва шпагин в центъра на София, за да могат днешните комунисти да има къде да изразяват своята благодарност към армията-окупаторка, с чиято решаваща помощ получиха властта през 1944 и я задържаха половин век. В началото на 50-те ръководството на компартията създава специален отдел ХII към Държавна сигурност за борба и ликвидиране на горянското движение с поделения към окръжните управления на МВР като залага на създаването на агентурна мрежа. Голяма част от горяните са заловени и избити без съд и присъда благодарение на агенти на ДС. Предателите и доносниците се оказват изключително важни за „народната” власт в борбата й срещу народа на България.

Защо тази съпротива остава неизвестна?

България има своите горяни, както Полша има своите прокълнати войници, Румъния – своите хайдути, Балтийските страни – своите горски братя. България има и силна легална опозиция – до разтурването й през 1947 най-влиятелната партия е опозиционният БЗНС със 750 000 членове, докато комунистическата партия, поставена и крепена на власт от Съветската армия, има 25 хиляди члена. Това, което прави българският случай различен, са българските комунисти. Докато в Унгария, Чехия и Полша комунистите подкрепиха народното недоволство и то се превърна в революции срещу съветската окупация, българските комунистически властници останаха предани на Москва и послушно проведоха съветизацията на България. След което се постараха да изличат спомена за горяните. Внушиха, че българите не са се съпротивлявали. Защото иначе трябваше да признаят, че са сломили съпротивата на българския народ като верни оръдия на Съветския съюз.

Малцина от горяните оцеляват, повечето загиват в битките или заловени, са осъждани на смърт или убивани без присъда. Семействата им с десетилетия са преследвани и потискани.