Българската бронеизтребителна легия

във Waffen

(Българската бригада в състава на  войските)

Източник: http://bg.bgns.net/Istoriya/Bulgarskite-SS.html

Многонационалните войски на  са първата обединена армия на европейските народи. Първоначално Waffen- са създадени в Германия и в тях служат само германци. По-късно в хода на войната се сформират и чуждестранни дивизии, към които се присъединяват доброволци от различни страни - финландци, холандци, италианци, румънци, руснаци, украинци и много други от почти цяла Европа. Най-известните дивизии съставени от негерманци са френската „Шарлеман”, белгийската  „Валония”, унгарските „Янош Хуняди” и „Унгария”, както и дивизията „Викинг” съставена от датчани, норвежци, шведи, холандци и белгийци. Освен тях има и няколко мюсюлмански дивизии като албанската „Скендербег”, хърватската „Кама” и босненската „Ханджар”.

С малки изключения Waffen- са били по-боеспособни и с по-висок боен дух от всички други военни формирования, защото доброволците са били изключително мотивирани и всеотдайни. Примерите за това са безброй, но най-показателно е, че последната организирана отбрана на Берлин през 1945 г. се е водела освен от германски военни части, Фолксщурм-а и Хитлеровата младеж, и от чуждестранните доброволци от  дивизиите „Шарлеман” и „Нордланд”. Френските и скандинавските доброволци от тази дивизия бранили до смърт позициите си, защитавайки берлинчани до самия край.

Във Waffen- се бият и Български доброволци. Това е Българската бронеизтребителна легия.

На практика 9 септември 1944 г. се превръща в последния ден на Третото Българско царство. Възползвайки се от нахлуването на червената армия и тежката правителствена криза, просъветските елементи в България извършват държавен преврат. На власт идва крепящото се чрез терор заговорническо правителство на Отечествения фронт, в което основна роля имат местните комунисти.

България продължава войната на страната на Съветския съюз и Българската армия, която поради двуличната царска политика до този момент няма пряко участие на фронта, започва военни действия срещу бившите си съюзници – германците – в Югославия и Унгария. Съветската историография дълго време спекулира, че деветосептемврийския преврат и последвалото нашествие на съветските войски били посрещнати от Българския народ с въодушевление и че антисъветска съпротива в страната почти не е имало. Изминалото време, обаче освободи истината от досегашното й идеологизиране. Така подвига на десетките хиляди свободолюбиви Българи, отдали своя живот и силите си в борбата против комунизма в периода 1944-46 г., отново става достояние и обект на гордост за новите поколения. И съвсем не на последно място сред тях заемат място и легионерите от Българската  противотанкова бригада.

Идеята за формирането на Българския доброволчески легион в състава на Войските  е подхваната от райхсфюрера на  Хайнрих Химлер още през декември 1942 г., но българското правителство и лично цар Борис III не бързали да помагат на германците в Кръстоносния поход против болшевизма и затова вежливо, но безапелационно отклонили предложението на Райхсфюрера. Комунистическия преврат в България рязко променя ситуацията. Инициативата преминава в ръцете на Химлер и през есента на 1944 г. той издава заповед за формиране на Българския гренадирски пехотен полк, който в бъдеще трябвало да послужи като основа на Българска  дивизия (Waffen-Grenadier Division der  / Bulgarische Nr. 1).  Критериите за подбора на Българските доброволци определял лично райхсфюрерът на СС. В редовете на Българската  бригада не се допускали бившите войници и офицери от Българския експедиционен корпус в Македония, които през септември 1944 г. се предали доброволно на германската армия. Аргументът за това решение бил, че те са се „предали от страх за живота си” и следователно не са достатъчно надеждни. Първоначално Българите били разпределяни във воюващите на Балканите и в югоизточна Европа германски, унгарски и хърватски части. Доброволци в  имали право да станат само онези Българи, преимуществено военни, които са успели след деветосептемврийския преврат да си пробият път към германците през обхванатата от война Югославия или бегълци от стоящата на съветско - германския фронт Българска армия.

Въпреки строгите критерии Райхсфюрерът бил оптимистично настроен, че ще набере достатъчно Български доброволци.

Гренадир от българската легия

Командване и въоръжение

След като първия етап на Българската съпротива бил жестоко потушен от съветските войски и местните комунисти, по-голямата част от оцелелите патриоти предпочели да останат в страната и да преминат към подмолни или партизански методи на борба. Онези, които избягали зад граница предпочели Турция, където било много по-лесно да се премине границата, и където кемалисткото правителство им оказвало покровителство. В началото на 1945 г. в учебния център на  в Дьолерсхайм, в североизточна Австрия, се събират 25 офицери, 56 подофицери (сержанти) и около 500 войници от бившата царска армия. Към тях се присъединяват около 150 български студенти, учещи в различни университети в Германия, предимно членове на някои от националистическите младежки организации – ратници, легионери, „Бранник”. В това число и 12 девойки, изучаващи медицина във Виена (една от тях впоследствие е тежко ранена, а друга изчезва безследно). Така за формирането на Българските  Химлер можел да разчита на малко повече от 700 души и Райхсфюрерът издал заповед за създаването на Българската  противотанкова бригада (SS-Panzer-Zestörer Brigade / Bulgarische Nr. 1).

Независимо, че във всички германски документи Българското  формирование до края на войната се нарича бригада, то не наброявало повече от един непълен полк. Командира на полка временно изпълнявал задълженията и на командир на бригадата, но дори щабните структури на бригадата не били формирани. Самите Български войници и офицери именували своето съединение „Бронеизтребителна легия” (Противотанков легион) в знак на приемственост с отрядите на Българските революционери, формирали се зад граница в зората на национално-освободителните борби срещу турците от 1861-68 г. Организационно Българската  част се състояла от два пехотни батальона, усилени с противотанкови средства, противотанков артилерийски дивизион и бойно-осигурителни подразделения: свързочна, медицинска, сапьорно-заградителна и щабна рота. Командир на полка и бригадата по съвместителство става СС-щандартенфюрер (полковник) Иван Рогозаров, бивш министър на труда и началник на Трудови войски, който деветосептемврийския преврат заварва на официално посещение в Германия.

Първи батальон се командва от СС-оберщурмбанфюрер (подполковник) Георги Малков, бивш началник щаб на Втора пехотна дивизия на Българската армия, участник в отбраната на Велико Търново от съветските войски.

Втори батальон се командва от СС-оберщурмбанфюрер (капитан) Цветан Богоров, противотанковият дивизион е под началството на СС-оберщурмбанфюрер Лебибов, медицинската команда се оглавява от майора от запаса д-р Лука Билярски. За началник на щаба на бригадата е назначен членът на NSDAP от 1939 г. - СС-щурмбанфюрер Паул Брилинг, който е от Български произход по майчина линия. Той е и единственият германски офицер в щата на Българската  бригада, за когото има безспорни сведения. Възможно е в редиците на легионерите да са се влели и офицерите и подофицери от СС, които са ги обучавали в лагера в Дьолерсхайм.

Българската  противотанкова бригада разполагала с модерни противотанкови оръжия, които били на въоръжение по това време във всички Waffen-SS: фаустпатрони, реактивни противотанкови оръжия, гранати и различни видове мини. Артилерийският дивизион бил въоръжен със 75 мм противотанкови оръдия с повишена бронепробиваемост, но от тях имало 16, вместо 24, както е заложено по щат. Противовъздушната отбрана на бригадата се осигурявала от две 88 мм зенитни оръдия ФЛАК, които се използвали и като противотанкови. Пехотните оръжия на легионерите били 50 мм миномети, картечници МG-34, карабини „Маузер”, картечни пистолети МП-40 и пистолети „Парабелум”, „Валтер”, удължен „Браунинг”. Освен щатните оръжия, почти всички офицери и войници се снабдявали и с различни модели свое „лично” оръжие. Членовете на младежката организация „Бранник” освен щатните щикове носели и своите организационни ножове, а някои офицери имали и саби. Особено необичаен за въоръжението на бригадата бил лекия разузнавателен самолет He-129 „Щорх”, предаден на Българите по лично разпореждане на Райхсмаршал Херман Гьоринг, който високо ценял Българските пилоти. Самолетът бил базиран на пистата на учебния център и бил пилотиран от подпоручик Петър Бочев от Българските ВВС, който на 1 август 1943 г. свалил един от първите американски бомбардировачи над България. Транспортните средства на Българската  бригада включвали автомобили „Опел Блиц” и „Фиат” (последните се използвали като артилерийски влекачи). За свръзка имало няколко бързи „Опел Капитан” и мотоциклети.

Българската бригада била съставна част от Waffen- на Третия райх, а на територията на лагера й действала своеобразна смесица от есесовския кодекс на честта и устава на Българската царска армия. Същото било и с военните звания - във всички „външни” документи военнослужещите от Бригадата фигурирали под есесовските си звания, но „вътре” в своята част те използвали Българските си чинове. В Българската  бригада съотношението на званията било следното:

редник –  шутце

ефрейтор –  ротенфюрер

младши подофицер –  унтершарфюрер

подофицер –  шарфюрер

фелдфебел –  хауптшарфюрер

офицерски кандидат –  щандартюнкер

подпоручик –  унтерщурмфюрер

поручик –  оберщурмфюрер

капитан (ротмистър) –  оберщурмбанфюрер

майор –   щурмбанфюрер

подполковник –  оберщурмбанфюрер

полковник –  щандартенфюрер

Българската  противотанкова бригада не успяла да получи есесовски щандарт, но въпреки това разполагала със свое знаме, което било ушито от съпругата на командира на бригадата Стела Рогозарова. Легионерите се отнасяли към него с традиционното за Българите благоговение. То било бяло-зелено-червен трицвет, герб с вшит сребърен лъв и девизът на Българските национални революционери: „Свобода или смърт”. Знамето се носело пред строя и в присъствието на висши представители на германското командване и не предизвиквало възражения от тяхна страна. По устав Българските легионери носели общоесесовската униформа с някои отличителни знаци на националната им принадлежност. На дясната петлица вместо традиционните „Зиг руни” бил закачен сребърният Български лъв, а на левия ръкав носели щитообразната нашивка с националните цветове. Много войници и офицери запазили своите Български армейски отличия и сами заменяли есесовските пагони със собствените си, а кокардата „Мъртвешка глава” – с Българския лъв или трикольорна розетка. Много от тях носели Българските си пилотки и фуражки. Знаменосецът на бригадата СС-шарфюрер Радойнов е бил с пълна Българска униформа. През пролетта на 1945 г. в бригадата постъпили на въоръжение камуфлажни блузи и плащ-палатки, но понеже не били достатъчно на брой, се ползвали от легионерите с особени заслуги. Каските и снаряжението на бригадата били изцяло германски с малки изключения, в които някои Български войници носели на тях Българския лъв.

Повечето бивши войници и офицери от Българската армия успели да получат бойно кръщение в боевете с югославските и българските комунистически партизани. Също така много от доброволците имали военна подготовка и затова германските инструктори в Дьолерсхайм не изпитвали почти никакви трудности в бойното обучение на Българската  бригада. Българите с лекота овладели и непознатите им образци оръжия и показали впечатляващи резултати. Много по-голям проблем предизвиквало поведението на легионерите в отпуска, които не се стараели особено да пазят покоя на тихото австрийско градче. Въпреки това като цяло не се е стигнало до сериозни инциденти.

Най-надеждното подразделения била 1-ва рота с капитан Стефан Замфиров, бивш офицер от Българската армия, който имал лично отношение към болшевиките – след деветосептемврийския преврат партизани убили жена му. След като подбрал в ротата си хора, които също имали лични причини да ненавиждат комунистите той установил желязна дисциплина. Именно на 1-ва рота впоследствие не веднъж се опирал  СС-щандартенфюрер Рогозаров, за да потушава „червени прояви” в бригадата.

В началото на април формирането на Българската  противотанкова бригада било прекъснато: червената армия развила мощно настъпление в Източна Европа и Вермахта спешно се нуждаел от подкрепления. Бригадата била включена в боевото разписание на 2-ри  танков корпус, отбраняващ подстъпите към Виена на рубежа на река Морава. На 4-ти април преди червената армия да щурмува столицата на Австрия, Българската  бригада получила заповед да се готви за заминаване на фронта. Легионерите посрещнали тази вест с въодушевление, още повече, че техен противник щяла да бъде 46-та съветска армия от 3-ти украински фронт, преминала някога с огън и жупел през България. На Българската  бригада било съдено да получи своето бойно кръщение в последните дни на войната.

На 5 май командирът на 2-ри  танков корпус дал заповед Българската  бригада да заеме защитна позиция на отбранителната зона в северо-източните покрайнини на Щокерау, югозападно от Виена. В утрото на 6 май, със стремителен нощен марш към фронта, Българската  бригада се вляла в редиците на оредялата  дивизия отбраняваща Щокерау и поела свой самостоятелен участък от отбраната.

Противотанковите съоръжения на подстъпите към града не били довършени и СС-щандартенфюрер Рогозаров решава да срещне съветските войски по улиците, където огневите средства на бригадата биха могли успешно да им се противопоставят. За да се избегнат жертви сред мирното население той се обърнал със заповед към все още неуспелите да се евакуират жители на Щокерау, незабавно да напуснат града. За осигуряване на безпроблемната евакуацията на безопасно място, на цивилните бил предоставен автотранспорта на бригадата, една рота от 2-ри батальон и медицинската рота.

Бойният дух на Българските легионери в очакването на боя бил висок. „На всички ни беше ясно, че краят на войната не е далеч, и че Германия вече не може да победи - спомня си по-късно ветеранът от бригадата Стоян Поп’Янков, по това време млад бранник - но въпреки това очаквахме битката с нетърпение. В края на краищата след толкова митарства бяхме длъжни да покажем и на руснаците, и на немците, как могат да се сражават истинските Българи!”

„Боже, пази България и всички нас!” – пишат легионерите по стените на къщите в Щокерау, превърнати в опорни пунктове.

Пилотът Петър Бочев излита на разсъмване на 6 май на разузнаване със своя „Щорх” и докладва, че на подстъпите към градчето се струпват съветски войски – танкове, пехота и гаубична артилерия. Зарежда самолета и излита отново за допълнително разузнаване и повече не се връща. По-нататъшната му съдба е неизвестна, но най-вероятно смелият пилот е бил свален и е загинал ...

Боят започва към 9 часа сутринта

Противник на Българите се оказват части от 46-а армия, която повече от всичко искат да срещнат на бойното поле и затова легионерите воюват особено настървено. Съветските танкове и пехота настъпват в града и независимо от мощната артилерийска и авиационна подкрепа, чак до вечерта не им се отдава да се придвижат към вътрешността на Щокерау. Успешно удържат позициите си и германските  части. Към 18:00 часа атаката е прекратена. В боя Българската  бригада успява да извади от строя 14 съветски танка и 2 самоходни артилерийски установки (от общо 29 изгубени танка през този ден от 46-а армия в Щокерау) и унищожава повече от 100 пехотинци. Около 30 съветски войници са заловени в плен. СС-щандартенфюрер Рогозаров заповядал да им вземат дрехите и да ги заключат в мазето на един търговски склад. Легионерите показват крайно оригинален подход към използването на пехотното въоръжение - успяват да свалят с противотанковия гранатомет „Офенрор” и един невнимателно снижил се при бомбардировките Ил-2. Този случай няма аналог в историята на Втората световна война. Загубите на Българската бригада са 98 души убити и ранени и 46 безследно изчезнали.

Ранените легионери са евакуирани в германска болница, скоро завладяна от червената армия. След края на войната 7 от тях са предадени от Съветския съюз на българските комунисти и след показен съд са разстреляни в Софийския затвор на 29 септември 1945 г. Сред тях е и командирът на 1-и батальон СС-оберщурмбанфюрер Георги Малков, тежко ранен в боя за Щокерау. През нощта от командването на корпуса се получава заповед за отстъпление и Българската  бригада се придвижва на запад по пътя извън града, осветен от пожарите. Нямат възможност да вземат със себе си руските пленници и СС-щандартенфюрер Рогозаров нарежда те да бъдат разстреляни, но поручик Хаджилалчев по собствена инициатива не изпълнява заповедта на командира, за което е разжалван в редник, но не е отстранен от командването на своята рота.

Оставащите в Щокерау подразделения на  получават задача да го удържат още едно денонощие (което успяват да сторят, задържайки града до края на 7 май), а през това време Българската  бригада получава от командването на 2-ри  танков корпус задачата да заеме и подготви за отбрана населения пункт Хорн, ключова позиция в следващия отбранителен рубеж на корпуса.

Легионерите моторизирано се придвижват към определения им район и СС-щандартенфюрер Рогозаров се надявал да преодолеят 60-километровото разстояние за една нощ. Но шосето се оказва задръстено от подразделения на отстъпващите немски войски и придвижването рязко се забавя. Утрото заварва бригадата пред мост близо до местността Цирсдорф, където става задръстване от техниката стремяща се да премине на отсрещния бряг. Положението се влошава след внезапна атака на съветски пикиращи бомбардировачи Пе-2, които сериозно повреждат моста и взимат не малко жертви. Убити и ранени са и Български легионери, а половината от артилерията на бригадата, която не успяват да прехвърлят на другия бряг е изоставена. Но това още не е най-тежката загуба застигнала Българите на злощастния мост. В невероятната суматоха се изгубва 2-ри батальон в почти пълен състав. Неговият командир СС-оберщурмбанфюрер Богоров, намиращ се по това време при командира на бригадата, се втурва да търси подчинените си и също изчезва безследно. Изостават и се изгубват не малко войници и от останалите подразделения.

Съдбата на 2-ри батальон, заблудил се при Цирсдорф, се оказва печална. Останали без командир, по-голямата част от войниците в утрото на 7-ми май се разпръснали. Организираността си запазва само ротата на разжалвания СС-оберщурмфюрер Хаджилалков. Ротата се присъединява към отряд от Фолксщурм-а (Volkssturm-народно опълчение) от 17-ти мобилизационен корпус. Те отстъпват с бой в планинските райони на Западна Австрия и там заедно продължават да се бият до 12 май. В постоянните сражения с червената армия Хаджилалков загубва около 2/3 от личния си състав - убити, ранени и изчезнали - и взима решение да разпусне ротата си. Той самият с фалшиви документи успява да се добере до България, в родния си град Бургас. Понеже по-големият му брат е един от местните комунистически водачи, поручикът се отървава с две години нестрог тъмничен затвор. На по-голямата част от войниците му австрийците помагат да се прехвърлят в зоната, за която отговарят американските войски, а някои се укриват и остават да живеят на територията на следвоенна Австрия.

Остатъците от Българската  бригада пристигат в Хорн едва по пладне на 7 май. По това време в строя са не повече от 300 души, а една десета от тях са ранени. Но бригадата все още е боеспособна и може да изпълни поставената й бойна задача. Съединенията и частите на 2-ри  танков корпус, обаче така и не пристигат в града: в боевете на 7 - 8 май те са изтласкани на юг. Вместо тях отбраната на рубежа е поета от 43-ти армейски корпус на Вермахта под командването на генерал Карл Люде. Веднага след пристигането на бригадата в града СС-щандартенфюрер Рогозаров и СС-щурмбанфюрер Брилинг са приети от командващия генерал и получават уверение, че германците ще защитават града докрай и Българите ще бъдат включени в отбраната му.

На Българската  бригада е възложена задачата да заеме позиции около замъка Вайсгартен, замъкът на князете Батенберг, от чието семейство произхожда първият княз на България Александър I. СС-щандартенфюрер Рогозаров се възползва от това да повдигне бойния дух на бригадата. Българските  легионери се строили в двора на замъка при развятото бойно знаме и СС-щандартенфюрер Рогозаров се обърнал към тях с патетична реч, призовавайки ги пред лицето на националния герой на България Александър Батенберг, самоотвержено да изпълнят дълга си и да се сражават на тези позиции докрай, рамо до рамо с германските си съюзници. За завършек на церемонията бойците в хор изпели любимата си песен „Откол се е зора зазорила...”, а девойките легионерки положили на стъпалата на замъка букети цветя. „Ако битката за замъка бе започнала веднага след това, - спомня си Стоян Попянков - без съмнение всички щяхме да измрем до един, покривайки се с вечна слава.”

Веднага след завършването на тържествената церемония по заповед на командира на бригадата били разстреляни подпоручик Ангеличков и един подофицер, които още по време на марша се опитали да напуснат своя взвод и да се предадат на червената армия.

На Българската  бригада, обаче не било съдено да вземе участие в защитата на градчето Хорн. Виждайки безсмислеността на съпротивата пред лицето на неизбежното поражение, генерал Люде вечерта на 7-ми май тайно влиза в радиопреговори с командването на съветската 46-а армия, и сключва споразумение за предаването на града в утрото на 8 май (реално той е зает едва на 9 май, понеже на 8 май части на 2-ри  танков корпус, 43-ти армейски корпус на Вермахта и Фолксщурм-а задържат настъплението на съветските войски към подстъпите на града). На заелите града подразделения на генерал Люде, съветското командване гарантира свободен проход до зоната намираща се под контрола на американската армия, при условие да бъдат разоръжени и предадени на червената армия всички есесовци. Така Българската  бригада е изправена пред реалната опасност да бъде пленена от съюзниците си. Един от офицерите в щаба на генерал Люде, обаче не желаейки да поеме върху себе си измяната, извършена от неговия командир, около полунощ съобщава всичко на СС-щандартенфюрер Рогозаров. Той веднага вдига бригадата под тревога и с подкрепата на няколко десетки гестаповци, намиращи се в града, прави опит да завладее щаба на генерала и да изолира подчинените му войници. Скоро на споменатите пунктове се завързва ожесточена битка, продължила до 3 часа в утрото на 8 май.

Българите отстъпват по численост на подразделенията на Вермахта в града и не успяват да го вземат под свой контрол. Загубвайки повече от 20 души, бригадата е принудена да отстъпи по шосето на северо-запад, оставяйки цялата си артилерия и голяма част от автотранспорта. Опасявайки се от преследване на разсъмване легионерите се отклоняват от шосето и се укриват в гората, където заемат отбранителна позиция.

Хората са напълно физически и морално изтощени и СС-щандартенфюрер Рогозаров му се налага да им даде почивка за няколко часа. Безизходността овладява войниците и офицерите. СС-щурмбанфюрер Брилинг се самоубива. Погребват го в братска могила с трима легионери загинали от раните си получени в нощния бой. Няколко души бягат на изток  да се предадат на червената армия. Ротмистър / СС-оберщурмбанфюрер Замфиров се опитва да ги застреля, но командирът на бригадата Рогозаров го спира. Опасявайки се от това, че те могат да издадат на противника местоположението им, той нарежда да прекратят почивката. На спешния съвет оцелелите офицери взимат решение да тръгнат на запад към зоната на американците, където могат да разчитат на по-добри условия за капитулация, отколкото при руснаците.

В походен ред бригадата поема по черния път към Гмюнд. Няколко часа по-късно над колоната започва да кръжи съветски разузнавателен самолет По-2. Командира на артилерийския дивизион СС-хауптщурмфюрер Лебибов открива огън с картечница МG-34 и успява да го улучи. Бипланът принудително каца на пътното платно. Легионерите залавят екипажа му - две млади жени пилоти от нощния бомбардировъчен полк на 5-а съветска въздушна армия. Българите се отнасят към жените с присъщото им балканско благородство - превързват раните им и ги оставят на грижите на свещеника от малкото селце Будвасер до идването на съветските войски. В селото легионерите сменят камионите, които са изчерпали горивото си с няколко конски впряга. На тях качват ранените, които не могат да ходят сами и бригадата продължава марша си на запад. Нощта на 8 срещу 9 май ги застига южно от населеното място Цветл, където лагеруват заедно с разпокъсани подразделения от отстъпващи войски на Вермахта.

На сутринта позициите им попадат под обстрела на съветската тежка артилерия. Тръгва слух, че бронемеханизираният авангард на червената армия през нощта ги е заобиколил и е отрязал пътя на запад. Легионерите и германските войници заели кръгова отбрана в очакване на врага, но за един час се появила само разузнавателна група на противника с два леки танка, които били прогонени без затруднение с картечен огън. За изясняване на обстановката СС-щандартенфюрер Рогозаров пратил три патрула от доброволци под командването на СС-оберщурмбанфюрер Замфиров, СС-оберщурмфюрер Цървеничев и СС-хауптшарфюрер Ковачев. След като се връщат те докладвали, че по шосето на Гмюнд в посока към чешката граница действително се движат съветски танкове и пехота на камиони. Българската бригада очевидно се оказала извън зоната на тяхното напредване и на нея временно просто не й обръщат внимание. Същевременно бригадата се оказала в тила на противника, а наличните сили не позволявали и дума да става за пробиване на път с бой на запад. Нищо добро не вещаело и предаването в плен - при съветските „съответни органи” разговорът с националните формирования на  бил кратък...

И тук на помощ дошла традиционната Българска съобразителност. СС-щандартенфюрер Рогозаров наредил тридесет от легионерите с най-светъл цвят на косата да се облекат в униформите на пленниците от Щокерау и да се въоръжат с трофейните автомати ППШ, пленени от руснаците. Останалите скрили под дрехите си личното си оръжие - гранати, пистолети, ножове и трябвало да изглеждат като пленници. Строили се в колона, обкръжена от преоблечения „конвой” и така бригадата се придвижила на запад, като в средата й се намирали каруците с ранените и скритото на дъното им стрелково оръжие. Колоната се водела от отлично говорещия руски език Рогозаров в униформа на съветски капитан. През деня няколко механизирани колони на съветските войски подминали бригадата, но в суматохата на последните дни от войната, никой не заподозрял в автоматчиците, които водели на някъде колона „пленени фрицове”, преоблечения неприятел.

Вечерта на няколко километра от чешката граница пътя на Българите бил преграден от неголям отряд от съветски мотоциклетисти-разузнавачи. Сигурно посоката на колоната се е сторила подозрителна или преоблечените легионери са се издали по немските си ботуши, но мотоциклетистите насочили автоматите си срещу Българите, а командващият ги офицер се приближил до Рогозаров и изискал от него да му предаде документите за съпровождане на пленниците. Вместо отговор щандартенфюрерът извадил пистолета си и убил болшевика на място. Това послужило като сигнал и легионерите нападали изненаданите мотоциклетисти и убили онези, които се съпротивлявали, а останалите взели в плен. От Българска страна бил убит само един човек – командирът на Българската  противотанкова бригада - СС-щандартенфюрер Иван Рогозаров...

От тук нататък нуждата от маскарад отпаднала от само себе си. Нов командир на бригадата не бил избран и всички решения се взимали колегиално от оцелелите офицери. След като погребали своя храбър командир, бригадата продължила да се движи и в нощта на 10 май преминала германо-чешката граница в района на Чешке-Веленице. На разсъмване авангардният патрул на Българите под командването на СС-хауптщурмфюрер Замфиров, придвижващ се на трофейните мотоциклети, разпръсва в кратък сблъсък опитващите се да го атакуват чешки партизани, и излиза в покрайнините на населения пункт Тргове-Свини. Именно там СС-хауптщурмфюрер Замфиров се среща с разузнавачи от 3-та американска армия. Отведен в щаба на американския танков полк той се среща в 10:30 часа сутринта на 10 май 1945 г. и подписва капитулацията на Българската  противотанкова бригада. След това заедно с американски капитан той се връща при бригадата и обявил на съратниците си условията на капитулацията.

250-те оцелели легионери се строяват за последен път, тържествено се простили със своето бойно знаме, след което знаменосецът - СС-шарфюрер Радойнов го изгаря. Няколко часа по-късно Българската колона с бели знамена пристига в определения й за предаване район. Там легионерите слагат оръжие и предават на американците всички съветски пленници, след което са ескортирани в тила на 3-та американска армия.

Така завършва краткият, но тежък боен път на Българската  противотанкова бригада.

Въведена в бой в самия край на войната, когато отбраната на германските войски вече се е разпаднала на отделни затихващи огнища на съпротива, бригадата несъмнено не успява да разкрие напълно целия си боен потенциал. Но въпреки това можем да кажем, че войниците и офицерите й честно изпълнявали дълга си пред България и съюзна Германия, която им дала оръжие. Не е тяхна вината, че им се паднало да преживеят агонията на Третия райх с всичките произтичащи от това печални последствия, но пък и те не са очаквали друго.

По нататъшната съдба на легионерите е различна. След краткотрайно пребиваване в няколко лагера за военнопленници на територията на Чехословакия, американците ги прехвърлят в Австрия в лагера Бад Ишл, където им предстояло да дочакат освобождаването си. Условията в лагера били тежки, но издръжливите Българи ги понесли относително леко. Офицерите и войниците са строго разделени, за общуване помежду им се налагали строги наказания, но командирите съумяват да поддържат контакт с подчинените си.  легионерите с най-голям късмет са освободени от американците след 6 месеца,  а останалите - средно след около година.

В условията на започващата Студена война американските спецслужби активно работят с Българите, имащи репутацията на непримирими борци против комунизма. Няколко легионери са вербувани от американското разузнаване, но достоверна информация има само за участието на един от тях в разузнавателни операции на територията на България. Бившият СС-хауптщурмфюрер Замфиров през 1946 г. на два пъти успешно прониква в България, скачайки с парашут и се връща, след като е изпълнил задачите си. Той загива през януари 1947 г. по време на третата си операция, разбивайки се в земята при скок с парашут...

Много от  легионерите, които не са пленени след войната се завръщат по домовете си. Там някои от тях отново се включват в антикомунистическите партизански отряди (т. нар. горяни) в България и Македония, а други се върнали към мирния живот. Много от тях са арестувани от комунистическите „органи за безопасност” и осъдени на различни срокове затвор. Такава е участта и на няколко десетки  легионери, върнали се в Родината след освобождението си от американски плен, като някои от осъдените били изпратени в съветски лагери. Но освен седемте разстреляни след известния „процес на легионерите”, на смърт не е бил осъден никой.

Повечето  легионери емигранти се завръщат в Родината през 1954 г. след обявената амнистия за участниците в антисъветската борба и политическите затворници. Тогава са освободени от затворите и легионерите с по-дълги присъди.

По-нататък животът на всички тези хора протича по различен начин. Но почти всяка година няколко бивши  легионери се събират в едно ресторантче в гр. Пещера, което е собственост на бившият лекар на бригадата Билярски. След падането на комунистическия режим в България, през 1992 г. станало възможно да се организира „Съюз на ветераните от Бронеизтребителната легия”. Организационно той влиза в състава на „Съюза на ветераните от Втората световна война”, обединяващ в България хора сражавали се на страната на двете воюващи коалиции. Ежегодно се провеждат срещи на бившите легионери. За пръв председател на съюза е избран д-р Лука Билярски, а след смъртта му през 1993 г. - Костадин Хаджилалков, бивш СС-оберщурмфюрер от 2-ри батальон. В началото на 1995 г. в съюза се наброяват 42 ветерани от Българската  бригада, 5 от които живеят в САЩ, по 2 в Австрия и Македония, 1  в Германия, а всички останали - в България.

Документалните източници за Българската  противотанкова бригада са много оскъдни. Дори знаменитият английски историк на чуждестранните формирования на Третия райх Дж. Литълджон признава, че документални сведения за бойните й действия отсъстват.

Единствените официални материали по този въпрос са протоколите от „легионерския процес”, но те не могат да бъдат признати за обективни заради клеветническия характер на съда и откровените фалшификации на събитията от обвиняемите и „свидетелите”. Единствен източник на сведения по дадения въпрос за момента са спомените на ветераните от бригадата. През 1995 г. в София излизат мемоарите на един от тях - Стоян Поп’Янков - учил през 1944 г. в Берлинския университет и участвал в бригадата като артилерист от оръдеен разчет в противотанковия дивизион (С. Попянков. „Ние бранихме тебе, Българио!” София, 1995). В мемоарите съществена част заема и глава, посветена на  легионерите в това първо фундаментално издание за антисъветската съпротива („От антисъветската съпротива към дисидентското движение (1944 -1990)”. София, 1996). Оттам идват и поразителните съвпадения на всички подробности в двата труда.

По статията на Михаил Кожемякин

„Българската противотанкова бригада в състава на  войските”,

с малки промени и уточнения

И днес в годините на демокрация Българските националисти, наследници на своите деди, отново са преследвани, осъждани и затваряни заради своите убеждения. Но въпреки всичко краят на нашите врагове е близо, защото победата ще бъде наша!

Затова – ГОРЕ ГЛАВАТА И РАЗВЕЙТЕ ЗНАМЕНАТА!

Денят е най-мрачен преди изгрев...

БОГ ДА ПАЗИ БЪЛГАРИЯ

Назад