Източник: http://bg.altermedia.info/?p=8469
Повод за тази статия е една друга статия написана от небезизвестния блогър Мариан Карагьозов, в която се възхвалява Денят на победата и „подвизите” на шумкарите. Държим да подчертаем, че зачитаме правото му на мнение, но изпитваме съжаление, че все още много млади хора продължават да се заблуждават от комунистическата пропаганда относно броят и въобще действията на т.нар. български антифашисти. Тези „борци за свобода” действащи уж в „името на народа” и борещи се срещу несъществуващата фашистка власт в България, извършиха най-кървавия атентат в Европа за 20 в. – взривяването на църквата Св. Неделя („Кой казваше, че съпротива е имало само през септември 1944 г.?” – Мариан Карагьозов). Те са тези, които предадоха България и българския народ, като донесоха само разруха и смърт след 9 септември 1944 г.
Понеже г-н Карагьозов споменава в своята статия партизанския отряд „Антон Иванов”, който носи името на безродника Антон Иванов, в следващите редове ще прочетете една покъртителна история за „подвизите” на тази мародерска банда. Банда, чието създаване бе почетено миналата година от „социалистите” от БСП, БАС и БСМ.
В следващите редове са изложени спомените на Атанас Узунов и Крум Стефанов от с. Равногор, които са записани от Надежда Любенова.
През лятото на 1943 г. Ангел Цветков (Агата) и брат му Кръстьо от Равногор отиват на хармана в местността Осеново над Сухото дере, на 7-8 км от селото. Излизат рано сутринта с кучето и го пускат на лов за зайци зад къшлата. Отнякъде се стреля и Кръстьо пада, ранен в ръката. Брат му Ангел, голям стрелец, заляга на земята и наблюдава да разбере откъде се стреля. Вижда зад един бук насочена цев на пушка и глава на човек. Прицелва се и го убива на място. Оказва се шумкар, чиято цел е била да ги убие и да им вземе оръжието, дрехите и храната. Това е обикновена практика на партизаните. Агата раздира ризата си, превързва ръката на брат си и се връщат в селото. Кръстьо остава сакат за цял живот.
Най-голямата дъскорезница на Балканите се намира тогава в горското стопанство „Кьошка” близо до Равногор. Една зимна нощ през 1943 г. шумкари от отряд „Антон Иванов” нападат и обират магазина и хранителните продукти от стола на работниците и напълват раниците си. Отнемат единадесетте коня на каракачаните и ги натоварват с фасул, брашно, макарони, кашкавал, сирене, салам и пр., запалват дъскорезницата и тръгват към лагера си. Преди да потеглят, изкарват всички служители и работници навън, дръпват им кратка реч „в името на народа” и поемат. На другия ден по следите на конете жандармерията разбира къде горе-долу се намира бърлогата им „Техеран” и докладва на директора на полицията Ив. Гешев. Той прибира сведенията, засекретява ги и чака да падне големият сняг. Гешев има свои агенти в партизанските чети, чиято задача е да ги обединят в един отряд, за да бъдат ликвидирани.
Ловните дружини и жандармерията в Батак чакат удобен момент и заповед за обсада. На 1 март 1944 г. пада големият сняг. Заповедта е дадена. Войската подгонва партизаните от землянката „Техеран”. Отрядът наброява 153-ма души. Насочват се към гръцката граница, но Девинският полк ги пресреща и обгражда. Завързва се бой в Сухото дере. Командирът на отряда Георги Ликин от с. Кръстевич, Панагюрско, с партизанско име Дед, е един от подводничарите, обучен за чекист в Съветска Русия. Той дава заповед всички да вървят заедно, никой да не се отделя от отряда, да не се пръскат. В разгара на боя пада убит. Страхливите се отцепват от отряда, за да спасят собствения си живот, успяват да се промъкнат през обсадата на Чепинския и Девинския полк и така 10-13 души оцеляват. Насочват се към село Фотен. Хващат за водачи неколцина овчари от къшлите край селото и едно шестнадесетгодишно турче на име Реза.
Целта им е да преминат пълноводната река Въча и да заличат следите си. Наближавайки местността Буквик, землище на Равногор, те избиват възрастните водачи и продължават с турчето. Нахлуват в къшлата на Шикови. Вътре са двамата братя Васил и Димитър със синовете си Атанас и Стефан, 15-16-годишни. Грижат се за овцете си. С насочено оръжие командирът заповядва да съблекат дрехите си и да им ги предадат, а с вълнените си навуща и цървулите да обуят партизаните. Изплашените стопани изпълняват заповедта. След като вземат дрехите и оскъдната им храна командирът кимва на един от шумкарите: „Трепи ги!” „Защо да ги убиваме бе, Пашка, всичко им взехме?!”, възразява оня. Тогава Пашката (Георги Серкеджиев от с. Храбрино, Пловдивско), без да каже нито дума, стреля. Жената партизанка (Нонка Серкеджиева) му помага. Васил и двете момчета падат убити. Димитър успява да избяга през отворената врата. Стрелят по него, но не го улучват. Той се добира до Равногор и съобщава какво става по къшлите. От Буквик шумкарите се отправят към местността Форцово. Стигат до къшлата на Петър Казаков, също от Равногор. Обират и него, заколват кравата му, обръщат кошерите му в снега, преяждат с мед и някои умират. Останалите прибират питите с меда в раниците си и отново потеглят, като вземат със себе си и Петър Казаков. Пътьом арестуват и Крум Марганов, равногорец. Продължават към къшлите в местността Лявовето (Тикленицата).
На пътя им се изпречва колибата на Тодор и Софка Томови. Жената е бременна в шестия месец. Зимата тук е по-мека и те прекарват с овцете си. Бандитите вземат и техните дрехи, навуща, бедната храна и подкарват и Тодор за водач. Жената се разплаква и моли да го оставят. Това вбесява садистите и те я насилват, разпарят корема й, изваждат нероденото, отрязват гърците и подкарват мъжа й. С окървавени ръце продължават пътя си. Главен герой в този сатанизъм е Георги Серкеджиев – Пашката. Партизаните решават да се отърват от Резата, свидетел на убийствата. Притискат врата му между габъров чатал, халосват го с брадва по главата, то не мръдва и те го мислят за умрял. Продължавайки, срещат дядо Димитър Пунчев от Равногор, арестуват и него. Реката е дълбока и пълноводна. Бандитите заставят хората да ги пренесат на гръб на отсрещния бряг. Също, както е било през турско. Пренасят ги. След няколко дена водачите се връщат по домовете си, но мълчат, стресирани, и никому дума не казват. Тодор не се връща. Той е убит. В разградения двор на старото училище са положени единадесет полуголи тела на избитите селяни от Равногор, някои са от съседните села. Турчето Реза е спасено от равногорци, дошли да приберат убитите си. То на пресекулки разказва какво е видяло и преживяло. Картината не подлежи на описание!
След погребението на дъщеря си Софка и зет си Георги Тонев тръгва с коня и по-малката си дъщеря Кера, шестнадесетгодишна, за къшлата, за да прибере добитъка. На края на селото патрулите го въоръжават с пушка „Маузер” за самозащита, както и всички стопани, които отиват по нивите и при добитъка си. Наближавайки колибата, Георги дочува отвътре разговор. Шумкари! Заповядва на Кера да се отбие встрани от пътеката и да легне на земята, издърпва и коня. Сам той доближава и предпазливо бута вратата отстрани. Моментално отвътре изтрещяват изстрели, куршумите пронизват вратата и изсвистяват над главата на момичето.
Георги е смел и опитен стрелец. Гръмогласно изрича команди: „Първи взвод – вляво! Втори взвод- вдясно! Картечен взвод – огън!”
Бандитите, уплашени, отварят вратата и хукват да бягат. Той стреля и убива четирима. Патроните свършват и докато зареди нова пачка, петият – Никола от с. Мътеница, Пловдивско, ранен в ухото, успява да се скрие в гората.
След преврата на 9 септември 1944 г. е произведен полковник и става командир на пожарната. Георги Тонев е арестуван заедно с Ангел Цветков, братята Иван и Стоил Славови и Васил Грудев и след зверски инквизиции са зарити полуживи в торище в с. Голямо Конаре. Преди няколко години червен кмет на Равногор угоднически подарява на сина и снахата (Мария Серкеджиева от Пазарджик, зам.-министър на правосъдието) на самозвания генерал Георги Серкеджиев (Пашката) общинско място да си построят вила.