Източник: http://bg.altermedia.info/?p=448
Между градовете Никопол и Свищов река Дунав се разделя и отново съединява няколко пъти. От 12-те острова, образували се от двата клона на реката, три се появяват само през лятото, три периодично биват наводнявани, а само шест остават постоянно над водното ниво, въпреки че площта им се променя постоянно. Най-големите острови са Остров на блажените, Градина, Подкова, Бураня и Персин. Всички са образувани от глина, пясък и обрасли с гори. Принадлежат на съседните общини, които използват дървения материал, а през летните месеци служат за пасища. Нестабилните пластове на тези острови причиняват падини, които след спадане нивото на реката през лятото остават пълни с вода. Водата в тях застоява, мирише и става развъдник на маларични комари, поради което островите са много нездравословни, въпреки плодородността на почвата.
Комунистическият режим започна да използва ресурсите им преди 10 години и постигна отлични резултати в култивирането на островите, започвайки от остров Градина. През 1949 г. о-в Персин бе предоставен на общините Белене, Вардом и Ореш за превръщането му в държавно земеделско стопанство, наречено ДЗС „Сталин”, а след смъртта на Сталин преименувано на „Вълко Червенков”. Присвояването на островите предизвика недоволство сред засегнатото население, защото някои села загубиха пасищата си и добива на дърва за огрев. Тези хора отказаха да работят в новообразуваното държавно стопанство, което беше една от причините местните власти да прибегнат към системата на принудителен труд, която вече беше въведена в България.
Остров Персин има 74 000 декара площ и е огромно селскостопанско предприятие, където могат да работят 10 000 души. През същата година, когато стопанството започна работа, бяха създадени два лагера за принудителен труд на острова с около 3000 души, всички интернирани поради лошо политическо поведение и нелоялност към режима. През 1950 г. броят им достигна 6000, като сред тях мнозина имаха присъди за обикновени нарушения. През 1949 г. българските концентрационни лагери бяха официално закрити с министерска заповед и затворниците бяха „освободени” само, за да се върнат по-късно в затвора за излежаване остатъка на присъдите си. Поради това през април 1954 г. остров Персин бе трансформиран в затвор за политически затворници, които бяха разположени в система от трудови лагери на самия остров и околността.
Държавно земеделско стопанство „Вълко Червенков”
Обработваемата земя на това стопанство се намира на о-в Персин, три съседни островчета и 12000 декара възстановена земя между селата Белене, Бяла вода и Драгаш войвода. Общо възлиза на около 100 000 декара, главно оризови ниви, зеленчукови градини и пасища за 8000 овце и 500 крави. Има и свинеферми североизточно от село Белене, както и птицеферма на самия о-в Персин.
Най-важният строеж, който се вижда на острова, е дигата, изградена около него за предпазване от наводнения. Тя е дълга 48 км и има допълнителен насип, направени от сбита пръст. Изграждането й се извършва с много примитивни методи и въпреки че се предвижда да работят 3000 работници в продължение на седем години, малко вероятно е да бъде завършена в срок, особено след като през 1954 г. придошлите води отнесоха значителна част от вече построеното.
Главните печалби на стопанството са от отглеждането на коноп и просо, които винаги дават отлична реколта, докато от пшеницата и царевицата добивът не винаги е задоволителен. 5000 политически затворници са работната ръка в това стопанство. Разпределени са на три категории според престъпленията, заради които са осъдени. Около 3000 са бивши комунистически служители, осъдени за измама. Около 1500 души са от предишния концентрационен лагер, които решили „спонтанно и доброволно” да работят в Белене и в лагера за превъзпитание. Политическите затворници работят в лагера Белене 2 и се занимават с отглеждане на добитъка. Други затворници и политически затворници, излежаващи присъди от под 6 месеца, са в лагерите Белене 1, Белене 3 и Белене 4 и в свинефермата.
Администрация
Първите затворници, изпратени в Персин през 1949 г., са били обикновени нарушители, осъдени на затвор за дребни кражби. В продължение на пет години островът е бил смесица от затвор и принудителен трудов лагер и броят на затворниците бързо се увеличавал. Когато концлагерите били закрити, островът се трансформирал в огромен затвор (каторга), където са затворени 8000 души от цяла България. Според коменданта на лагера броят им трябва да достигне 12 000 до 1955 г., за да се изпълни планът на правителството. За постигане на този брой няколко други затвори са били закрити и хората докарани в Персин. Затворниците често биват откарвани от подсъдимата скамейка направо в Белене.
Началник на затвора е майор Хатджийски (първо име неизвестно), куц с единия крак. Преди е бил комендант на принудителния трудов лагер Богданов дол. Други членове на ръководството са: Николов (първо име неизвестно) заместник-комендант, капитан от милицията, Борис Митев надзирател, лейтенант от вътрешни войски, с прякор „Кръвопиеца”, Гюров (първо име неизвестно), лейтенант от милицията, Владо Митрев, също лейтенант от милицията. Има още около 50 души, занимаващи се с вътрешния ред в различните лагери.
Условия на живеене
Затворниците са настанени в бараки, землянки и временни колиби от дървета и кал. Помещенията са пренаселени до такава степен, че затворниците трябва да лягат и стават от леглата на смени. Никой затворник няма право да излиза от спалното помещение нощем, а тоалетните кофи са недостатъчни за нуждите на мъжете. Кофите преливат и образувалата се на пръстения под кал е особено зловонна през лятото. Малко от постройките имат прозорци и когато има болни затворници на легло е забранено да се отварят съществуващите прозорци. Помещенията гъмжат от хлебарки и други паразити, които не могат да бъдат унищожени поради пълната липса на елементарна хигиена. В целия лагер има една-единствена баня. През лятото затворниците могат да се къпят без сапун в студените води на Дунава, но през зимата нямат никаква възможност за къпане. По-голямата част от питейната вода се взема от Дунав и не се дезинфекцира. Дрехите се перат също в реката. Никой затворник няма право да притежава бръснач, гребен или огледало. На затворниците се дават една затворническа униформа и два комплекта бельо годишно.
Храната е много лоша и затворници, които не успяват да изпълнят дневната си норма, са лишавани от дажбата им. Дневната дажба е: 500 г. хляб, 150 г. картофи, 200 г. зеле, 10 г. свинска мас и 5 г. сол. За тази храна се удържат по 2.36 лева на ден от заплатата на затворника.
Принудителен труд
Всички затворници в Белене са принуждавани да работят всеки ден. Болните трябва да остават на легло. Затворниците са разделени на групи от по 300 до 1800 души, подразделени на работни бригади по около 50 души. Всяка бригада има надзирател, който е подпомаган от затворник-отговорник. Надзирателят отговаря за работата на бригадата всеки ден и проверява списъците всяка вечер. Двама началници на бригадата (единият цивилен служител, другият затворник) ръководят действителната работа и имат право да докладват за провинения на управлението на лагера. Всеки затворник трябва да изпълнява определена норма, но не може да си почива, след като я изпълни, а трябва да продължава да работи до края на деня.
Охранителна система
Охраняването на лагера е както следва:
Външна охрана: в ръцете на Вътрешни войски със спомагателен патрул моторни лодки. Вътрешна охрана: изпълнявана от специални милиционерски отряди на Държавна сигурност. Работни охранителни патрули: от обикновени милиционери, подпомагани от доверени криминални затворници, известни като „тайна милиция”.
Лагерът се управлява с желязна ръка и милицията не се колебае да стреля в случай на сериозно нарушаване на правилата. Пет политически затворници и един обикновен нарушител бяха застреляни през 1954 г., защото бяха навлезли в забранена зона. Целият остров е покрит с пътепоказатели за насочване на затворниците по пътя им за отиване и връщане от работа и посочващи работните площи и зоните, където е забранено влизането. Поставени са стотици знаци: „Минаването забранено! Стреля се без предупреждение!” Понякога затворници, които искат да се самоубият, нарочно преминават с надежда да бъдат убити по този начин. Всеки затворник, заловен при опит за бягство, е застрелван в присъствието на другите. За недопускане на бунтове целият лагер е разделен на секции с мрежи от бодлива тел, така че контактът между затворниците е ограничен.
Наказания
Често се налагат наказания за неизпълнение на работните норми. Най-лекото наказание е лишаване от дажбата храна за един ден или забрана за получаване писма или колети отвън. Затворници, които редовно не успяват да покриват работните си норми, ги затварят в специални наказателни килии за един до 15 дни, но въпреки това трябва да работят на полето през деня. „Непоправими саботьори” – тези, които подбуждат другите да не работят или редовно са се бунтували, се затварят в „наказателни отделения”, разположени под земята, каквито има във всички лагери.
Поради ниското ниво на терена тези килии обикновено са влажни и след силни дъждове водата в тях се покачва до 80 см, принуждавайки затворниците да се струпват на горните нарове през целия ден и цялата нощ. Няма тоалетни и хората трябва да ходят по нужда в килиите. Натрупалите се екскременти се отстраняват само веднъж месечно, което затворниците трябва да правят с голи ръце. Затворници, прекарали един месец при такива условия, се разболяват сериозно и свършват дните си в някой друг затвор.
През нощта на 15 март 1954 г. Дунав покачи нивото си с 3 метра над нормалното и заля остров Персин. Единствената част, останала ненаводнена, беше малката площ, където е разположен лагер 2. Надзирателите и началниците изоставиха затворниците на съдбата им. Следващата нощ водата се покачи с още 2 метра. В продължение на дни затворниците стояха по покривите на затворническите сгради, докато накрая бяха откарани с лодки и настанени в свинските кочини на село Белене, където останаха струпани при непоносими условия три дни.
Освобождаване от лагера
При излежаване на присъдата затворникът не получава документа си за освобождаване директно от Белене, а първо трябва да отиде в лагер близо до селото, а след това в затвор във вътрешността на страната, откъдето му дават официалния документ за освобождаване. Само двама затворници успяха да избягат от Белене между 17 май 1953 и 18 май 1954 г. Единият още се крие в България. Другият е нашият източник.