НСБРП, 1932-1934 г.

 

Източник: http://bg.altermedia.info/?p=11200

 

 

Заимстването на политически идеологии от западно- и централно-европейските държави е една от основните линии за идейното и организацион­ното обогатяване и развитие на българската политическа система. Този под­ход нерядко стига до открито подражателство и сляпо следване на „висо­ките” европейски образци. Ако до Първата световна война се копират ос­новно либералните, демократически и радикални модели, то в междувоенния период „на мода” са крайните течения като комунизма, фашизма и националсоциализма. Докато за първите две вече има многобройни изследвания и картината е сравнително пълна, то за българските прояви на нацизма има предимно общи характеристики и констатации. Причините за това са няколко. В продължение на години се смяташе, че изследването на даде­на историческа тема показва пристрастие към нея, а към нацизма по очевидни причини подобно отношение бе невъзможно. От друга страна, той редовно се изравняваше с близкия му фашизъм и се правеха не съвсем пра­вомерни обобщения. Впрочем за дълго време подобен бе подходът и към либерализма и дори към парламентарната демокрация, за да се стигне до абсурдните квалификации „аграрфашизъм” и „социалфашизъм”. От друга страна, спецификата на развитие на българската политическа система между двете световни войни не доведе до създаване на голяма и обществено значима нацистка партия и затова нейното проучване не изглеждаше достоен изследователски обект за повечето професионални историци.

 

По тези и други сходни причини историята на Национал-социалистическата българска работническа партия (НСБРП) остана встрани от интереса на историческата наука. Типовите констатации за нищожното й обществено влияние за дълго бяха единственото споменато за нея. Едва в средата на 80-те години на XX в. бе направен опит за нейно кратко представяне от гледна точка на антимасонските й прояви. Всичко това дава основание за изследване развитието на българските нацисти, като авторът осъзнава ограничения кръг на използваните извори, който в някои случаи е сериозна пречка за по-добри резултати.

 

 

На 21 март 1932 г. в София се появява един нов вестник – „Атака”, който бързо привлича погледа не само на любителите на пресата, но и на щабовете на политическите партии. Неговата програмна статия „На­шата атака”, написана от редактора М. Димитров, открито заявява пре­тенциите на новооформящата се политическа група да се бори против „безидейността, която убива народния дух и спъва националните стремежи”. Тя обявява за основни опоненти „разните движения за интерна­ционали, федерации и конференции”, които са противници на българ­щината и прикритие за различни панполитики. Те могат да бъдат замес­тени от идеите за самопомощ, които ще доведат до спасение на страна­та и на обществото. Вестникът атакува и Версайската система, наложена от „политически тирани” и особено яростно „завоевателите-съседи”.

 

Обособено място имат социалните елементи в програмата на нова­та група, които трябва да се решат на национална основа, защото „Бъл­гарският народ-нация трябва да представя едно общество и да преслед­ва общи интереси – ето основната мисъл на националсоциализма”. Имен­но той е представен като универсалната панацея за решаване на всички обществени и държавни проблеми. Като прави реверанс към монарха, олицетворение на българската нация и на българската държава, вестникът формулира няколко конкретни задачи: „…смърт на всякакви договори и задължения; борба за отнетите територии с население българско; и отнемане капитала от ръцете на капиталиста и организирането му от държавата. Организация на капитала е една от крайните цели на национал­социализма.”

 

Тази кратка и неясна уводна статия е последвана от конкретизиране на част от идеите, като основните стрели са насочени както срещу съществуващата конституционно-парламентарна система и към управляващата коалиция на Народния блок, така и към комунистическата левица. Критиката срещу СССР и марксизма се очертава още от началото като любим мотив за редакцията, с който често се попълват останалите праз­ни полета на вестника. Общото заключение за комунистите е, че „който живее за интернационализма, не може да живее за нацията си”.

 

Краят на март и целият април са посветени на организационно оформяне на новия политически кръг, който е твърде малък. Различни податки. изхождащи от него самия, обикновено говорят за „една дузина работ­ници, занаятчии и селяни, които туриха началото”. Само за сравнение може да се отбележи, че основателите на Германската национал-соци­алистическа работническа партия също са едва седем души. Групата превежда от немски и разучава организационните документи на герман­ските си съмишленици и избира за свое постоянно седалище кафене „Средногорие” на булевард „Дондуков” № 31. Тяхното вдъхновение за политическа работа идва от сведенията за нарастващите успехи на На­цистката партия в Германия.

 

След подготвително събрание от 11 май, на 15 май 1932 г. в кафенето е проведено учредителното събрание на  Национал-социалистическата българска работническа партия. То приема устав и програма на новата литическа формация и избира за неин водач журналиста Христо Кунчев. Той е роден на 17 февруари 1896 г. в с. Крушовица, Плевенско, в богато селско семейство, участвало в националноосвободителното движение. След смъртта на майка му семейството се премества в Плевен, където той завършва гимназия. Преди началото на Балканските войни Кунчев се преселва в София, където има склад и се занимава с търговия на книги и вестници. По това време се включва в социалистическото движение и се ориентира към тесните социалисти, където е прив­лечен от съученика си Цвятко Аврамов. Завършва подофицерска школа и през Първата световна война се бие в Румъния като участва в десанта в Рахово, а по-късно в бойните действия в Македония – като картечен подофицер при Добро поле, Велес и Куманово.

 

 

След войната Хр. Кунчев учи право и държавни науки във Виена, но поради инфлационната вълна фалира и е принуден да прекъсне. По това време става сътрудник на вестниците „Утро” и „Дневник”, а по-късно и техен официален кореспондент в Берлин и Париж. Ранен е при комунистическия атентат в столичната катедрала „Свети Крал”. Междувременно преминава към Занаятчийско-професионалната партия и оглавява нейната Софийска организация. Като такъв застава начело на листите на коалицията Железен блок в Трън, Брезник и Годеч на парламентарните избори за XXII ОНС през 1927 г. от квотата на занаятчиите, но не влиза в парламента. От 1928 г. учи медицина в Берлин и завършва като „кандидат на медицината”, а по същото време се сближава с националсоциалистите и е избран за генерален секретар на Занаятчийския интернационал със седалище в немската столица.

 

Приетата програма е обявена за „програма на времето”, която е неизменяема и няма да бъде допълвана. Тя е формулирана в 25 точки по примера на германския първообраз и в много отношения представлява неин български превод с възможните отклонения при предаването на български език.

 

Документът извежда на преден план в първите си три пункта външнополитическите задачи в открито ревизионистичен дух. Той настоява за обединение на всички българи в рамките на една Велика България чрез правото на национално самоопределение („въз основа на изборно­то право и свободата на народа”). Затова е необходимо отменяне на Версайската система и на Ньойския мирен договор и равноправие на бъл­гарския народ в международните отношения. Естествено последствие от това е искането за връщане на отнетите земи, за да се настанят там бежанците и да се осигури прехраната на населението.

 

Трите следващи пункта от програмата разглеждат правото на бъл­гарско гражданство. Те го признават само за т. нар. „приятели на наро­да”, които трябва задължително да имат български произход, с допълне­нието, че евреите не влизат в тази категория. Останалите лица могат да пребивават временно в пределите на страната само като гости и трябва да се подчиняват на разпорежданията на законите за чужденците. Пра­вото на участие в политическия живот и в управлението на държавата принадлежи само на нейните граждани, за които са запазени и всички общински и обществени длъжности. В тази връзка българските нацисти се обявяват и против „корупционната стопанска дейност на парламен­та”, който е проводник на партийната система без оглед на компетентността на неговите членове. Именно в този пункт съществува известна промяна на германския образец, като в българските условия се набляга върху икономическите правомощия на парламента, докато в Германия става въпрос изключително за политическите му позиции.

 

Следващите 15 пункта от програмата обръщат внимание на социалните функции на държавата. Те настояват централната власт на първо място да се грижи за осигуряване поминъка и изхранване на населението и да облекчава условията на живот на трудещите се и особено на работниците. Ако това е временно неизпълнимо, трябва да се пристъп към депортация на чужденците. Тяхното по-сетнешно влизане и установяване в пределите на държавата трябва да бъде възпрепятствано от властите. Това е съпроводено с незабавно изселване на всички чужденци, установили се в страната след 1916 г.

 

Българските националсоциалисти издигат като важен принцип равноправието на българските граждани, което защитава и Търновската конституция. То произтича от задължението им да упражняват физически или умствен труд като дейността на всеки от тях не може да се противопоставя на интересите на обществото и трябва да отговаря на общите нужди. Затова се настоява за отнемане на приходите, които не произтичат от трудова дейност. Българска добавка е допълнителното желание за премахване на „лихварското робство”, разцъфтяло отново по време на световната стопанска криза поради спиране на банковите кредити. Подчертано социален елемент има и искането за отнемане на богат­ствата, натрупани по време на войните, което нагледно демонстрира неприлагането на съответните закони, приети от XVII ОНС. Срещу едрия капитал е насочено и искането за одържавяване на всички тръстове, кар­тели и големи предприятия и за участие на работниците и на служители­те в техните печалби.

 

Сериозно внимание е обърнато и на стабилизиране на дребните и средните социални слоеве. То ще стане чрез комунализиране на големи­те конфекционни предприятия и разпределение на тяхната работа между дребните търговци, занаятчии и професионалисти, като те получат предимство при държавните доставки в духа на традиционния до войни­те стопански протекционизъм. За селяните се изисква нова широкообхватна аграрна реформа чрез закон, която ще премахне условията за вся­каква спекулация със земята. Не на последно място стои и желанието за подобряване на пенсионното дело. Очевиден е опитът за изграждане на всеобхватна политическа и социална програма, насочена към дребните я средните слоеве в българското общество, най-тежко пострадали от световната икономическа криза.

 

Програмата отдава важно място и на заменянето на съществуваща­та система на римското право в страната, която „служи на материални­те интереси на силните”, с някакво митично „общо българско право”, което да регулира обществените взаимоотношения. Едновременно с това се настоява за безогледна борба срещу всички, увреждащи интереси­те на обществото, а „престъпниците срещу народа, лихварите и кожодерите да се наказват със смърт, без разлика на тяхната религия и нация”.

 

НСБРП настоява и за реорганизация на образователната система като програмите на училищата придобият практически характер и се нагодят към нуждите и изискванията на живота. Едновременно с това в основата на преподаването трябва да легне идеята за държавата, очевидно в противовес на господстващите либерално-демократични идеи. Държавата трябва да подпомага талантливите бедни ученици и по принцип да осигури правото на образование за всички свои граждани, които чрез него да реализират пълноценно своите способности в служба на обществото. Важна функция на държавата е постоянното подобряване на здравеопазването като подчертано внимание се обръща на закрилата на майчинството и на детето и забрана за използване на детския труд в производството. Тя трябва да се съчетае с развитието на спорта и подпомагане на различни спортни организации и дружества.

 

Последните 4 пункта от програмата отново наблягат върху устройството на важни обществени функции на държавата. Иска се премахване на професионалната наемна армия и възстановяване на редовната на­борна войска, съобразно съществуващите сред българите традиции. Осо­бено детайлно са разгледани въпросите за свободата на словото и печата. Общите принципи, залегнали в Търновската конституция, не са отречени, а е направен опит за тяхното конкретизиране в духа на нацистките идеи. Настоява се за законодателно ограничаване на „съзнателната полити­ческа лъжа и разпространението й чрез пресата”. За създаване на „една българска преса” е необходимо всички редактори и сътрудници на вест­ниците, излизащи на български език, да бъдат „приятели на народа”, а небългарските вестници да излизат само след предварително разреше­ние от държавата, като не могат да бъдат печатани на български език. Финансовото или политическото влияние на небългари в български вестници е забранено, като автоматично води до изгонване от границите на държавата. Вестници, работещи срещу общите интереси, се забраняват. На подобна забрана подлежат и произведения на изкуството и тези литературни направления, които „упражняват рушащо влияние срещу живота на народа”, а поддържащите ги изложби, сдружения и издателства ще бъдат закрити от държавата.

 

Българските нацисти, подобно на немските си единомишленици, настояват за свобода на религиозната мисъл, ако тя „не руши добрите нрави и не убива моралното чувство на българската нация”. Тяхната партия се застъпва за „позитивното християнство”. За разлика от германския обра­зец, българските подражатели не обявяват еднакво отношение към раз­личните християнски деноминации, отчитайки господстващото положе­ние на Православната църква в обществото. В тази връзка като важна задача е определена борбата с „еврейския материалистически дух” на базата на принципа: „Общата полза пред личната полза.”

 

Основна предпоставка за изпълнение на програмата НСБРП вижда в създаването на силна централна власт на държавата, а тя се основава върху непоколебим авторитет на парламента и на държавната администрация. За организиране на обществото се предвижда учредяване на казионни професионални камари с широки компетенции. Програмата завършва с традиционната за националсоциализма декларация: „Водителите на партията заявяват, че ако е нужно ще дадат живота си за про­веждане на всички пунктове на програмата.”

 

Програмата на НСБРП е почти буквален превод на програмата на Нацистката партия, развита в речта на А. Хитлер в Хофбраухауз в Мюнхен на 14 февруари 1920 г. и окончателно оформена от него, А. Дрекслер и Г. Федер до 1 април с. г., като разликите между тях бяха вече посочени. Доколко преводът на текстове и идеи е механичен, личи дори от факта, че не е съобразен с обясненията на А. Хитлер към пункта за аграрната реформа от 13 април 1928 г., който я насочва изрично срещу „еврейските поземлени спекулации”. Очевидно българските епигони разчитат не само на сходството между следвоенната криза в Германия от 1918-1923 г. и световната стопанска криза в България от 1929-1933 г. и затова не пра­вят  почти никакви изменения. Много повече се разчита на всестранна помощ от партията първообраз и на създаването на мистично чувство за предопределен политически успех. Затова партийният орган в. „Атака” носи двойното мото „Свобода и хляб” и „За подтиснатите срещу насилниците” подобно на нацисткия „Ангриф”. Особено усилено се рекламира официалното поздравление на Фюрера до неговия новопоявил се бъллгарски колега на 24 май, само девет дни след основаването на новата партия. При първите публични прояви на българските нацисти отново се копират германските образци – при оформяне на залите за публични събрания, при поздравяването с вдигната дясна ръка, при посрещане на партийния лидер с възгласа „Здравей, водителю!”.

 

Още при учредяването на НСБРП е изработена типова декларация за постъпване в нея, която вероятно е единственият оригинален документ. Тя съдържа трите имена, професията и адреса на кандидата и следния текст: „За да подпомогна борбата за освобождението на моето отечество от гнета на чужденците и партизанщината, от лихварското робство и насилието на силните върху слабите, проникнат искрено от идеите на националсоциализма, в духа на неговата програма, заявявам, че ставам член  на Националсоциалистическата Българска работническа партия. Заявам също, че ще се подчинявам на партийната дисциплина. Моля да ми се изпраща партийния орган в. „Атака” (подпис).” Тази декларация задълго остава единственият организационен документ, тъй като приетият устав е отхвърлен при съдебната регистрация на организаци­ята и се налага да бъде преработен. Впрочем, подобна съдба има и уставът на Нацистката партия. За изборен партиен цвят е определен „червен и зелен в диагонал”.

 

След основаването партийният актив се събира ежеседмично в кафене „Средногорие” и полага усилия за организационно развитие на партията, които нямат сериозен успех. Все пак до края на юни са постиг­нати известни резултати. Местни националсоциалистически организации се появяват в Бургас, в Пещера, в белослатинските села Койнаре и Бреница. Към НСБРП преминава и самостоятелната Асеновградска нацистка група, обособена още през април 1932 г. след появяването на проб­ния брой на в. „Атака”. На 14 юни е проведена и конференция на студен­тите нацисти, които основават свой съюз с председател Л. Вълев и изди­гат за свой патрон Христо Ботев, обявявайки го за „предтеча на нацио­налсоциализма”. По същото време е създаден фонд „Националсоциалистическа пропаганда”. В новата партия постъпват главно третостепенни дейци от останалите български партии, ненамерили поле за изява на бол­ни политически амбиции. Това са най-вече сговористи, националлиберали, занаятчии, земеделци и комунисти от Работническата партия. В края на юни 1932 г. е проведено организационно събрание, което раз­деля столицата на райони и сектори и избира техните водители.

 

Организационното разрастване на НСБРП е сериозно възпрепятствано не само от острата негативна реакция на останалите партийни централи. Влияние върху този процес оказва и липсата на официален пар­тиен устав. Едва в средата на юли 1932 г. е публикуван неофициален устав, вероятно отхвърленият при съдебната регистрация. Той обявява партията за политически представител на „съвокупните духовно и практически работящи слоеве на българския народ в рамките на националната държава”, която защитава техните материални, културни и политически интереси. Седалището на партията е в София, а тя е организирана съобразно териториално-административното деление на държавата в селски и градски организации и околийски и окръжни структури. Терминологията на уста­ва е извънредно неясна, което обяснява отношението на съдебните органи. Това се дължи вероятно както на недобрия превод от немския първообраз, така и на слабата компетентност на приелите го учредители.

 

За член на НСБРП може да бъде приет всеки българин „от българска кръв и произход”, който признава организационните документи на партията, поддържа нейната дисциплина, изпълнява разпорежданията на партийните органи и изплаща членски внос в размер на 3 лева месечно, а за неработещите – 1 лев, но е възможно и освобождаване от членски внос по решение на водача на местната организация. Четири пети от тези постъпления се изпращат на централното ръководство, а 20% оста­ват за местни нужди. Прекратяване на членството се предвижда при пос­тъпване в друга партия или чрез изключване за действия, насочени про­тив партията и за неизпълнение нареждания на партийните органи. Из­ключването става от ресорните водители, а при тях – от „главния и вър­ховен водител на движението”.

 

Местните градски и селски организации се ръководят от водител, избран на общо годишно събрание и от 3-5-членен съвет, който си разпределя административната и финансовата работа в организацията. Избира се и 2-3-членен Контролен съвет с финансово-стопански функции. Водачът на местната организация се утвърждава от върховния водач. Местните организации провеждат поне по едно събрание месечно, а на все­ки три месеца изпращат в Централното управление финансови отчети и статистически сведения за своето състояние. Начело на партията стои Националсоциалистически върховен съвет, който се състои от по един представител на всяка околия, избиран от общото събрание на местните организации в нея на всеки две години. Той се свиква поне веднъж годишно по нареждане на върховния водител, като има предимно съвещателни функции, но едновременно с това подрежда листите за народни представители, които подлежат на утвърждение от върховния водител. Той председателства заседанията на Върховния съвет и избира от него­вите членове своите помощници. Заедно те образуват Върховното упра­вително тяло на партията. Характерният за нацизма водачески принцип е доведен до крайност, като върховният водач определя дори и 3-членният Контролен съвет, който се отчита пред него и пред Върховния съ­вет.

 

След публикуването на този устав се забелязва известно нарастване на НСБРП. Нови организации се основават в Кърджали, Анхиало (Поморие), Варна, Роман, Свищов, Провадия. През юли 1932 г. е създадена първата щурмова дружина от 12-15 души в столицата и първият щурмови батальон във Варна. За водител на Софийската организация е определен Васил Вълков, а начело на шестте градски района застават водителите Д. Хранов, Ас. Попов, Н. Николов, П. Василев, Ив. Йорда­нов и А. Диманов. Седалището на партията се премества в по-голямото кафене „Загреб” на бул. „Дондуков”. На 6 август 1932 г. е получена и дългоочакваната съдебна регистрация. Тя позволява на новата партия да участва в столичните общински избори през септември 1932 г., но постигнатите резултати нанасят силен удар върху самоуверения лидер. От 68 000 гласоподаватели, при 47 823 гласували, българските национал­социалисти печелят едва 147 гласа и се нареждат на последното 18-о място от участвалите партии и коалиции. За училищното настоятелство са получени 170 гласа, но партийното ръководство своеволно ги събира и обявява голям изборен успех с около 300 спечелени гласа. Това води до вълна от подигравки към „българския злополучен Хитлер” и към следващите го „маниаци и празноглавци” от страна на останалите политически партии. Все пак сред тях все по-натрапчиво се задава въпросът за източниците на финансиране на новата партия.

 

Съвсем очевидно е, че членският внос и абонаментът за партийния орган са недостатъчни за поддържане на широката пропагандна кампания на НСБРП. Постъпленията от реклами във в. „Атака” също не са големи, защото произхождат от дребни и средни търговци и ресторантьори. Широко рекламираните връзки с немските националсоциалисти навеждат на мисълта за вероятно външно субсидиране. Подобно впе­чатление остава, макар и непряко, от Краткия доклад за дейността на Международното бюро на Германската нацистка партия за периода 1933— 1943 г. от материалите на Нюрнбергския процес, където с неприкрито съжаление се отбелязват слабите резултати на нацисткото движение в България, особено на фона на съседна Румъния. Все пак хипотезата за германско финансиране засега не може да бъде потвърдена категорично.

 

Още при своето основаване НСБРП обявява като свои основни противници българските комунисти, Коминтерна и СССР. Нейната преса акцентира върху противопоставянето на комунизма и широко раздухва всеки случай на силов сблъсък между поддръжниците на двете полити­чески движения. Крайно негативно отношение личи и от многобройните публикации против Народното социално движение – Сговор на профе­сор Ал. Цанков, който е окачествен като „предпоставка за днешната катастрофа и епохата на най-страшната вакханалия и беззаконие, липса на отговорност и касаплък, какъвто не познава историята на никой на­род”. Макар и в по-слаба форма подобни нападки се отправят също към Демократическия сговор на А. Ляпчев и към управляващия Народен блок. Не по-различна оценка се дава и на крайната политическа десница: Съ­юзът „Българска родна защита”, Политическият кръг „Звено” и Нацио­налната задруга-фашисти са обявени за дело на „пропаднали амбиции и незадоволени величия”. Особено силна е атаката към масонските ложи и към евреите, които българските националсоциалисти намират за орга­нически свързани. Негативно отношение личи и към етническите мал­цинства в страната. Въпреки това дейците на НСБРП си взаимодейст­ват при антиеврейските акции с легионери и родозащитници в столица­та и в провинцията.

 

В началото на 1933 г. структурата на НСБРП е доразвита като е основана женска организация към партията, открит е партийният клуб на бул. „Дондуков” № 45 в столицата, където е проведен първият курс за партийни агитатори. Още през януари с. г. Хр. Кунчев назначава 9-членен Върховен националсоциалистически съвет. С оглед на това е преве ден „катехизисът” на националсоциализма, написан от Гьобелс, като е популяризиран и чрез страниците на партийния орган. Основана е Ра­ботническа организация към Софийската организация със секретар Пе­тър Арнаудов, открито е Безработно бюро, което полага усилия за на­миране на работа и осигурява безплатна топла храна.

 

В разгара на това анемично развитие партията е разтърсена от тежка организационна криза. На 23 февруари 1933 г. върховният водач Хр. Кунчев е обвинен публично в неморални действия. Той назначава 5-членен Дисциплинарен съд начело с подпредседателя на партията Хараламби Тахов (о.з. от авиацията, бивш масон), който да разследва обвиненията. На 8 март съдът отстранява обвинителя, а седмица по-късно на общо заседание на Върховния съвет и Дисциплинарния съд е отстранен от поста си и изключен от партията и Хр. Кунчев. Мотивите за този акт са финансови липси, злоупотреби с положението му на партиен водач и действия, уронващи престижа на партията, когато е заварен „в деликатно положе­ние с членка от организацията в клуба на партията”, след което изклю­чил цялата партия в пристъп на ярост. Върховният съвет поема времен­но функциите на върховния водач, а Дисциплинарният съд получава извънредни правомощия. С окръжно № 1 от 14 март и два последователни партийни бюлетина случаят е разяснен на местните организации и е отправен призив те да се солидаризират с решенията на централното ръководство. То открива нов партиен клуб на бул. „Мария-Луиза”, до Централните хали.

 

Изключеният Хр. Кунчев не приема решението и започва да издава в. „Наци-Атака”. Той организира серия публични събрания, с които се опитва да поеме инициативата и на практика предизвиква разцепление сред НСБРП. Двете крила започват тежка съдебна битка за едногодиш­ното партийно наследство, в която важно място заема въпросът за про­веждане на първия редовен партиен конгрес. Крилото на X. Тахов се опитва да избърза, като обявява свикване на конгреса през май 1933 г., но не успява да го подготви и го отлага за средата на август с. г. По същото време го насрочва и крилото на Хр. Кунчев.

 

В подготовка за конгреса крилото на Хр. Кунчев изработва своя уни­форма – светлокафява риза и фуражка с черна козирка и 3 бели канта, нсьлти ремъци и колан с тъмен панталон и значка със свастиката. Низ­вергнатият върховен водител предприема организационна обиколка в Русе, Свищов, Шумен и Стара Загора и се опитва да привлече местните националсоциалисти в своята партия. Тя води отчаяна пропагандна кампания против довчерашните си съпартийци, като обвинява техния водител X. Тахов за проводник на масонството и се стреми да демонстри­ра обвързаност с немските нацисти. Важно място в нейната политичес­ка идентификация заема защитата на официалната германска позиция в Лайпцигския процес, на която са посветени няколко големи публични събрания в столицата, рекламирани като Народен съд. Все пак привържениците на Хр. Кунчев се обявяват против исканите смъртни присъди за обвиняемите и настояват за тяхното екстрадиране от Райха. Сходна тактика използва и крилото на X. Тахов, което залага повече на връзките с Германия и на силовите сблъсъци с комунистите.

 

Конгресът на организацията на Хр. Тахов е проведен на 12-14 август 1933 г. в клуба на бул. „Мария-Луиза” в столицата и е поздравен от райхсминистъра Франц Зелдте. В неговия първи ден е утвърдено изключване­то на Хр. Кунчев и е избрано Главно водачество в състав: X. Тахов, Е. Гри­горов, Б. Костов, К. Горанов и Е. Иванчев и двама техни подгласници. Избрани са още 3-членна Контролна комисия и 5-членен Дисциплина­рен съд. На 13 август е одобрен нов партиен устав, а ден по-късно – партийната програма. Утвърдена е и униформа на партията в гълъбов цвят с бричове и ботуши.

 

Новият устав стъпва на основата на действалия дотогава неофициален устав, но въвежда редица нови елементи. Той разширява възмож­ностите за набиране на средства като увеличава сумите за местните ор­ганизации от 20% на 30% от постъпленията. Въведено е поръчителство при приемане на нови членове на партията. Като се отчита значението на Дисциплинарния съд при отминалия вътрешнопартиен спор, той се превръща в една от основните партийни институции както в централно­то ръководство, така и по места. Вероятно по конюнктурни съображе­ния се учредява Главно водачество в състав главният водач и четирима негови помощници. Уставът регламентира и правомощията на конгреса, който се свиква от водача веднъж на всеки две години и може да изменя устава и програмата, да избира главния водач и неговите помощници. По-точно е регламентиран съставът и правомощията на Върховния на­ционал социалистически съвет.

 

Новата партийна програма запазва структурата си от 25 точки, но част от тях са редактирани и изменени. Например още първият пункт добавя искане за девалоризиране на всички довоенни задължения на българската държава. Премахнат е трудноразбираемият термин „приятели на народа” и е заменен с „български поданик”. Добавено е желанието за реципрочно третиране на чужденците в България, както на българите в съответната държава. Нов елемент е тенденцията за ограничаване на администрацията и на бюрократизма. Като долна граница за възможно заселване на чужденци в страната е избрана 1908 г. вместо 1916 г. Останалите искания са за отпускане на кредити, премахване на частните банки и одържавяване на БНБ като реакция на фиктивното й превръщане в акционерно дружество през 1928 г. и сравнително детайлна аграрна плат­форма в духа на исканията на дребните и средните слоеве. НСБРП се изказва и за радикална реформа в Българската православна църква.

 

Както уставът, така и програмата показват известно отделяне от първоначалните си варианти и от немските първоизточници и съобразяване с местните условия и законодателство. Те отново са предназначени за широки слоеве от българското общество, но към тях са насочени и до­кументите на останалите български политически партии. Те дават въз­можности, но не и гаранции за успех в политическите борби.

 

На 20-21 август свой конгрес в столицата провежда и НСБРП на Хр. Кунчев. Той има повече характер на акламация на партийния лидер и дава повод за нов силов сблъсък с евреите от „Макаби”, които хвърлят димки в конгресната зала. Делегатите не се занимават с организацион­ните документи на партията си, а повече декларират вярност към идеите на националсоциализма и особено към водача Хр. Кунчев.

 

Двата паралелни конгреса сериозно затрудняват ръководството на Германската нацистка партия, което се налага да играе роля на арбитър между враждуващите подражатели. Въпреки известни колебания, проявили се около конгресите, то се ориентира към основателя на движението Хр. Кунчев и го подкрепя по недвусмислен начин. В средата на октомври 1933 г. българският върховен водител е поканен на посещение в Германия от немския си колега, който вече е оглавил Третия райх. Поканата предизвиква криза в организацията на X. Тахов. Той официално е обвинен в пре­дателство и във връзки с масоните и е изключен от партийните редове, с което приключва политическата му кариера. Неговите сподвижници се разкайват и се опитват да преговарят с Хр. Кунчев, за да се върнат в партията му, но той им отказва. В началото на ноември 1933 г. върховният во дител заминава в Германия, където прекарва близо пет месеца, а това напълно парализира дейността и на неговата организация. Спират да излизат и двете течения на партийния орган „Атака”.

 

Германската визита на Хр. Кунчев не е добре документирана, но по пътя си към Райха той е посрещнат в Унгария като българския фюрер. В Берлин е приет от А. Хитлер и други висши националсоциалистически функционери. Особено радушно го посрещат ген.  Никола Жеков и от председателят на българската колония „Единство” ген. Петър Ганчев, като последният е обявен за почетен член на НСБРП. В немската столи­ца е основана и организация на партията. При разговорите с ген. Н. Же­ков се прокрадва старата идея за образуване на Национален фронт, в който да се включат и останалите крайно десни националистически ор­ганизации.

 

Посещението в Германия и топлият прием, оказан от немските националсоциалисти на българския фюрер, се оказват нож с две остриета. Ако след завръщането си на 12 април 1934 г. Хр. Кунчев окончателно се налага като ръководител на нацистите в страната, то правителството на Народния блок взима сериозни мерки за ограничаване на изявите му. Вестник „Атака” с първомайския позив на НСБРП е конфискуван от полицията. На 15 май 1934 г. тя разтуря неговото публично събрание, насочено против наближаващия конгрес на Цанковото движение. Очертаващият се силов сблъсък между властите и българските нацисти не се реализира поради преврата на 19 май 1934 г., след който на 14 юни и НСБРП като останалите политически партии е забранена, органът й е спрян, а имуществата й са конфискувани в полза на държавата. Нейно­то анемично ръководство не успява да регистрира никаква дейност след преврата, което логично слага край на партията.

 

В навечерието и началото на Втората световна война като далечен отглас от своите върхови политически изяви бившият нацистки водител Хр. Кунчев издава серия пропагандни брошури, възхваляващи италианския фашизъм и националсоциализма и остро атакуващи евреите, масо­ните и комунистите. Те обаче не успяват да възстановят шансовете му за политическа или управленска кариера дори в годините, когато Бълга­рия все по-тясно се обвързва с Третия райх.