|
|
|
Методи Иванов Новев |
Източник: http://bg.altermedia.info/?p=12792
Методи Иванов Новев е роден на 8 април 1927г. в с. Житуша, намиращо се на юг от град Радомир, в северните поли на Коньовската планина. Започва да пише стикове от 12-годишна възраст. През 1945 е избран от околийското ръководство на ЗМС – Петър Сърбински, като завеждащ организационната и културната дейност. През 147 записва педагогика във Философско-историческия факултет към СУ “Св. Климент Охридски”, който завършва през 1951. Мечтата му е да стане учител.
|
|
|
Методи Иванов Новев |
На 7.7.1949 задържат баща му и го изпращат за 2 години без съд и присъда в Богданов дол – Перник и остров Персин – с. Белене. В същата година влиза в студентска конспирация за сваляне на антинародната комунистическа власт, заедно с Иван Йоновски. В началото на 50-те създава структури в селата Кленовик, Житуша, Жедна и Извор. През една априлска нощ излизат в планината, произнася реч, полагат клетва, копаят скривалище и започват да складират оръжие. На 1 май 1952г. е задържан във влака за Радомир и е изпратен в Софийския централен Затвор в отделението за смъртни – килия 30. Разследват го по студентската конспирация. Освобождават го в средата на април. През юли в една черна нощ, ДС агенти от София задържат конспираторите от селата, с вързани ръце и очи и ги товарят на джипове. Закарват ги в следствения отдел на затвора – София. Следствието трае 100 дни. През цялото време на инквизициите му внушават, че не заслужава да диша въздуха и му искат смъртна присъда. Спасява го Богомил Велевот с. Кленовик, който поема всичко върху себе си, Осъден е на 15 години по чл.70 от НК. Става постоянен жител на Софийският централен затвор, Варненският затвор, остров Персин, и Пазарджишкият затвор. Там по метода на запаметяването съчинява и стихосбирката “Зад телените мрежи”, която така и не се появява масово, за да се разпространи сред българската публика. Излиза от затвора през 1959, но репресиите продължават чак до 1990 година.
Реч на Методи Новев през април 1950г. в Коньовската планина, местността Янкьовец:
Аз не съм юрист, за да ви държа тук дълги речи, пък и не съм си написал речта. Не съм и инженер, но трябваше да чертая планове и правя изчисления, и всичко това, само след половин или един час ще влезе в практиката. Братя обръщам се така към вас, както се е обръщал към хъшовете славният Странджата знаменосецът.
Защото както те, прокудени от турските феодални диктатори, се събираха в кръчмата му, която беше техен дом, така и ние, натиснати от кървавата болшевишка диктатура, се събрахме тук. И ако утре сутринта, връщайки се по домовете си, бъдем застрашени, то не се изключва възможността да се върнем отново и да останем още по-дълго време в това свещено за нас място. Свещено, защото това е и ще бъде нашият единствен дом. Ние ще го построим със собствени сили и ще го пазим със собствената си кръв. Кой би издал собствения си дом, приятели, кой не би пазил с кръвта си и не би дал живота си за онова, което е завещано от дедите му? А нашите деди, революционери, ни завещаха най-красивия дом – Балкана. В този Балкан ние ще издълбаем нашето историческо жилище. Но ние няма да приемем труда за него от онзи наш приятел, който се чувства, че не може да запази от враговете онова, което ще строи. Нека излезе, ако има такъв, и навреме да каже: “Приятели, аз имам такава и такава слабост, чувствам, че няма да мога да издържа.” И ние ще го освободим, без да намали авторитета си пред нас. Трябва да се внимава, трябва да бъдем твърди като стомана и да прецеждаме през гъсто сито онова, което говорим. Страната ни, а даже и световната история, не помни такава диктатура от шепа умопомрачени палачи. Не помни такава гавра с народа. Нашите и чужди смукачи виждат, че народът ни изнемогва, съхне от ден на ден и това ги вбесява, защото остава да смучат само пот, кръв и горчиви сълзи. И не случайно кръволока Червенков каза пред пленума на ЦК на болшевишката доктрина у нас, че блестящите резултати от изборите, означават, че трябва да си стягаме опинците. Те знаят как назначава своите лакеи с открито гласуване пред страх от смърт, лишаване от хляб и въздух.
Не, за да дадете по един трудовден в чест на празника на труда, а защо сте дошли сега тук. Кой ви събра? “По желание”, както събират народа гадовете, по ураджийски начин, срамен за българския народ, митинги и тем подобни. Заплаши ли ви някой да ви лиши от елементарните човешки нужди? Докараха ли ви под строй или ви изпратиха след специална подготовка в карцерите и мръсните килии? Казвате НЕ. Свободно, весело, с открито чело, а не изкуствено, престаравайки се. Защо сте дошли тук? Не сме дошли за власт, не сме дошли и за богатство! Събрали сме се тук в един исторически за нас момент, когато трябва да положим основите на нашия нов живот, на нашата нова борба, борба за живот и на смърт. Народът е настръхнал и чака. Не е ли срамно в земеделска България да ядем по 300 грама хляб от трици, соя, царевица и други боклуци. Да купуваме по 128 лева хляб, когато държавата го граби от селянина по 20 лева. Да ходим окъсани, да работим вено под напрежение, без почивки, да не повдигаме глава – да говорим само когато хвалим господаря. Всеки, който се чувства човек не може да търпи да го сравняват с животните. Премахнаха се някой от частните експлоататори, но се създаде нов, ненаситен експлоататор – държавата – върху целия български народ от една политическа хайка.
Народът е настръхнал и чака да го поведат неговите достойни синове. Балканът зове верните си чеда! Дори и сега, когато ние дишаме спокойно планинския въздух, слушаме нощните птици и вековните песни на дъбовете, над наши бащи и братя се нанасят побоища и зверски изтезания, те стенат, молят ни и чакат от нас да продължим тяхното дело за освобождение. Избитите жертви ни зоват за възмездие. Мнозина от нас не ще дочакат близкия щастлив ден, когато тук ще идват поклонници и ще се снимат филми. Но за да има между артистите утре от самите действителни герои, то трябва да внимаваме. Завършвам приятели, с думите: да бъдем внимателни.
