Адска буря (Hellstorm)
ИЗОБЛИЧАВАНЕ НА ИСТИНСКИЯ ГЕНОЦИД
НАД НАЦИОНАЛСОЦИАЛИСТИЧЕСКА ГЕРМАНИЯ
Филмът можете да свалите от ТУК
Текст на филма
Германската армия страда ужасно по време на Първата световна война. И германската нация пострада ужасно, особено след края на войната. Осакатяващи санкции наложени от победителите чрез Версайския договор хвърлят страната в сериозна депресия.
Имаше хаос по улиците и анархията витаеше във въздуха. Комунистите завладяват много градове, включително Берлин. Докато огромна част от богатството на нацията се източва от безобразните репарации, или смуква от безскрупулни политици, средният германец обеднява. Инфлация и безработица последват скоро и бързо унищожават всяка надежда, всяко доверие, всеки морал.
Германски градове са наводнени от порнографията и проституцията, а гладуващи деца са купувани и продавани като секс играчки. Престъпленията се ширят; пиянство и наркомания са широко разпространени; Процентът на самоубийствата се увеличава; положението изглежда безнадеждно.
И след това, нещата се промениха... Драматично. Скоро след национал-социалистите са избрани, германската икономика се оживява. Безработицата е заличена. Бум на строителството. Започват големите проекти. Самоувереността наново нахлу в живота. След години на глад, страдание, срам и деградация, Германия отново стана щастлива, изпълнена с надежди нация.
Трансформация на Германия от мизерия и нищета в световна суперсила беше толкова невероятно, че през 1938 списание „Time“ нарича Адолф Хитлер „Мъж на годината“ За мнозина изглеждаше така, сякаш е налице нов културен, икономически и политически ренесанс за цяла Европа. Но други, по целия свят - завистливи, силни, но преди всичко уплашени - сега работят ден и нощ, за да унищожат Германия...
ВСВ е най-смъртоносната и разрушителна война в историята. В продължение на шест дълги години неравностойната борба, която хвърля Германия срещу света, продължава с променлив успех, ту за едната, ту за другата страна. Но най-сетне, претоварената, Германия беше още веднъж победена.
Този път, обаче, Райха няма да бъде наказан с обикновени репарации... нито със загуба на земя... нито само с упадък и отчаяние; Не, в този случай Германия ще бъде подложена на чиста омраза; омразата от най-порочния, злия и покварен вид, която можем да си представим.
Милиони и милиони германци, много от които нямат нищо общо с войната, са систематично изнасилени, измъчвани, клани по най-садистичния и отвратителен начин, който можете да си представите. Какво се случва с Германия и хората и́ по време и след ВСВ е останала една от най-тъмните и най-добре пазените тайни в световната история... до сега.
Този филм се базира на книгата на автора и историка Томас Гудрич. През последните тридесет години Гудрич пише по редица спорни теми - на Американската гражданска война, Ейбрахам Линкълн, индианските войни - но тъй като ВСВ остава и до днес неотложен проблем, авторът чувства, че това е неговата най-неотложна и навременна книга.
Томас Гудрич: „Това е историята на престъпленията, които са били извършени срещу Германия по време и след ВСВ. Думите, които ще чуете, са тези на самите жертви и свидетели на зверствата. Тук няма да има никакъв опит, да представи гледната точка на „другата страна.“ Всеки, който иска версията за ВСВ на победителя, е нужно да погледне всеки холивудски филм, да включи телевизора на някой „документален“ филм за ВСВ, или да посети някоя обществена библиотека.
Този филм, както и книгата, на която се базира, не се занимава с това, което се твърди, че германците са „направили на света“ по време на така наречената „добра война.“ Не! Акцентът тук е върху това, което светът направи на германците. Престъпленията, посочени тук, са толкова злостни, толкова големи и така зли, че няма думи на английски език, за да ги опишат. Това са престъпления, които са били погребани от победителите под планина от пропаганда за повече от 70 години. Този филм е посветен не само на безгласните жертви на най-лошата война в историята на света, но също така и на бъдещите поколения.
Надеждата ни е, че ако има достатъчно добри хора в света, които са готови да слушат и да се учат какво всъщност се случи с тези невинни жертви - мъже, жени, старите, млади, болни, животни - тогава те, скоро ще се издигнат като един и с един обединен глас ще настояват, нищо подобно да не се случва отново, на никой и никъде.“
ТЕРОР ЧРЕЗ БОМБАРДИРОВКИ
По време на ВСВ, Германия е подложена на жестоки атаки от небето. Американците и англичаните го наричат „бомбен килим“, „наситени бомбардировки“, или „неограничена бомбардировка“.
Въпреки това, германските жени и деца, пострадали през този кошмар го наричат с по-опростено, по-точно име - „бомбардировки на терора.“ Кампанията на терора не беше случайна. Това беше таен план на британския премиер Уинстън Чърчил и главнокомандващия от въздушните сили Артър Харис за разгръщане на пълната мощ на Кралските военновъздушни сили срещу германски цивилни граждани; да нанесе толкова щети, за да унищожи, колкото се може повече домове и да убие, колкото се може повече мъже, жени и деца, колкото е възможно.
Уинстън Чърчил: „Германски градове ще бъдат подложени на мъчение, подобно на което никога не е бил изпитвано, като продължителност, суровост или величина. За постигането на тази цел не съществуват граници на насилие, които ние няма преминем.“
Насилието на Чърчил се развихря през нощта на 24-ти юли, 1943 г. За жителите на Хамбург - град с повече от един милион души - нападението изглежда първоначално като стандартна бомбардировка. Но скоро, стотици вражески самолети започват да сипят тонове и тонове експлозиви върху самото сърце на Хамбург. Училища, църкви, болници, домове, старо изкуство и архитектура, всички са взривени на парчета. Настъплението увеличава с яростта си с всяка постигнала успех вълна от бомбардировачи, минута след минута се разгаря огнено, опустошително кресчендо.
И тогава, самолетите изведнъж изчезват. Небето било ясно и тихо. Когато зашеметените оцелели отново се появяват от мазетата си по-късно тази вечер, видяха, че техният красив град сега тъне в разруха. На следващия ден, когато пожарникари от цяла Северна Германия се борят с пламъците, Съюзническите бомбардировачи внезапно отново се появяват над Хамбург. Както беше планирано, американците изненадват не само огнеборците, но и колоните на бягащите бежанци. Хиляди загиват.
На следващата вечер, бомбардировачите от кралските ВВС се връщат. В допълнение към товара от експлозиви, британците изпращат надолу тонове фосфорни бомби за ускоряване на пожарите. Възникналият пожар предизвиква „огнена буря.“ Вятър с ураганна сила, създаден от жегата изкоренява дървета, изтръгва покриви от сгради и засмуква крещящи жертви в разразилия се ад.
Някои, които избегнали ветровете от 150 мил/ч (241 км/ч) по улиците, затъват в разтопения асфалт и бързо избухват в пламъци. Тези, които се хвърлят в градските канали умират от топлинното излъчване, а след това, като се понасят по повърхността на водата, те също се възпламеняват. В центъра на огнената буря, температурите достигат 1 500 градуса по Фаренхайт (816 °C). Когато пламъците се обединят, те образуват стълб висок три мили.
Атаките срещу Хамбург продължават с нестихваща сила за още една седмица. Скоро не остава нищо, което да се унищожи. Подходящо наречени от Съюзниците като „операция Гомора“, набезите са били пресметлив опит да изгори Хамбург и неговите хора, от лицето на земята. Планът успява. С тринадесет квадратни мили на пълно унищожение, със 750 000 бездомни, с около 60 до 100 хиляди мъртви, предимно жени и деца, Хамбург, фактически престава да съществува.
На всички става ясно, че Съюзниците превръщат войната срещу Германия в клане и ужас. Моделът се повтаря отново и отново в цяла Германия.
Всички германски градове претърпяват същото. След първото разрушаване на града, до развалени, съюзническите бомбардировачи бързо завръщат с надеждата да избият оцелелите и спасителите на открито със запалителни бомби. Когато ревящите бомбардировачи освободят смъртоносният си товар, същински огнен дъжд се изсипва върху набелязания град. Хилядите малки пожари се съединяват, за да образуват един огромен пожар. Създава се интензивен вихър от пламъци.
Кате Хоффмайстер: „Борех се да тичам срещу вятъра в центъра на улицата. Ние не можехме да продължим, защото асфалта беше разтопен. Там имаше хора на пътя, някои вече мъртви, някои все още живи, но заседнали в асфалта. Те бяха паднали на ръце и колена, крещейки.“
Някои по чудо оцелели от ада, достигат безопасността на реки, канали и паркове. Хиляди други, обаче, не успяват. Когато набезите най-накрая приключват и пожарите отслабват, спасителните служби бързат да освободят тези, които са в капан под земята.
Когато спасителите накрая се добират до засипаните бункери те често се сблъскват със сцени на невъобразим ужас. В мазета, които са получили преки попадения, стените са обляни в кръв, като кости, мозък и части от телата са пръснати навсякъде. Спасителите намират в някои бункери подове, които са покрити, с до 30 см. лепкава мазнина, жертвите са се стопили и превърнали в тъмна течност.
Когато новините достигат външния свят за касапницата извършена над германските жени и деца от Кралските военновъздушни сили, критиците на тези военни престъпления вземат думата. Авторът Вера Бритън: „Безмилостните бомбардировки над препълнените градове е голяма заплаха за целостта на човешкия дух като нещо, което е възникнало на тази планета. Няма военно или политическо предимство, което може да оправдае това богохулство.“
Въпреки че критикуването на бомбардировките е счетено за предателство към членовете на Кралските ВВС, съвестта на някои бе поразена от ада, отприщен над Германия.
Пилот от Кралските ВВС: „Там имаше хора изпържени до смърт в разтопения асфалт на пътищата, те изгоряха, а ние пускахме запалителни бомби в този холокост. Чувствах ужасно съжаление за хората в този огън, на който помогнах да се разпали.“
Като символ на Третия райх и като най-очевидният пример за волята на Германия да се бори, повече бомби бяха предназначени за Берлин, отколкото за всеки друг германски град.
Друго място, обаче, най-често се асоциира с терористичната кампания, водена срещу Германия - Дрезден. Тъй като Дрезден е претърпял само две малки нападения през петте години на войната, мнозина предполагат, че спасението на града се дължи на своите незаменими съкровища - богато украсени дворци, световноизвестните музеи и художествени галерии, неговите извисяващи се вековни катедрали. Други смятат, че Дрезден почти няма тежка промишленост, а малкото, което се произвежда, няма общо с войната - врагът просто не счита града за важна мишена. За някои, 26 000 съюзнически военнопленници, интернирани в рамките на града са по-логичен отговор. Други пък смятат, че може би над половиния милион бежанци претъпкали града, много от които са избягали съветските жестокости на изток, са тези, които държат Дрезден в безопасност от бомбардировките.
Въпреки тежката ситуация в края на войната дрезденчани са решени в нощта на 13ти февруари, да се радват на ежегодното събитие, известено в Америка като Марди Гра, но се празнува в Германия като „Fashing.“ Жените и децата, заедно с малкото останали мъже, мнозина в костюми, са наводнили улиците на Дрезден, за да отпразнуват събитието, за последен път, преди задаващото се поражение на Германия.
Точно преди 22:00 започват да вият сирени. Няма паника. Повечето жители просто пренебрегват предупреждението. Въпреки че е имало противовъздушни убежища малцина са избягали в тях, защото в тази студена, но весела нощ има малко съмнение, че както в предшестващите 171 фалшиви аларми, това предупреждение също би завършило с нещо.
Въпреки това, вместо сигнал „всичко е чисто“, малко по-късно Дрезден чува друг звук, които е подобен на земетресение. Вълна след вълна от британски бомбардировачи се появяват в небето и хиляди бомби политат надолу. Добавени към товара от бризантни взривни вещества, стотици двутонни и четиритонни „блокбъстър“ бомби са хвърлени над Дрезден, заличавайки цели квартали. Старите катедрали, дворци и музеи са изравнени със земята за секунди. На гарата, стотици хора, които не напускат своите места във влаковете, са разкъсани на парчета.
В огромния закрит цирк, зрители, изпълнители и животни са разкъсани от взрива на съскащи шрапнели. Маркираните болници са бомбардирани. По улиците, по тротоарите, на върха на мостовете над река Елба, костюмирани веселяци без изход за бягство са избити с хиляди.
Без забавяне, клането продължава. И тогава, рева престава, експлозиите спират и настава тишина. Няколко минути по-късно тишината е нарушена, от приветствания звук на сирените за отбой. Това, което изглеждало, като огнено изпитание за цялата нощ, всъщност се е случило само за половин час. В тези тридесет минути, обаче, изчезва едно от най-красивите архитектурни съкровища в света.
Противопожарните отряди от околните градове пристигнат. Служители на „Червения кръст“ се разпръскват да помогнат на жертвите. Семейства плачат за изчезнали близки. За много хора е настъпил краят на света. Никой не е бил емоционално подготвен за това, което ще последва...
В 01:30 часа земята отново започва да трепери. Повече от хиляда бомбардировача реват, а дъжда на смъртта завалява над Дрезден. В допълнение към експлозивите, втората вълна носи тонове запалителни бомби. В рамките на няколко минути, хилядите огнени бомби запалват отломките и се превръщат в огнена пещ. Незапознати с новото нападение и огнените бури, повечето дрезденчани реагират бавно. Мнозина търсят безопасност в мазетата отново, без да осъзнават, че страхотната жега ще трансформира техните убежища във фурни.
Други тичат към безопасността на улиците, само за да затънат в разтопения асфалт или да бъдат засмукани в ревящата пещ. Медни покриви се стопяват, изпращайки потоци от разтопен метал към хората долу. През нощта, огнения пъкъл на Дрезден взима жертви с хиляди, с десетки хиляди, стотици хиляди. На следващия ден, когато пожарите са овладяни, спасителните работници отиват да работят.
Спасителен работник: „Никога не бих си помислил, че смъртта може да дойде за толкова много хора, по толкова много различни начини. Понякога жертвите приличат на хора, които мирно са заспали; лицата на други са раздирани от болка, телата им съблечени почти голи от торнадото; нещастните бежанци от Изтока, облечени само в дрипи, и хората в операта с всичките им накити; Тук жертвите са в безформена плоча, под слой от пепел. През града, по улиците, се носи непогрешимата воня на разлагаща се плът.“
Всички отвратителни миризми се носят през Дрезден - сяра, газ, канализация, тежката смрад на готвено месо покрива всичко. Това, което първоначално погрешно се възприема за хиляди изгорели трупи, разпръснати из улиците, всъщност са овъглени трупове залепени към повърхността, всеки редуциран до 90 см.
Спасителен работник: „Никога няма да забравя останките от това, което очевидно са били майка и дете. Те са изсъхнали и овъглени в едно парче и са залепнали неподвижно към асфалта. Детето трябва да е под майката, защото се вижда ясно форма, с ръцете на майката обвити около него.“
Със съзнанието, че тези, които са в стария град ще побягнат от пламъците към откритите пространства, Кралските ВВС хвърлят стотици взривни бомби в огромния централен парк. Тук клането е ужасно - откъснати крайници, осакатени торсове, глави изтръгнати от телата и отхвърчали встрани. Кошмарът е навсякъде.
Работник от „Червения кръст“: „Паднах на колене разтреперан и извиках. Няколко жени лежат с отворени кореми, и човек може да види бебетата, защото те висят половината отвън. Много от бебетата са осакатени. Сцени като тази се гледат навсякъде ти действат вцепеняващо. Човек почва да действа като зомби.“
На следващата сутрин, се разпространява мълвата, че оцелелите трябва да се съберат в градския парк. Преодолявайки страданието да се изкачат над отломките и мъртвите, те стигнат до парка, както и до тревните площи на бряга на река Елба. Някои намират липсващите си близки. Повечето не успяват.
И тогава, разкъсвайки тишината, отгоре отново идват звуците на ревящи двигатели. Когато бомбардировачите на САЩ започват взривяване на развалините, американски изтребители се насочват към хилядите бежанци в парка, по поречието на реката и в други открити пространства.
Дори животните в зоологическата градина, които по чудо успяват да оцелеят от бомбардировките са обстрелвани и избити. Плачещия пазач на зоологическата градина гледа как американски пилот преследва и застрелва последният му жираф.
Въпреки че нападението продължава десет минути, американците се завръщат на следващия ден и на следващия, и на следващия, очевидно решени, че нито едно същество не трябва да оцелее в Дрезден... Един от ужасите за тези, които са оцелели през кошмара е изчистването на труповете.
Първоначално телата са хвърляни на камиони и вагони, след което се закарват до плитки гробове в покрайнините на Дрезден. Скоро става ясно, че такъв бавен процес никога не би могъл да се справи с огромното количество тела, така в различни части на града са изработени огромни скари от греди и труповете са наредени върху тях като дървесни трупи. Когато купчината достига около три метра височина и девет метра ширина, се използват огнехвъргачки, за да се възпламени масата.
Един месец след клането, началникът на дрезденската полиция съобщава, за над 200 000 тела, извадени от руините. По-късно Международния червен кръст изчислява, че 275 000 са загинали в набезите. Заради невероятната гъстота на населението на Дрезден в нощта на 13 февруари срещу 14-ти, защото хиляди жертви са бежанци, без записи, а много тела или лежаха погребани завинаги в руините или просто са се разтопили като восък, по други оценки жертвите са от 300 000 до 400 000 души, вероятно са по-близки до реалния брой.
Повече хора загиват по време на бомбардировките на Дрезден, отколкото по време на ядрените бомбардировки на Хирошима и Нагасаки, взети заедно.
Пилот от Кралските ВВС: „Да летиш над хората, без съпротивление се чувства като убийство. Чувствах, че това е война на страхливците.“
Заедно с бомбардировките над германските градове, в провинцията се провеждат и т. нар. „цели по възможност“. Според тази заповед всичко, което се движи в Райха е цел за съюзническите изтребители. Кораби, товарни и леки автомобили, влакове, линейки, жени, които пазаруват на велосипеди, селяните в полето, животните в пасищата, дори децата в училищните дворове са цели съюзническите самолети.
В очевиден опит да се разшири войната, американските бомбардировачи дори атакуват Цюрих, Базел, и други цели в неутрална Швейцария. Освен това, Уинстън Чърчил прави планове да залее германските градове с отровен газ и да убие тези жени и деца, все още живи сред развалините. Когато съветници посочват, че Адолф Хитлер може да отговори със собствените си запаси от химически оръжия, англичаните се отказват от убийствения план.
В същото време, ада изсипващ се от облаците е огледало на ада издигащ се от калта. Както германците скоро осъзнават, съюзническите сили търсят не само физическото унищожаване Германия, но духовната смърт на нацията.
ИЗНАСИЛВАНЕТО НА ГЕРМАНИЯ
Злото нахлу от изток. Има постоянни слухове и намеци за това какво може да се очаква, ако Съветския съюз победи Германия. Повечето германци, обаче са обнадеждени. Такива понятия, като „азиатски орди“, са опит на правителството просто да се втвърди волята им за съпротива. В нощта на 20 октомври 1944, когато Немерсдорф и други селища наблизо спят в илюзорна сигурност, немислимото настъпва.
След пробив в германската линия, Червената армия изведнъж нахлува в Райха и плъзва в провинцията. След няколко дни на отчаяна борба германския Вермахт се прегрупира, започва мощна контраатака и в крайна сметка е отблъсква Червената армия през границата. Това, което германските войски скоро откриват, било ужасяващо. В Немерсдорф зашеметените войници за пръв път виждат ад на земята. По пътищата, по които бежанците са били застигнати от комунистите; хората са били извлечени от своите каруци, изнасилени, а след това убити на място.
Свидетел: „В стопанския двор по-надолу по пътя стои каруца, на която четири голи жени са разпънати на кръст. Отвъд е плевня и на всяка от двете врати голи жени бяха приковани през ръцете, като разпятие. В жилищата открихме общо седемдесет и две жени, включително деца, и един старец (на 74 г.), всички са мъртви, убити по зверски начин, с изключение само на малцина, които имат дупки от куршуми във вратовете си. Някои бебета са намерени с размазани глави. В една от стаите намерихме една жена на 84-годишна възраст, седнала на един диван, на която половината глава бе откъсната с брадва или лопата.“
Старите хора, които се бяха опитали да защитят своите съпруги, дъщери и внучки, са повалени, след това разрязани наполовина. Петдесет френски военнопленници и полски работници, които са се опитали да защитят хората са били кастрирани и убити.
Стъписани от чудовищността на престъплението, германските власти искат неутрални наблюдатели от Швеция, Испания и Швейцария да опишат престъпленията. Но когато гостите попълват техните доклади и новините накрая достигат външния свят, има само тишина. До зимата на 1944 г., злобната пропагандна война, водена срещу Германия е спечелена.
На този късен етап от конфликта, войната на думите е достигнала такива крайности, че почти никой извън границите на Райха не е загрижен за жестокостите над германски бебета или разпнатите германски жени. В последните месеци на войната трябва да бъде унищожен не просто Адолф Хитлер, нацистката партия или дори войниците на фронта. В последните месеци на войната, целта на приближаващите съюзници е пълното заличаване на германската нация - всеки мъж, всяка жена, всяко дете.
Разпалващ пламъците на омразата е еврейският пропагандист Иля Еренбург. Един от най-влиятелните мъже в Съветския съюз, Еренбург се убеждава, че неговото послание на злото ще достигне до всеки войник от Червената армия, като нарежда, листовки да се хвърлят от самолети върху предните линии.
Директивата на Еренбург е: „Убийте всички, мъже, старци, деца и жени, след като се забавлявате с тях! Убивайте! Нищо в Германия е невинно, нито живите нито все още неродените. Унищожете расова гордост на германската жена. Вземете я, както законна плячка. Убивате, смели войници от победоносната Съветска армия.“
Скоро, след като Червената армия изтласква Вермахта обратно на изток, милиони германски цивилни претърпяват същата ужасна съдба, като на жертвите на Немерсдорф.
Въпреки че първите срещи със съветските ударни войски са наистина травматични, втората вълна от войници, са тези, които предизвикват ада на земята. В множество случаи, отстъпващите части се обръщат към безпомощните граждани и предупреждават: „Монголците идват. Много лоши хора. Бягай бързо. Бягай бързо.“
Ужасени от новините, много германци все пак успяват да избягат. Повечето, обаче, се оказват в капан. Други успяха да унищожат алкохола и да скрият младите момичета, като наблюдават часовника, молейки се, най-лошите им страхове да са неоснователни.
След изчакване от няколко дни подред, но обикновено часове, страховитата втората вълна пристига. Състояща се предимно от монголи и други азиатци, както и затворници, тези мъже, които формират втората вълна на войски са считани, дори от собствените си другари, за напълно безмилостни. Водещи тези групи са комунистическите комисари, фанатични политически офицери, сред които изключително преобладават евреи. Тези изпълнени с омраза „хора“ действат като ентусиазирани ръководители на ужасите, които сполетяват германския народ. От всички използвани методи, за да изрази своята омраза, Червената армия използва най-вече изнасилването.
Оцеляла след изнасилване: „И когато първите руски бойни части пристигнаха, те влязоха, искаха да видят всичко, попитаха за оръжия и войници, погледнаха внимателно всичко, не намериха нищо. Те бяха много приятелски настроени и просто си тръгнаха. Тогава пристигна следващото множество. Веднага се нахвърлиха върху мен. Майка ми искаше да се хвърли пред мен, но беше избутана назад. И тогава те ме заведоха на горния етаж и докато се опитвах да се защитя, той ми показа пистолета си. И тогава, когато се върнах, аз бях, ами, шокирана, но аз бях просто щастлива, че съм все още е жива. Те казаха: „Жено, ела!“ Те го каза на немски, „Frau kommen!“ на немски език. Ние бяхме на наградата. Това винаги е било така.“
От 8 до 80 години, здрави или болни, у дома или навън, на полетата, по тротоарите, срещу стени, оскверняването, изтезанията и убийството на германските жени продължава с неотслабваща сила. Само защото една жена е била изнасилена, няма гаранция, че няма да бъде нападната отново… и отново… и отново.
Жертва: „Руснаците идваха и си отиваха през цялото време и те продължаваха да ни оглеждат алчно. Нощите бяха страшни, защото ние никога не бяхме в безопасност нито за миг. Жените бяха изнасилени, не веднъж или два пъти, а десет, двайсет, трийсет и сто пъти, и всичко това е все едно за руснаците, дали те изнасилват малки деца, или възрастни жени. Най-младата жертва в реда от къщи, където живеехме беше на десет години, а най-старата беше над седемдесет.“
Жените на Германия не само трябва да изтърпят тази атака на изнасилвания, мъчения и убийства, но също така, унижението, да бъдат видени от приятелите и семейството си.
Свидетел: „Тези жестокости не бяха извършени тайно или в скрити ъгли, а на обществени места, в църкви, по улиците и по площадите. Майките бяха изнасилени в присъствието на техните деца, момичета бяха изнасилени пред своите братя.“
Дори когато изтерзаните трупове вече не може да бъдат използвани, пръчки, железни пръти и телефонни слушалки са често забивани в техните вагини.
Еврейските комисари имат силно желание да осквернят църквите на Германия. Скоро след падането на Данциг, стотици отчаяни жени умоляват офицерите за защита. Съветските офицери посочват една католическа катедрала. След като жените са безопасно вътре, офицерите извикват на хората си, посочват към църквата и с камбанен звън и свирене на органи ужаса продължава през цялата нощ. Някои жени и момичета вътре, някои на възраст 8 години, са изнасилени повече от тридесет пъти. Малки момчета, които се опитват да защитят своите майки са застреляни.
Когато съветските войници превземат град Нойщетин през февруари 1945 г., те откриват, няколко големи лагера на женската трудова организация на Райха, която е съставена предимно от момичета, които са работят по различни проекти от изхранване до улични ремонти. След освобождаването на областта, германските войници са ужасени от случилото се с тези 2 500 момичета.
Германски войник: „Ние никога не сме виждали подобно нещо - съвсем, невероятно и чудовищно! Голи, мъртви жени лежат в много от стаите. Свастики са били изрязани върху техните кореми, при някои червата са изкочили навън, гърди са разрязани, лицата са на пихтия и подпухнали. Други са били завързани за мебелите за техните ръце и крака и избити. Прът стърчи от влагалището на една, а метла от това на друга. Майките трябва да станат свидетели как техните десет и дванадесетгодишни дъщери са изнасилени от около 20 мъже; дъщерите на свой ред виждат майките им изнасилени, дори и техните баби. Жените, които се опитват да се противопоставят са брутално измъчвани до смърт. Няма никаква милост.
Жените, които сме освободили са в състояние, почти невъзможно да се опише. Лицата им са с объркан, празен поглед. Някои от тях не са на себе си, простенват едни и същи изречения отново и отново. След като видяхме последствията от тези зверски жестокости, бяхме ужасно обезпокоени и е решени да се борим. Знаехме, че войната не може да се спечели; но това е наше задължение и свещен дълг да се борим до последния куршум.“
Докато нейните мъже се бият яростно на изток, Германия също се опитва да предотврати нахлуването от Запада. За съжаление, нашествениците на този фронт, често не се държат по-добре, отколкото техните съветски съюзници; новинарите на запад просто не съобщават за престъпленията.
Както десетки хиляди германски жертви на изнасилване може да свидетелстват, няма безопасност и сред американците и британците. Милиони избити, милиони изнасилени, поробени - но това е само началото на кошмара за Германия.
ПРИБАЛТИЙСКОТО КЛАНЕ
С отстъплението на германската армия, орди от червеноармейци нахлуват във Велика Германия през последната зима на войната. Когато новината за съветския пробив се разпространява, милиони германци набързо опаковат багажа си и побягват в смразяващото време.
Селскостопански колички, впрегнали коне или крави, тръгват толкова бързо, колкото техните животни могат да ги теглят. Вече е студено, а няколко дни, след като „похода“ започва температурата спада. В резултат на това, малки деца и бебета умират с хиляди. В твърдата като скала земя, малки дупчици, изкопани в снега служат за гробове.
Млада майка: „Беше толкова ужасно студено, а вятърът беше като лед... снегът валеше и нямаше нищо топло за ядене, без мляко и нищо. Опитах се да дам на Габи да суче зад къща, но тя не го приема, защото всичко беше толкова студено. Много жени се опитаха, а на някои гърдите им замръзнаха.“
Като се вземат предвид хаотичните условия, както и замръзналите бежанци задръстващи пътя, много впрягове са били бързо застигнати от руснаците. Някои от съветските танкове се врязват в колоните и мачкат всичко по пътя си. Заради тежкия трафик, жертвите - мъже, жени, деца, животни, всички - са притиснати едни към други и са смачкани като картон. Ужасените оцелели, които са разпръсват в замръзналата провинция стават лесна плячка. Както винаги, за жените скоро започва „живата смърт“ (изнасилванията).
За милиони германци, отрязани на брега на Балтийско море има един път за бягство - морето. Докато изолирани единици на Вермахта отчаяно защитават свиващите се плацдарми на балтийското крайбрежие, милиони бежанци се тълпят в крайбрежните анклави. Буквално с гръб към морето, само бавната и коварна евакуация с лодка е единствената възможност. В Мемел, Кьонигсберг, Данциг и в други обсадени котли на съпротива, ситуацията беше ужасяваща.
Юрген Торвалд: „Всяка алея, всяка улица беше запълнена с техните превозни средства. Хората чакаха във всяко пристанище, навес, във всеки защитен от вятъра кът. Сред тях стояха животните им, блеейки, пръхтейки. Бременните жени раждаха в канавките, на земята, в казармите. Някои от тях са били изнасилени по време на бягството им и сега трепереха от страх, че ще родят чудовище. Странно бледи лица на момичета разхождащи се по улиците и питащи за лекар. Ранените и болните бяха в постоянен страх, че ще бъде изоставени, криеха оръжия под одеялата си, за да принудят някого да ги вземе със себе си, или да се сложат край на живота си, ако руснаците дойдат.
Сираците, които са спасени от техните убежища в последния момент и са захвърлени в каруци с нищо около себе си, освен одеяло и които сега лежат на пода със замръзнали крайници. Старите хора, лежащи в някой вход за през нощта не се събуждат. Лудите с подивели очи, тези които се втурват от къща на къща, от вагон на вагон, плачейки за майка си или децата си. Над всичко това сивото небе, сняг, студ и топене, размразяване, скреж, сняг и студена, убийствена влага.“
Когато дълго чакания кораб накрая акостира на пристана, на доковете избухва хаос. Поради приоритета за настаняване на тези с деца, последните стават по-ценни от златото. След като възрастните се качват, те често подхвърлят бебета на роднини или приятели долу в надеждата, че те могат също да се качат. Разбира се, много бебета умират, падайки в ледената вода или премазани върху доковете. Наблизо, тежко ранени войници тихо чакат своя ред да се качат.
За тези, които отплават от обсадените пристанища, техните молитви изглеждат чути; за тези, които остават назад - гибелта им изглежда сигурна. Много мъже „в порив на лудост“ се застрелват. Полудели майки, измъчвани от гризящия ги глад и страхът от червения терор, намират цианид и отравят децата си, а след това себе си. Старите хора се събират на снежните брегове, заспиват и никога не се събуждат.
За съжаление за хилядите бежанци, няма бягство от кошмара, дори и в морето. Докато много бежански кораби успешно пресичат коварното Балтийско море, съюзническите бомбардировачи често са първите, които ги поздравяват, когато са на кея. В Свинемюнде в Северна Германия, пристигането на товарените кораби, натоварени с евакуираните съвпада почти точно със съюзническо въздушно нападение. Корабът едва е акостирал, когато пряк удар го праща на дъното заедно с 2 000 крещящи пътници.
На 30 януари 1945 г., над 60 000 бежанци се струпват на доковете на Готенхафен, отчаяно се опитват да се качат на Вилхелм Густлоф, бивш круизен лайнер, предназначен за настаняване две хиляди пътници и екипаж. До момента, в който красивия бял кораб отплава, той взима цели 6 до 8 000 бежанци.
Когато Вилхелм Густлоф се отдръпва от пристанището, пътят му е блокиран от малки плавателни съдове, всички претъпкани с пътници молещи се да се качат на борда. Мрежите са спуснати и две хиляди допълнителни бежанци се катерят нагоре. Натоварен далеч отвъд възможностите си, плътно затворения кораб се изпълва с гореща, отвратителна воня на урина, екскременти и повръщано. Към ужаса се добавят стоновете на тежко ранени войници и виковете на разделени семейства. Но най-лошото тепърва предстои.
Около 21:00, три тежки труса разтърсват Густлоф. Паника, хиляди под палубата се блъскат през тесните коридори, борейки се в отчаян опит да се спасят. Повечето спасителни лодки са здраво замръзнали, а тези, които са освободени, в паниката се преобръщат, изтърсвайки крещящите си пътници в леденото черно море. В рамките на няколко минути, тези във водата са мъртви.
Докато хиляди замръзващи хора се притискат по палубите, високоговорители тръбят успокоителни думи, които се убеждават пътниците, че корабът няма да потъне и помощта е на път. Убедени, че водонепроницаемите прегради ще издържат и корабът ще остане на повърхността, много бежанци се връщат отново в кораба, за да избягат от бръснещия вятър с температура -29 ° С.
Отдихът се оказва кратък. В десет часа тежък трус разтърсва Густлоф, като преградите се пробиват и морето нахлува вътре. В рамките на секунди, големият кораб започва да се накланя на едната си страна, а след това се потапя под вълните.
Когато спасителните кораби по-късно достигат мястото на действието, те извадили от ледените води само деветстотин оцелели. Всички останали - приблизително 7 - 9 000 мъже, жени и деца - са изгубени.
Както много инциденти ще се докажат, потъването на Густлоф не е грешка. В един умишлен опит да се убият, колкото се може повече бежанци, съветските подводници отново и отново атакуват бавно движещи се кораби.
Скоро след полунощ на 10 февруари, стария луксозен лайнер, „Генерал Щойбен“ пори ледените вълни на черното Балтийско море. Силно препълнен с бежанци и ранени войници корабът е в разгара на своята втора евакуация за по-малко от две седмици. Точно преди 1 часа, две торпеда удрят кораба. Кърмата на „Щойбен“ се надига от водата, стотици падат зад борда, а някой са разкъсани на парчета от въртящите се витла. В рамките на седем минути, корабът потъва под вълните, като заглушава последния масов вик, който сякаш е извикан в един глас. От 3 500 пътници на борда, само на няколкостотин оцеляват.
Гудрич: „Като огромно диво животно, Червената армия се доближава по-близо до сърцето на Германия. В безброй германски градове схемата се повтаря. Кървавия кошмар, който обгръща брега на Балтийско море настъпва навсякъде, където руснаците завземат германска земя. На много места - Силезия, Прусия, Померания, в германските общности на Чехословакия, Югославия, Полша, Унгария - подобен ужас е в ход в продължение на седмици.
Там ужасните зверства всъщност се увеличават, защото Червените войници са в една луда надпревара един с друг, за да видят кой може да унищожи, убие и преди всичко, кой би могъл да изнасили най-много.
Междувременно, американските и британските сили пробиват през германските линии на запад. За разлика от източния фронт обаче, германските войници са наясно, че враговете, с които се сблъскват на запад са подписали Женевската конвенция. Съгласно това споразумение, заловени или предаващи се германски войници са защитени от закона. С Червената армия, нахлуваща в Германия от изток, много германци тайно се надяват, че американците могат да заемат, каквото е останало на Райха, преди да го направят комунистите. Не е било тайна, че германците навсякъде, считат англичаните и американците за по-малката от двете злини. За съжаление, те не винаги са прави.“
ПОРАЖЕНИЕТО НА ЗАПАД
През пролетта на 1945 г., когато берлинчани са готови да защитават столицата от обкръжилата ги Съветската армия, германците на запад също се борят да спрат вълната на Съюзниците.
За разлика от развихрилата се жестокост на изток, изпълнена с кошмарна свирепост, поражението на запад идва методично, неуморно и спрямо стандартите на изток, почти безшумно.
Когато западния фронт се приближава, цивилните напрегнато очакват пристигането на Съюзниците. За разлика от ужасените изселници на изток, относително малко германци на запад изоставят домовете си. Расовите и културните връзки с врага, особено с американците, просто са прекалено силни, за да предизвикат същия ужас, като руснаците. Без да бягат от настъпващите съюзниците, много цивилни всъщност отиват да ги поздравят.
Едва ли германците могат да осъзнаят, че заради десетилетието на еврейска пропаганда, американците са може би още по-изпълнени с омраза, отколкото руснаците.
За разлика от невъобразимо дивата Червена армия, американските военни командири могат лесно предотвратят престъпления, извършени срещу безпомощни цивилни, ако го пожелаят. В повечето случаи, обаче, те не искат.
Водещ атаката срещу германския народ бил генерал Дуайт Айзенхауер, човек, чиято омраза към всичко немско е добре известна. По същия начин, както Сталин и Рузвелт, Айзенхауер се застъпва за избиването на германските армейски офицери, членове на нацистката партия и др. Според предварителни изчисления поне 100 000 ръководители, трябва да бъдат „унищожени.“ Не е изненадващо, че тези настроения се прехвърлят и към обикновените войници. „Добрият германец е мъртвият германец“ се превръща в широко разпространено чувство. „Да не се вземат пленници“, се приема мълчаливо. Заловени или предали се германци просто са избивани на място с десетки хиляди.
Когато американските сили доближават Мюнхен в края на април 1945 г., повечето германци от охраната на концентрационния лагер Дахау бягат. Независимо от предупредителните знаци на портата, „Не влизай - тифусна епидемия“, няколкостотин германски войници са оставени в затвора за поддържане на реда и да осигурят прехвърлянето на над 30 000 затворници на съюзниците.
Когато американците достигнат Дахау на следващия ден, те са ужасени от това, което виждат. Извън затвора има вагони, пълни с болни, гладни и трупове. Вътре в лагера, откриват стая отрупана с голи и измършавели тела. Покрусени от кошмара и сигурни, че Дахау е доказателство за зверствата, за които са чували толкова много в Америка, офицерите пускат своите разярени войски върху обезоръжените германски войници.
Войник на САЩ: „Мъжете умишлено раняваха охраната. Много от охранителите бяха разстреляни в краката, така че да не могат да се движат. След това те бяха предадени на лишените от свобода. Един e обезглавен с щик. Други бяха разкъсани крайник по крайник.“
Докато мъченията се извършват, един лейтенант изправя над 300 пленени германци до стената, поставени са две картечници, а след това нарежда на хората си да открият огън. Тези, които са все още живи, когато залпа приключи са принудени да стоят насред касапницата, докато картечарите презаредят. Общо над петстотин безпомощни германски войници са избити хладнокръвно.
Накрая гражданите на Дахау са принудени да погребат хилядите трупове в лагера, като така се гарантира смъртта на много от тях от зарази.
Малко американци забелязват, защото малцина се интересуват, но условията в германските градове са подобни на тези в Дахау. Заради почасовите американски и британски въздушни удари, много малко храна и почти никакви медикаменти не достигат в Германия. Почти нищо не достига и в многобройните концентрационни лагери, където през последните дни зарази и глад помитат затворниците с хиляди. Инцидентът в Дахау е просто едно от многото кланета, извършени от американските войници.
Американски войник: „Ние бяхме спрени в малко градче. Предполагаше се, че просто ще минем през него и германците ни спряха. Ние просто не можехме да ги пречупим. В крайна сметка дойде артилерия и срина къщите. Те най-накрая се предадоха, излязоха и се строиха.
Както обикновено, никой не знаеше какво се случва. Имахме нов батальон командир, току-що завършил Уест Пойнт, той ги строи и каза: „Искам да ги застреляте“. Аз бях ужасен. Доста от нас бяха ужасени. И аз отидох при него и му казах: Знаете ли, че това е против всички международни закони. Моят добър приятел, с когото прекарах толкова много време, ме сграбчи и каза: „Този луд ще те застреля. По-добре се разкарай“. Той и няколко момчета застреляха тези двадесет и петима пленници. Това беше нещо ужасно, а аз говорих с много от моите приятели, които са застреляли тези момчета и те също бяха ужасени.“
Неподозиращи дълбоката омраза на съюзниците изпитвана към тях, гордите SS единици се предават, като наивно предполагат, ще им бъде оказано отношение, като към ненадминати бойци, каквито са доказали, че са. Веднага, след като са обезоръжени, повечето са избити на място.
Тези членове на германската армия с достатъчно късмет да оцелеят залавяне, смъртта често ги настига зад фронтовата линия, където загиват с хиляди. Генерал Айзенхауер си затваря очите за Женевската конвенция и само заплахата от отмъщение срещу все още държаните съюзнически военнопленници в Германия предотвратява клане в чудовищни размери.
Скоро, след като американските бойни части настъпват, а техните места заемат тилови войски, реалността на окупацията става ясна на германските граждани. Втората вълна на войниците, които искат да изпитат малко от вкуса на войната, излива своята агресия върху безпомощните германци с грабежи, изнасилване, убийства и унищожаване. В много градове, нашествениците отключват затвори и концентрационни лагери и поканват затворниците да се присъединят към „веселбата“.
Ейми Шрот: „Те просто отвориха лагерите и ги пуснаха. Руснаците и поляците плячкосваха къщите и убиваха магазинерите. След това те започнаха да изнасилват момичетата.“
Подобен хаос обхваща повечето градове в Западна Германия, когато американците и британците напредват.
Американски сержант: „Нашата собствена армия и британската армия взеха своя дял от грабежи и изнасилвания. Ние също сме армия от изнасилвачи.“
Въпреки бруталните изнасилвания срещу беззащитни жени, съюзническите войски бързо открили, че гладът е мощен стимул за сексуална капитулация. Въпреки че сексът може да се купи за малко храна, цигари или калъп сапун, някои победители предпочитат да вземат това, което искаха, когато и където си пожелаят.
Американски войник: „Гладът направи германските жени „по-достъпни“, но въпреки това, изнасилването е разпространено и често придружено от допълнително насилие. По-специално помня една осемнайсетгодишна жена, на която лицето и́ беше разбито с приклад и след това е била изнасилена от двама войници.“
Дори французите се оплакват, че изнасилванията, грабежите и пиянските разрушения на част от нашите войски е прекомерна.
Въпреки многобройните зверства, извършени на Западния фронт, никога зверствата не са признати официално. Като се има предвид кръвожадната пропаганда от основно еврейските медии, както и активното разпалване на омразата от политическите и военни лидери, средният британски и американски войник се държи учудващо добре и със сигурност далеч, далеч по-добре от съветския си колега.
Въпреки че съюзниците на Запад могат лесно да превземат Берлин, им е заповядано да спрат малко преди целта си. В знак на своята голяма любов и благодарност, Рузвелт и Чърчил вече са дали германската столица на Сталин, като награда.
След дни на безнадеждна борба, в която малки момчета се борят, като мъже и твърде често загиват, Берлин е най-накрая превзет на 2 май. И със самоубийството на Адолф Хитлер войната приключва. Сега, когато няма шанс за репресии срещу американците, държани в германските лагери, бе дадена пълна свобода на патологичната омраза на Айзенхауер към германците.
ЛАГЕРИ НА СМЪРТТА
С окончателната капитулация през май 1945 г., Върховното командване на съюзниците се оказва в контрол на над пет милиона окъсани, изтощени, но живи вражески войници. Тъй като Айзенхауер не може да убие повече въоръжени германци по време на войната, американският генерал решава да убие безпомощните германци по време на мир. Защото Женевската конвенция гарантира на военнопленниците същата храна, подслон и медицинска помощ като на тези, които са ги пленили, Айзенхауер просто заобикаля договора чрез създаване на своя собствена категория затворници.
В рамките на тази класификация, германските войници не се считат за военнопленници, а за ОВС - обезоръжени вражески сили. С тази хитрост и в пряко нарушение на Женевската конвенция, Айзенхауер вече може тайно да се разправи с тези, които са в негова власт, освободен от любопитните очи на външния свят.
Още преди края на войната, хиляди германски военнопленници загиват в американски плен от глад, липса на грижи и в много случаи от откровени убийства. След като опасността от отмъщение срещу съюзническите военнопленници изчезва, смъртните случаи в американските концлагери се увеличават драстично. Докато десетки хиляди загиват от глад и жажда, стотици хиляди загиват от пренаселеност и болести.
Германски затворник: „Това е неразбираемо за мен, как престояхме в продължение на много, много дни, без да седим, без да полегнем, просто стояхме там, напълно изправени. През деня обикаляхме, сгушени заедно, за да се опитаме да се затоплим помежду си. Тоалетните са дървени трупи хвърлени над канавките в непосредствена близост до бодливата тел. За да спим, ние изкопавахме дупка в земята с ръцете си, а след това лягахме заедно в дупката.
Поради болестите, мъжете трябваше да се изхождаме на земята. Скоро, много от нас бяха твърде слаби да си сваляме панталоните. Така че нашите дрехи бяха заразени, а също и калта, където ние трябваше да ходим и да седим преди да си легнем. Отначало нямаше вода с изключение на дъждовната. Повече от половината от дните, изобщо нямат храна. През останалите, ние имахме малки „K“ дажби.
Можех да видя от опаковката, че те са ни дали една десета от дажбите, които дават на собствените си мъже. Оплаках се на американския командващ лагер, че нарушава на Женевската конвенция, но той просто каза: „Забравете Конвенцията. Нямате никакви права“. В рамките на няколко дни, някои от мъжете, които идват здрави в лагерите, умират. Видях нашите мъже да влачат много мъртви тела до входа на лагера, където те са хвърлени в безпорядък и натоварени на камиони, които ги отнасят.“
Явно тяхното положение не е достатъчно отвратително, защото затворниците от време на време се превръщат в цели на пияни пазачи, които обсипват лагерите с картечен огън.
В едно съединение, развеселената охрана образува линии и бие затворниците с палки и тояги, когато последните протестират за своите нищожни дажби. В друг лагер с 5 200 мъже, десет до тридесет тела се откарват всеки ден. Затворници, които издържат на глад или болест често умират от жажда. Много мъже са принудени да пият собствената си урина, въпреки че потоци текат на няколко крачки от бодливата тел.
Няма липса на храна или подслон сред победилите съюзници. Всъщност американските складове се пукат по шевовете. Вместо да позволят дори малка част от тези ресурси да достигнат военнопленниците, гладната диета е намалена още повече. В някои лагери, американците садистично изгарят храна, която не могат да изядат. Цивилни от близките села и градове, самите гладуващи, са заплашени под дулата на оръжията да не дават собствената си оскъдна храна на затворниците през оградата.
Ужасен от тихото, тайно клане, Международния червен кръст, който има над 100 000 тона храни, съхранявани в Швейцария, се опитва да се намеси. Когато два влака, пълни с доставки достигат лагерите, обаче, те са върнати обратно от американски офицери.
Много хора не намират оправдание в избиването на беззащитни затворници, особено, след като германското правителство се придържа към Женевската конвенция, както един американец се изразява, „до точка”. Червеният кръст съобщава, че деветдесет и девет процента от американските пленници в Германия са оцелели и се завръщат вкъщи. Независимо от това, програмата за избиване на Айзенхауер продължава с бързи темпове. Някои почтени генерали, като генерал Джордж Патън, са против тези убийствени мерки, но Айзенхауер бързо надделява.
Докато продължава да отказва достъп до лагерите на Червения кръст и други организации за подпомагане, Айзенхауер подчертава сред лагерните командири необходимостта от секретност. За да се предотвратят достигането на страховитите истории до външния свят, насрещни слухове са разпространени, като уточнява, че не само не се малтретират и убиват затворници, но лагерните командири всъщност си затварят очите за германци, които се опитват да се промъкнат за храна и подслон.
За разлика от своите капиталистически колеги, съветските комунисти, правят малко усилия, за да скрият своите престъпления. Стотици хиляди германци са изпратени на робски труд в горите и рудниците на Сибир. Пленниците са роби и не е направен опит това да се прикрие.
За поробените германци, мъже и жени, шансовете за оцеляване в съветския ГУЛАГ са още по-лоши, отколкото да избягат от американските лагери на смъртта. Пътуването до Сибир е равносилно на смъртна присъда. Малкото храна, която робите получават е предназначена само, за да поддържат своята сила, докато работят до смърт. Почти същото може да се каже на 600 000 германски роби, държани от французите.
В крайна сметка, не по-малко от 800 000 германски затворници загиват в американски и френски лагери на смъртта. Всъщност, загиналите са над 1,5 млн. души. При това в „мир“ Айзенхауер избива 10 пъти повече германски войници, отколкото са убити на Западния фронт по време на цялата война.
Сега, когато могъщият Вермахт е обезоръжен и поробен, а техните ръководители са мъртви или очакване на съдебен процес за военни престъпления, старите мъже, жени и деца, които са останали в разкъсания Райх сега се оказват изцяло на милостта на победителите. За съжаление, никога в историята на света не е имало по-малко милост.
ЧИСТКАТА
Скоро след победата си в Европа, съюзническата чистка на членове на нацистката партия започва. На теория, „денацификация“ е просто смяна на партийните служители с такива, имащи демократични, социалистически или комунистически убеждения. На практика чистката е извинение за изнасилвания, мъчения и смърт.
Всички възрастни германци са принудени да се регистрират в най-близкия съюзнически щаб и да попълнят дълъг въпросник за минали дейности. Докато много нервни граждани са задържани на място, повечето се завръщат вкъщи убедени, че ужасното изпитание е свършило. За милиони, процесът току-що започва. Малко възрастни германци, нацисти или не, избягат от страховитото почукване на вратата.
Много хора са арестувани няколко пъти, включително и Лени Рийфенщал, млада и талантлива жена, която е може би най-артистичният кинорежисьор в света. Заради епичните си документални филми - „Триумф на волята“ и „Олимпия“ - изглежда прославящи не само Германия, но националсоциализма и поради тесните си отношения с Адолф Хитлер и възхищението и́ към него, Лени е от голям интерес за Съюзниците.
Лени Рийфенщал: „Нито съпруга ми, нито майка ми, нито някой от моите трима помощници са били членове на нацистката партия, нито сме били политически активни. Без да са повдигнати обвинения срещу нас, но ние бяхме в ръцете на съюзниците и нямахме никаква правна защита.“
Както Лени и други бързо откриват, процесът на „смекчаване“ започва скоро след пристигането в съюзнически затвор. Брутално пребити, изнасилени многократно, натъпкани в тъмни, прегряти клетки, жертвите нервно очакват своите „разпити“.
Германски мъж: „Целта на тези разпити не е да изкопчат от хората това, което те знаеха, което би било безинтересно, така или иначе, но за да се изтръгнат от тях специални признания. Методите, които се използват са изключително примитивни; хората са бити, докато не кажат, че са били членове на нацистката партия. Властите просто предполагат, че всеки е принадлежал към партията. Много хора умират по време на и след тези разпити, докато други, които признават веднага партийното си членство, са третирани по-снизходително.“
Обикновено, след като са ти насинили очите, счупили костите, изнасилили, нанесли удари по гърдите с електрошок, или в случая на мъжете, са ти смачкали тестисите, всички подписват. Само тези, които се самоубиват или са починали по време изтезанията не успяват да подпишат самопризнания.
Тъй като повечето разузнавачи, придружаващи американските и британски сили са еврейски бежанци, които са избягали от Германия през 30-те години, техните знания за езика и културата са превъзходни. Със стари сметки за уреждане, присъствието на тези хора, е знак, че няма да има милост за нацистите или въобще за германците.
Млада германка: „Двамата офицери, които взимаха показания бяха някогашни германски евреи. Един ме ритна в гърба, а другият ме удари. Ужасното нещо беше, че германските мъже трябваше да гледат. Това беше ужасно, ужасно преживяване. Това трябва да е било ужасно за тях. Когато излязох отвън, няколко от тях плачеха. Какво биха могли да направят? Те не можеха да направят нищо.“
По време на съдебния процес за нацистките военни престъпления в Нюрнберг, е използван почти всеки метод, който може да изтръгне „признание“. Разбираемо е, че след няколко такива срещи, дори най-силният приема и подписва документи, уличавайки себе си и другите. В допълнение към свидетелствата, дадени в резултат на изтезания, тези, които биха могли да говорят в защита на подсъдимия били заплашвани с мъчения и смърт. Освен това, „свидетели“ са платени от американците да преповторят обвиненията на прокуратурата.
Колкото и ужасна да е „денацификация“ в британската, френската и особено в американската зона, това е нищо в сравнение с това, което се провежда в Полша, зад съветските линии. В стотици концентрационни лагери, организирани от нещо, наречено „Службата за държавна сигурност“, хиляди германци - мъже и жени, стари и млади, богати и бедни, нацистки и не-нацистки са хвърлени в затвора. Управлявани от евреи и подпомогнати от поляци, чехи, руснаци и други бивши затворници от концентрационните лагери, затворите не са по-добри от стаи за изтезания, където смъртта е дълга и продължителна. Тези с руса коса, сини очи и красиви черти са първите, които се избиват, а после всички, които говорят немски.
За отмъстителната лагерна управа, няма мъчения, нито садизъм, нито поквара, нито зло, което да изглежда твърде чудовищно, за да бъде приложено върху тези, които сега са под властта им. Някои германци са принудени да пълзят голи на четири крака и да ядат своите екскременти, както и чужди. Мнозина са удавени в открити клозети. Стотици са напъхани в жилищни сгради и изгорени живи, а други са погребани живи.
Близо Ламсдорф, германските жени са принудени да изравят тела от полско гробище, След това се целуват и „правят любов“ с разложените, гниещи трупове. Не е изненадващо, процентът на смъртност в концлагерите е огромен, а тези хора, които оцеляват, не могат да бъдат наречени човешки същества.
В същото време, докато съдебния цирк се извършва зад стените на затвора, мъчения от друг вид са натрапени над „освободения“ германски народ, като съюзническите победители приемат план да разделят, плячкосат и окончателно да унищожат Германия.
В края на 1944 г., така наречения план „Моргентау“ е одобрен от президента Рузвелт, което прави еврейското искане за унищожаването на германците официално. Кръстен на секретаря на Министерството на финансите Хенри Моргентау, но всъщност измислен от секретаря Хари Декстър Уайт - и двамата евреи - програмата е предназначена за пълното унищожаване на Германия, след като победата е спечелена. В допълнение към демонтажа или унищожаването на тежката индустрия и постоянното закриване на мините, Планът Моргентау призовава за намаляване на германската територия с 50 %. Този закон гарантира, че приблизително две трети от населението на Германия, или петдесет милиона души, скоро ще умрат от глад. С унищожено земеделие, както и с отслабена нация изцяло в ръцете на враждебни европейски съседи е изчислено, че в рамките на две поколения Германия ще престане да съществува.
Когато наследника на Рузвелт, Хари Труман, се срещна в Потсдам със Сталин и новия британски министър-председател, Клемент Атли, през юли 1945 г., повечето от точките в плана „Моргентау“ остават на масата. С подписите на Голямата тройка, планът влиза в сила.
Методическото плячкосване на Сталин в руската окупационна зона става чудовищно. Заводи за стомана, зърнени мелници, дърводелници, захарни и петролни рафинерии, химически заводи, оптични предприятия, обувни фабрики и друга тежка индустрия, са взети до последната гайка и болт и изпратени на изток в Съветския съюз, където са били повторно сглобени. Тези заводи останали в Германия работят единствено в полза на Русия. Електрически и парни локомотиви, дори и релсите по същия начин са изпратени на изток.
За разлика от своя примитивен Съветски съюзник, САЩ нямат нужда от германските заводи и фабрики. Независимо от това, американците са безспорно най-ревностни към унищожаването на германската способност за възстановяване.
Докато САЩ се отнасят с пренебрежение към германската индустрия, те имат голям интерес към немските съкровища. Милиарди долари в злато, сребро и валута, както и безценни картини, скулптури и други произведения на изкуството бяха изтръгнати от скривалищата си в пещери, тунели и солни мини и изпратени от другата страна на Атлантика.
В допълнение към това и с много по-голяма вреда за бъдещето на Германия, е „психическото унищожение“ на Райха. Тонове секретни документи, разкриващи огромния организационен талант на Германия в бизнеса и промишлеността са просто откраднати. Стотици от най-големите учени в света са също така „убедени“ от победителите да емигрират.
Един човек, противопоставящ се на отмъстителната програма е Джордж Патън.
Патън: „Очевидно вирусът пуснат от Моргентау за семитско отмъщение срещу всички германци все още работи. Не мога да разбера как американците могат да паднат толкова ниско.“
През първите следвоенни години Германия е нещо като огромен концентрационен лагер. Съвпадаща с безмилостна съюзническа програма за денацификация и „превъзпитание“, беше американската и британската политика за недопускане на побратимяване, сегрегация на победителите от победените, в стремежа си за по-нататъшно разграждане и демонизиране на германците и смазване на малкото гордост и уважение, които са останали.
Една година след края на войната, в бившия Райх все още има градски жители търсещи подслон в пещери и пукнатини. Само в Берлин, около 50 000 сираци се борят да оцелеят.
Британски свидетел: „Някои от тях еднооки или еднокраки ветерани на около седем години, умопомрачени от бомбардировките и руските нападения, пищят при вида на всяка униформа, дори на такава на „Армията на спасението“.
Докато окупационни войски вечеряли на петстепенно меню съдържащо пържен морски език, холандска пържола и сладолед, хиляди гладуващи деца се чувстват щастливи, ако открият обелки от картофи или коричка плесенясал хляб. Децата, които не са съобразителни, умират. Тези, които не гладуват или замръзват са съкрушени край стените на пещерите си или са разкъсани на парчета от невзривили се бомби, тонове от които са разпръснати из Германия.
Изоставени, сираци растат бързо, а малките момиченца растат по-бързо от всички. Подобно на по-големите си сестри, децата скоро откриват, че продажбата на плътта им може да ги спаси от глад.
A ужасното опасение - не само за тези, които са се продават, но за милионите жертви на изнасилване - е нежеланата бременност. Хиляди, които са бременни търсят начини да абортират. Хиляди други живеят в ужасно напрежение, а живота им е тотално съсипан по всеки възможен начин, който можем да си представим. Най-сетне, съюзническите войници, репортери и други започнаха да се отвращават от безмилостния терор, властващ в Германия.
Историкът Ралф Кийлинг: „Докато германците около тях умират от глад, носят парцали и живеят в коптори, американските „аристократи“ живеят в необичайно охолство и лукс. Те живеят в най-хубавите къщи, от които изгониха германците; те се перчат в хубави дрехи и се тъпчат с хранителни дажби три пъти по-големи от тези на германците. Когато кажат на немците, че са необходими ниски дажби, защото храната е малко, те естествено или мислят, че лъжем или ни смятат за нехуманни, защото вземаме лъвския пай от оскъдните доставки, докато те и децата им гладуват.“
Въпреки че хорът на критиците срещу садистичното третиране на Германия нараства, кошмар с почти невероятни пропорции се развихря зад Желязната завеса.
ЕТНИЧЕСКО ПРОЧИСТВАНЕ
Уинстън Чърчил: „Пет или повече милиона германци нямат значение. Сталин ще се погрижи за тях.“
С движение на китката и дръпване на пурата си британският премиер си затваря очите пред едно от най-големите кланета в историята на човечеството.
С разбирателство достигнато в Ялта, а след това подписването на закон в Потсдам, СССР поглъща огромни късове от германска и полска територия на изток. В замяна на това самата Полша завзема големи територии от бившия Райх на запад, включително голяма част от Прусия, Померания и изключително богатата, индустриална провинция Силезия.
Въпреки тържествените уверения от лидерите на Съюзниците, че масовото експулсиране ще се провежда „дисциплинирано и хуманно“, разбиващи се стъкла и врати са обикновено първите звуци, които жертвата чува, последвани от гневни викове, да напусне дома си за трийсет, десет, дори пет минути.
На групи от 10 и 20 души - стотици хиляди, бездомни германци се отправят на запад без ясна цел в ума. С изключение на тези дееспособни лица, държани като роби и младите момичета, задържани за секс, приблизително единадесет милиона преселника излизат на пътищата.
Така започва най-големият погребален марш в историята.
Свидетел: „Докато напускат града в една безкрайна процесия, полските войници ги нападат, бият и бичуват в сляпа ярост. Ограбени от всичко, което притежават и буквално лишени от последните си вещи, тези бедни същества крачеха заедно във вятъра и дъжда, без покрив или навес над главите си, без да знаят къде ще намерят нов дом.“
От около единадесет милиона жертви, изхвърлени от домовете си в Източна Германия, приблизително два милиона, предимно жени и деца, загиват. Също толкова ужасяващи, макар и не толкова добре познати, са гоненията срещу милион германци в Чехословакия, Унгария, Румъния, България и Югославия. Освен това, около четири милиона етническите германци са изпратени на изток в СССР, където шансовете за оцеляване като роби са по-лоши, отколкото като бежанци.
Остин Джей Ап: „Да се отнемат три или четири древни провинции от държава, да се плячкосат и ограбят девет милиона души от техните къщи, ферми, да се лишат от добитък, мебели и дори дрехи, след това да ги изгонят „от земята обитавана от 700 години“, без разграничение между невинните и виновните, да бъдат гонени като нежелани зверове пеш по далечни провинции, незащитени, бездомни и гладни е толкова голямо зверство, че в историята няма спомен за по-голямо.“
Докато западните лидери като Уинстън Чърчил по-късно се преструват изненадани от трагедията, която извършиха в Източна Германия, почти нищо не се казва за преднамерено лишаване от храна на останалата част от Райха и пълно мълчание относно съюзническите стаи за изтезания в Германия, избиването на място на членовете на нацистката партия и Войските СС, лагерите на смъртта управлявани от Айзенхауер, или адските еврейски лагери за изтезания в Полша. Сигурно е, че много повече германци загиват по време на първите две години от „мира“, отколкото са умрели през предишните шест години на войната.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Гудрич: „Втората световна война е най-зловещата до сега. Това е така заради злото, извършено над милиони безпомощни мъже, жени и деца.
Съюзническата война, водена срещу Германия, по време и след края на конфликта, е толкова зла и порочна и така извратена, че все още не са измислени думи, които да я опишат.
Докато човек може да се оцени невероятната загуба на човешки живот по време на и след ВСВ, почти е невъзможно да се изчисли физическото и психическо страдание, причинено от изнасилвания, мъчения и позорене на германската нация.
За разлика от своите жертви, за победителите няма следвоенни затворнически лагери, робство, мъчения, глад, изнасилвания, трибунали за многобройните им военни престъпления, очерняща кампания, която продължава и до днес. Точно обратното. За победителите, американските генерали стават президенти, британски министър-председатели стават британски рицари, съюзническите войници се превърнаха във „великото поколение“, а печелившата страна притежава пълен и абсолютен контрол върху историята на ВСВ. Не е изненадващо, че в експертните ръце на победителя злото престъпление, което е ВСВ бързо се превръща в „кръстоносен поход в Европа“, „Войната за приключване на злото” и „добрата война“. Година след година, десетилетие след десетилетие, планина от филми, ТВ предавания, статии и книги са издадени единствено с намерението да хвърлят вината върху главите на жертвите. В същото време победителите се въздигат до образци на добродетелността, като прикриват престъпления си по време и след края на войната.
Всеки, който може да се каже, че действията на съюзниците са оправдани, надявам се никога не е виждал крещящо дете бягащо, като жива факла през пламтяща улица, нито човек да пие собствената си урина, за да остане жив дори, след като реката тече точно зад затворническата му ограда, никога не е чувал животинските писъци на изтезаваните, докато гениталиите им са осакатявани или стоновете на кървяща жена просеща за куршум, докато редица чака своя ред да я изнасилят - да се надяваме тези хора никога не са виждали такива неща, защото само тогава може да се разбере как те биха могли да преповтарят отново и отново стандартния припев: „Те получиха точно това, което заслужаваха“… и никога и за миг не губят съня си.
И все пак, ако има една голяма истина, която е родена през ВСВ е, че няма такова нещо като „добра война.“ Тези, които твърдят друго или се възползват политически и финансово от войната, или никога не са били свидетели на война отблизо, с целия и́ ужас.“