Източник: http://bg.altermedia.info/?p=3204
Владо Черноземски в усташка униформа
Владо Черноземски или както още е известен Владо Шофьора е една от легендарните личности в историята на ВМРО. Известен е още с имената Владо Димитров Черноземски, Владимир Георгиев Черноземски и др. Дълго време никой не знае истинското му име, мястото и годината на раждането му. Всъщност не всички, истината знаят водачите на ВМРО в онова време Тодор Александров и Иван Михайлов. Официалната версия, която дълго време се разпространява е, че той е от с. Патрик, Щипско. Полицейските архиви в Царство България обаче разкриват друго.
Зад псевдонима Владо Черноземски всъщност се крие Величко Димитров Керин, роден на 19 октомври 1897 г. в с. Каменица (днес гр. Велинград), Пазарджишко. Истинското му име обаче остава известно само на неговите родители и на ръководителите на ВМРО. За бойните си другари и за историята той остава Владо Черноземски.
Основното си образование Владо получава в родното си село Каменица. Майка му Риса Балтаджиева умира, когато той е на 14 години и младежът е принуден с тежък земеделски труд да помага на баща си в изхранването на семейството и по-малките си брат и две сестри.
Участва в Първата световна война като служи в инженерните войски. Явно там усвоява някои технически умения и се научава да кара автомобил, защото когато се уволнява от казармата си намира работа като шофьор на камион, което е добра за времето си работа. Оттогава е познат също и като Владо шофьора. Друга професия, която упражнява след това е часовникар.
Става член на ВМРО през 1922 г. Първоначално е в четата на щипския войвода Иван Янев – Бърльо, а по-късно (през 1923-1924) е в четата на Траян Кръстев. Като четник действа в Щипско, Кочанско, Радовишко. Участва в над 20 сражения със сръбската войска и жандармерия. Едно от най-тежките сражения става през 1923 г. при с. Люботен, Щипско, в което сърбите дават 30 души убити и още толкова ранени.
Като четник Владо Черноземски се отличава като изключително смел борец и превъзходен стрелец. Много често влизал съвсем спокойно в гр. Щип, преоблечен в селски дрехи, за да изпълни някоя поставена му задача.
През 1924 г. Тодор Александров го вика в София и оттогава Владо Черноземски е на разположение на ЦК на ВМРО за изпълнение на особено важни задачи. Става особено много близък с Иван Михайлов.
Готовността за саможертва в името на каузата при Владо Черноземски граничи с фанатизъм. През 1927 г. той предлага на ЦК на ВМРО да се опаше с бомби и да се взриви в сградата на Обществото на народите в Женева в знак на протест, за това че международните институции не предприемат нищо в защита на Българското население в Македония, подложено на геноцид от Сърбия и Гърция, въпреки че светът вече разполага с хиляди неоспорими доказателства за това.
След 1928 г. ВМРО и хърватските борци за независимост обединяват усилията си в общата борба срещу великосръбския хегемонизъм на Балканите. На 20 април 1929 г. на официално посещение в България на гости на ВМРО са водачите на хърватската съпротива д-р Анте Павелич и Густав Перчец. При това посещение се сключва споразумение между двете организации за съвместна борба за извоюването на независимост за Македония и Хърватия. След започването на въоръжената борба от страна на хърватите ВМРО изпраща някои от най-добрите си бойни инструктори да обучават хърватските революционери в лагера им в Янка пуста в Унгария.
На 15 юли 1932 г. като инструктор на хърватите заминава Владо Черноземски. От това време запазени са няколко негови снимки с Евгени Кватерник и други хърватски военни ръководители.
Най-голямата обща акция между ВМРО и хърватските революционери е атентата срещу сръбския крал Александър извършен в гр. Марсилия на 9 октомври 1934 г. Според първоначалния замисъл Владо Черноземски е само ръководител на бойната група, съставена от хървати, която трябва да извърши атентата. Но след като вижда, че хърватите се колебаят Владо Черноземски извършва саможертва, с която ще остане в историята. При пристигането си в Марсилия крал Александър е охраняван от 1500 полицаи и агенти, които са разпръснати сред тълпата. Отделно ескадрон кавалеристи, командвани от полк. Пиоле охраняват движещия се автомобил. Часът е 16,20. По-нататък ето какво разказват очевидци на събитието.
Шофьорът на кралския автомобил си спомня: „Тълпата викаше и аплодираше. Изведнъж едно лице със силно телосложение и среден ръст се завтече към нас. Той викаше „Да живее краля!”. В началото помислих, че се отнасяше до някой ентусиазиран гражданин, желаейки да манифестира своята симпатия. Но в тоя момент се появи една ръка, въоръжена с револвер.”
Генерал Жорж, който стои на седалката до краля довършва разказа: „С револвера манипулираше с такава прецизност и мълниеносна бързина, които ми останаха в паметта, въпреки че моментът беше трагичен.”
Куршумите предназначени за крал Александър са смъртоносни. Полк. Пиоле успява да нанесе два удара със сабята си върху Владо Черноземски, но въпреки че пада на земята, той продължава да стреля. Хванат от полицията той е отведен в полицейския участък, където не му е оказана медицинска помощ, а е подложен на разпит и побой.
Малко по-късно Владо Черноземски умира от нанесените му рани и загуба на кръв.
Светът посреща вестта за смъртта на сръбския крал с раздвоени чувства. Властите в Белград са попарени. Съюзниците на Сърбия настръхват и осъждат атентата. Всички потиснати народи в Югославия – Българи, хървати, словенци, албанци и немци, ликуват. Хърватският вестник „Независима Хърватска държава” в броя си от 13 октомври 1934 г. по повод смъртта на крал Александър пише: „Падна, защото трябваше да падне. Падна, защото беше злодей, какъвто земята ни по-рано не е познавала…” В. „Хърватски лист” излиза с уводна статия „Хървати, тиранинът е мъртъв”. Свободната европейска и американска преса, без да оправдава убийството на краля, много точно обяснява причините, които са довели до това.
Американският писател Луис Адамик, който в продължение на 10 месеца е обикалял Югославия и познава лично сръбския крал пише: „За да се отговори напълно на причините, които предизвикаха убийството на крал Александър, трябва да се напише цяла книга… Срещах хървати, чиито мишници бяха обгорени от нажежени въглища в кралските стаи за мъчение. В маларичните села на Македония аз наброих много политически изгнаници, които умираха бавно, осъдени от кралските съдилища… Нямаше свобода на печата и събранията. Книгите се конфискуваха. Писатели и журналисти, които дръзваха да пишат истината относно режима в Белград, биваха затваряни в маларичните села на Македония. И когато пиша това аз не знам кой е убиецът. Обаче аз вярвам, че той счита себе си за патриот и неговият акт е акт на патриотизъм.”
В. „Ню Йорк Поуст” от 10 октомври 1934 г. в уводната си статия пише: „Убийството на крал Александър не е за учудване. Убийството отвори пътя му към трона, убийството го премахна от него… Той не можеше да се държи на трона с кървавите му методи срещу бунтуващите се македонци, недоволните хървати, републиканците и прочее.”
Американският журналист А. Мърси в обширна статия, поместена във в. „Индианаполис стар”, след като описва много точно и подробно тежкото положение на българския народ в Македония: „Там те затвориха всички български училища и черкви, затваряха македонски интелектуалци, някои прогониха, а други убиха без съд.”, посочва истинските виновници за проблемите на Балканите: „Отговорността за убийството на крал Александър не лежи върху самите конспиратори. Окончателната отговорност лежи върху държавниците в Европа, които последователно отказаха да чуят апелите на потиснатите малцинства на Балканите и други места в Европа.”
Френските власти не предават тялото на Владо Черноземски на неговите роднини в България, а го погребват в безименен гроб в Марсилските гробища. Може би са се страхували, че той може да стане място за поклонение на всички, които се борят за свободата на Македония. Напразни опасения. Нищо не може да изтрие от историята един велик подвиг и никой не може да възпре нашето преклонение пред духа на Владо Черноземски.
Всъщност Владо Черноземски умира така, както той самият е пожелал в едно стихотворение „Копнежът на революционера”, което той написва и посвещава на Иван Михайлов през януари 1924 г.
Последният куплет завършва така:
Живот, о, дай ми ти на мълния крилата,
И порива свещен на ястреб устремен,
Да срещна аз в набег врагът-тиранин,
Да смажа неговата мощ!
