ген. Иван Вълков Вълков
Иван Вълков е роден на 31 януари (19 януари стар стил) 1875 г. в Казанлък. Завършва Военното училище в София през 1896 г., след което служи в артилерията. През 1909 завършва геодезия в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург.
По време на Балканската война майор Вълков участва в обсадата на Одрин. Той е началник-щаб на Източния сектор. Той е един от Одринските герои. Разработва инструкциите за използването на артилерийските огньове, които частите на 2-ра Българска армия безупречно демонстрират при атаката на крепостта на 11-13 март 1913 г. Подробно описва действията в Източния сектор по време на Одринската операция в издадената от него през 1914г.книга. След войната преподава във Военното училище. През Първата световна война служи в щаба на Втора българска армия (1915-1916), командва 44-ти пехотен полк (1916-1917) и е началник-щаб на 7-ма пехотна дивизия и 10-та пехотна дивизия (1917-1918).
След войните Иван Вълков е директор на Картографския институт. Той е един от основателите на Военния съюз през 1919 и негов председател от 1920 до 1928. Активен участник в Деветоюнския преврат през 1923, след него Иван Вълков става военен министър и е произведен в генерал-майор. Член е на т.нар. „Конвент“ — група, която фактически управлява страната и която диктува политиката на правителството на проф. Александър Цанков. Под негово ръководство се провеждат масовите репресии срещу левицата, последвали Септемврийското въстание (1923) и атентата в църквата Света Неделя (1925). Ген. Вълков счита комунисти и земеделци за изменници на Родината. Затова е суров спрямо с тях. Завинаги си спечелва омразата им. По време на атентата в църквата „Св. Неделя“ на 16 април 1925 г. е тежко ранен в главата и едва оцелява по чудо. Въпреки това с бинтована глава действа смело и решително и обявява военно положение. След атентата е принуден да постъпи в болница. Загубва много кръв от раната си и получава виене на свят. Майка му Тодора се вдига от Казанлък да го навести. Сърцето на коравата българка не издържа, когато вижда в болницата тежко ранения си син. Умира на 24 април 1925г.от мъка по сина си.
През 1925 г. по негова инициатива Народното събрание приема закона за подпомагане на пострадалите от войните. Този закон, изработен от генерала е бил взет от ОН, размножен и представен като образец за държавническо отношение към пострадалите от войните. През октомври 1925 г., при нахлуването на гръцките войски в района на Петрич (т. нар. Петрички инцидент), ген. Вълков предприема не военни, а дипломатически действия за възстановяване на статуквото. Той издава заповед да не се отговора на огъня, като едновременно с това сезира Съвета на Обществото на народите с искане за бърза намеса за спиране на гръцката агресия. Усилията му се увенчават с успех — Гърция е призната за виновна и задължена да се изтегли незабавно, като заплати обезщетение на България за жертвите и нанесените разрушения. Това е един от безспорните успехи на българската дипломация в най-новата ни история. През 1927 г. ген. Вълков премества Военната фабрика в родния Казанлък. Създава се бъдещият „Арсенал“. Това е голямата заслуга на генерала. Той е създателят на българския военнопромишлен комплекс. Фабриката има и важно социално значение. Чрез създаването й генералът спасява от безработица населението на околията, голяма част от което години наред намира препитание във фабриката. През втората половина на 20-те години Иван Вълков е обвиняван в покровителстване на крилото на Иван Михайлов при разрастващите се кървави междуособици във Вътрешната македонска революционна организация. Твърди се, че с негово съдействие михайловистите са създали държава в държавата в Пиринска Македония. Към тези критики се присъединява и Александър Цанков, министър-председател след Деветоюнския преврат и водач на едно от крилата в управляващия Демократически сговор, както и външния министър Атанас Буров. В същото време Вълков се ползва със силната подкрепа на цар Борис III, който на няколко пъти осуетява опитите за изваждането му от кабинета.
През 1928 Иван Вълков е произведен в генерал от пехотата. Той обявява разпускането на Военния съюз, силно компрометиран политически и практически разпаднал се, поради вътрешни разногласия. Междувременно външният натиск за отстраняването на Вълков се засилва и по време на преговорите за сключване на Стабилизационен заем премиерът Андрей Ляпчев се съгласява да го извади от правителството.
В януари 1929 Иван Вълков е назначен за посланик в Италия и остава на този пост до 1934. През този период той играе активна роля в преговорите за сключване на брак между цар Борис III и принцеса Джована Савойска, дъщеря на крал Виктор Емануил III.
След 1934 Иван Вълков се оттегля от обществения живот. През 1940 г. се кандидатира за депутат в родния Казанлък, но губи изборите в полза на богатия индустриалец Стайнов. След преврата на 9 септември 1944 г. ген. Вълков се укрива за известно време. На 17 юни 1946 г. е арестуван в Пловдив. Месеци прекарва в килиите на ДС. Това са кошмарни дни и нощи на разпити. На 2.12.1946 г. той пристига в ТВО „Поручик Геново“ или още „Заград“. Това е първият му лагер. Тук е въдворен за срок от 6 месеца. В една дървена барака прекарва заедно с 29-годишният ръководител на ВМРО Стоян Бояджиев. За генерала Ст. Бояджиев пише: „Не мога да го сравня с никой от политическите хора и водачи, с които съдбата ме принуди да контактувам в следващите престои в другите лагери. За мене генералът си остана образец на един безупречен човек“. Със заповед номер 1772 от 15 май 1948 г. ген. Вълков е въдворен във втори лагер: ТВО „Ножарово“. Тук над него има издевателства. „Белене“ е последният лагер на генерала. Прехвърлен е там през юли 1949 г. Въдворен е там за срок от 12 месеца със заповед номер 618 от 25 декември 1950 г. С нова заповед от 30 юли 1952 г. е превъдворен в ТВО-Белене за срок от 7 години. Работи на втори обект на дигата. Той е един от най-възрастните тук -на 75 години. През декември 1953 г. срещу него се образува следствено дело номер 57. В хода на следствието на 2 декември 1953 г. ген. Вълков е преведен в ареста на Софийския затвор. Тук остава до произнасяне на присъдата. През 1954 той е осъден на смърт по процеса за „априлските събития“ от 1925 г. Пред комунистическия съд ген. Вълков се държи достойно като истински патриот. На отправените му обвинения за политически убийства и масови разстрели, той заявява: „Покажете поне един документ-заповед, секретно писмо, нареждане-в който аз заповядвам да се разстрелват хора“. Това е постоянната му молба към комунистическия съд. Такъв документ съдът не може да представи, защото той липсва. С присъда номер 679 от 2 септември 1954 г. Върховният съд на Народна република България осъжда ген. Иван Вълков на смърт чрез разстрел. С решение номер 285 от 1954 г. Президиумът на Народното събрание заменя присъдата с 20 години затвор поради напредналата му възраст. Ген. Иван Вълков е вече на 79 г. и дадената му присъда е равносилна на смъртна, но бавна и мъченическа. Започва неговото бавно и мъчително пътуване към края. Изпратен е в затвора в Пазарджик. Настанен е в килия-единочка още 4-ма офицери-заедно с ген. Кирил Станчев, генерал Мустаков, полковник Стилиян Тошев и подполковник Цветан Димитров. В килията си продължава да чете, но поради отслабналото зрение с лупа. Често е посещаван от дъщеря му Ана, която му носи книги, храни и лекарства. През 1960 г. е прехвърлен в затвора в Стара Загора. Това е последното преместване на стария генерал. Тук здравословното му състояние се влошава.
Генерал от пехотата Иван Вълков умира на 20 април 1962 г. в затвора в Стара Загора. Погребан е в Старозагорските гробища. През 1970 г. е препогребан в Централните Софийски гробища.
Награди
* Орден „За храброст“ III степен, 2-ри клас и IV степен, 2-ри клас
* Орден „Св. Александър“ III степен и IV степен с мечове по средата, I степен без мечове
* Орден „За военна заслуга“ I и II степен
* Руски орден „Св. Станислав“ III степен
* Германски орден „Железен кръст“ I(?) и II степен
* Австро-унгарски орден „Желязна корона“ III степен
* Австро-унгарски орден „Кръст за военни заслуги“ III степен
* Турски орден „Железен полумесец“
Библиография
* „Военна топография“ (1911)
* „Военно-топографски бележки“ (1911)
* „Източният сектор при блокадата и атаката на Одринската крепост 1912–1913 г.“ (1913)
* „Военна топография. Ръководство за съкратен курс на Военното училище и ШЗО“ (1917)
