„Ще мра…
Не ще ме никой знай.
Не ще кандило грей
Над костите ми в „оня” рай.
Край мене глъб ще зей!”
Димитър Списаревски
БЕШЕ 20 ДЕКЕМВРИ 1943 Г.
На този ден по обяд студеното зимно небе над София се бе превърнало в арена на тежка въздушна битка. Във висините се въртяха около петдесет американски В-24 „Либърейтьр”, дошли да бомбардират града, и стотина изтребители – едни да ги прикриват, а другите – на всяка цена да им попречат да изпълнят смъртоносната си задача.
Това наистина бе един от най-горещите въздушни боеве в дните на „Символичната война”. Пилотите от 2-ри и 3-ти орляк на 6-ти изтребителен авиополк бяха готови с гърди да отбият налитащите към София нападатели. В страховитата въртележка, която се виеше над притихналия град, най-неудържим бе поручик Димитър Списаревски. Отдолу вече се виждаше Панчарево, а атаките му все още не носеха победа. „Летящите крепости” (както наричат у нас по онова време всички англо-американски четиримоторни бомбардировачи) се свалят трудно отдалече, значи трябваше още да скъси разстоянието и тогава щеше да пръсне някоя от тях на парчета. Поне една!…
Посрещна го ураганен кръстосан огън, но този път връщане нямаше. Съвсем наблизо, там долу в града, бяха баща му, майка му, и брат му Иван… Как щеше да ги погледне утре в очите и как щеше да отговори на безмълвния им въпрос: „Ти какво направи, за да защитиш хората от смъртта? Това са твои братя и сестри! За какво си се учил да бъдеш боен пилот?”
Списаревски – Живата торпила
Ето така започва последният бой на героя от защитата на София, бойния пилот изтребител Димитър Светозаров Списаревски, наричан от другарите си Спаича.
РОДЪТ
Преди петнадесетина години, когато започнах да събирам материали за Списаревски, повечето хора само бяха чували за неговия подвиг. Тези, които знаеха нещо повече за храбрия мъж, бяха само близките му и ветераните пилоти-изтребители, които заедно с него бяха излитали на бой, за да бранят небето на България. Много неща научих от тях, от Бойния дневник и Оперативното дело на 3/6 изтребителен орляк, от заповедите и анализите на Въздушните на НВ войски, от вестниците, които бяха описали този знаменит въздушен таран.
Какво научих, надвесен над семейните албуми в дома на Иван Списаревски (вече покойник) – брат на въздушния храбрец: Димитър се ражда на 19 юни 1916 г. в град Добрич и е издънка на стар възрожденски род от Котел, чиито корени се губят някъде в първата половина на XVIII век. Мъжете от рода били красиви, горди, буйни и ученолюбиви хора, ето защо ги нарекли Аполоновци. От Аполоновия род са Неофит Бозвели и съратникът на Раковски, „списовача” (от там и фамилията Списаревски) Панайот Хаджидобрев, който е и първия преводач от френски на Виктор Юго. Генерали, академици, министри, музиканти, съдии, поети,… с много интелигентни и ярки личности е дарявал нова България този стар възрожденски род. Впрочем не са малко и храбреците, увенчали с мъжеството си знаменитата фамилия. Един от тях е гордият български офицер и поет Димитър Списаревски – чичо на летеца, кавалер на много български и сръбски ордени за храброст. В самия край на Междусъюзническата война той е съсечен при Злетовска река като парламентьор при сърбите само защото не изтърпял ругатните и хулите на бившите ни съюзници по адрес на България, които петнели офицерската му чест.
Ето така заедно с честното име, Димитър Списаревски наследява от именития си род горещата кръв, чувството за дълг и чест, себеотрицанието, храбростта и безпределната любов към Родината. Както и яркия пример на своите предшественици.
НАЧАЛОТО
До ноември 1919 г. семейството на Списаревски живее в Добрич, преименуван в Базарджик от новите румънски власти след Ньойския договор. Бащата – запасният офицер Светозар Списаревски, бил истински българин, не признавал разпоредбите на репресивната румънска управа и шумно демонстрирал националната си принадлежност.
В кръчмата, където понякога се отбивал вечер, заръчвал само български песни и до
късно, сякаш на инат, запотените чалгаджии свирели с леи по челата „Шуми
Марица”. Това окончателно вбесило местния румънски пристав и през една студена
нощ жандармите натоварили багажа на семейството в една каруца и го повели към
близката граница. Така тригодишният Димитър се озовал емигрант в собствената си
Родина. Може би именно от тази трагична нощ у бъдещия български офицер започва
да се гради яростно недоволство от тежката участ на победена България, ненавист
към завоевателите на родна земя и силно чувство за национална принадлежност.
Първоначално семейството живее в Лом, а после финансовият инспектор Светозар
Списаревски започва работа в София, където Димитър е ученик във Втора мъжка
гимназия. Момчето расте високо, здраво и буйно. Отличен гимнастик, плувец и
футболист, той опитва от всичко в спорта – малко борба, малко бокс, изобщо се
подготвя да бъде мъж на място. Впрочем не са редки случаите, когато в шумните
хлапашки разправии с твърда ръка налага справедливостта, такава, каквато я
разбира. Но това става винаги честно и след като го предизвикат.
Такъв е и във Военното на НВ училище – буен и непокорен юнкер, корав и неудобен
за огъване по каноните на строевия устав. Но един ден, когато капитанът-летец се
изправя пред строя и съобщава, че се търсят десет души, които желаят да
сформират класно от бъдещи пилоти, Спаича извървява първи десетте крачки на
своето „да”. Нестандартен като човек, той избира и не съвсем стандартно решение
за бъдещата си офицерска кариера – нито кавалерист, нито пехотинец да речем, а
„дърво без корен”. Капитанът го разглежда известно време с любопитство и нескрит
интерес и докато другите още се колебаят, отсича: „Началото е добро! Да видим
нататък!”
ПРОБЛЕМИТЕ
Началото наистина е добро, а както се оказва години по-късно – далеч по-добро, отколкото може изобщо да се предполага. Е, в началото изглежда, че инструкторите са имали проблем с „твърдата” ръка на юнкера, но постепенно лостът за управление „омекнал” и Спаича започва бързо да навлиза в дебрите на летателното майсторство. Ако оставим настрана този дребен проблем, инструкторите обичали широкоплещестия здравеняк заради усмивката и шегите, с които правел всяка своя поредна крачка в небето. Личало си, че от този младеж ще излезе отличен въздушен боец. Решителен и смел, той не се оставял на голите чувства, а в сложна ситуация винаги премислял всеки следващ ход със самолета.
В строя обаче нещата се нареждали по-различно. Списаревски бил особено невъздържан при проявите на началническа несправедливост. Ето защо, още преди да завърши първата си година във Военното училище, той е изключен и изпратен да си дослужи като редник в 6-и пехотен полк. Но там бързо се отличава, произведен е в кандидат-подофицер и по лично ходатайство на командира на полка правата му на юнкер са възстановени.
Впрочем увлеченията на Спаича по музиката го довеждат, едва ли не, до второ изключване от Военното училище. Този път сблъсъкът е с взводния му командир поручик Асен Бонев (принц Бонев, както го наричали подигравателно юнкерите). Всичко станало заради едно нищо и никакво радио, което си били купили заедно с уредник портупей-юнкер Матей Тодоров. Добре, но да притежаваш и слушаш радиоприемник в училището било нещо абсолютно забранено, ето защо „принцът” решил да го конфискува. „Радиото няма да излезе от стаята – застанал на вратата Списаревски. – Ако само го пипнете, вие няма да излезете оттук!”… Този път юнкерът се отървал само с намаляване на поведението и последно предупреждение за изключване.
Но нека дадем думата и на неговите другари:
ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ОТ АВИАЦИЯТА СТОЯН СТОЯНОВ – боен пилот-изтребител, кавалер на три ордена за храброст:
„Има известни личности, които рязко се отличават от околните – срещнеш ли ги веднъж, запомняш ги завинаги. Списаревски беше от този тип хора. Със своята мъжествена, едра и стройна фигура, с особената си походка и с характерен акцент в говора, той винаги обръщаше внимание на околните. И по характер се отличаваше от своите колеги. Обикновено беше спокоен човек с бавни, отмерени движения и издържани обноски. Обичаше хората и беше щедър, с широка душа, човек на компаниите и веселието. Всички войници го обичаха и уважаваха, защото към тях бе непринуден и разговорлив. Но ядоса ли се за нещо, ставаше страшен. И не за себе си вършеше това, а винаги в защита на другите, на по-слабите. Особено държеше на своите другари. За тях бе готов, без да му мигне окото, да се хвърли и в огъня дори. Но най-остро реагираше, когато го обиждаха като българин.”
Тогава е ставало, каквото е трябвало да стане. В Германия, в изтребителната школа край Верньойхен, където се обучава заедно с другарите си, подпоручик Списаревски отупва здравата един немски летец-капитан (и още пет души около него), който не само че станал причина за смъртта на двама български пилоти, но си позволил на публично място да обижда България и нейните летци, като ги нарича „балкански туземци”. На другия ден, вместо да бъде откомандирован, началникът на школата поздравява пред строя българския офицер за патриотичната постъпка, а битият е изпратен на фронта. Във варненското казино по същите причини наказва самолично самозабравил се българин – капитан на служба в италианския военноморски флот. В Бургас пердаши окръжния началник на полицията и неговите приятели, защото си позволили да накърнят честта на колега летец. В офицерския клуб в Плевен се разправя безапелационно с нашенски любители на немски военни маршове, които не разрешавали на оркестъра да изпълнява български песни. В Скопие защитава един местен турчин от гаврите на германски войници… Изобщо Спаича никак не си поплювал, когато се налагало да постави нахалниците на място, за което в повечето случаи си имал проблеми: пишат се рапорти, правят се дознания, издават се заповеди за наказания… Ето така чувството за справедливост, патриотизмът и чисто мъжката реакция за възмездие по късата процедура струпват редица административни неприятности върху буйната глава на Списаревски. Но така е, нестандартната личност решава проблемите нестандартно, по офицерски!
О.З. ФЕЛДФЕБЕЛ-АВИОМЕХАНИК ИВАН ПЕТРОВ:”Имаше един фелдфебел на рота – Гатев, който биеше войниците най-редовно. Веднъж беше подхванал едно момче с летвата… Списаревски го видя, затича се повече от 30 метра, изтръгна със сила летвата от слисания фелдфебел и я счупи в гърба му, като каза: „Това момче е дошло тук да служи на България, а ти го биеш. Кой ти дава това право?!” Ето такъв беше Спаича и войниците го обичаха много.”
ПИЛОТЪТ
Много думи са изприказвани около летешките качества на пилота-изтребител Димитър Списаревски. Чували са се различни мнения, но на мен ми се иска да дам думата първо на един от най-уважаваните въздушни бойци, който го познава още от военното училище, бил е инструктор на Спаича, летял е и е воювал заедно с него:
ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ОТ АВИАЦИЯТА СТОЯН СТОЯНОВ:”Със Списаревски ни свързваше тясна
дружба още от първите дни на военната ни служба. По характер се различавахме
доста, но като че ли в това различие се допълвахме. И затова много често ходехме
заедно. На мене той се доверяваше и често откриваше и най-интимните си мисли и
желания. Случи се така, че след като го изключиха от училището и изостана една
година след випуска си, аз му станах отдельонен командир. По-късно, когато дойде
в изтребителната школа, където бях инструктор, той стана мой ученик.
През годините до войната службата често ни разделяше в различни части, но
дружбата ни се запази и винаги се срещахме като стари приятели. А в Божурище се
събрахме и сближихме и като бойни другари. Биехме се, дето се казва, крило до
крило във въздуха. За Димитър въздушният бой беше ситуация, която го
наелектризираше по особен начин, правеше го още по-силен, неустрашим и
самоуверен. Да победи във въздуха за него бе нещо, което се разбира от само себе
си. Би разкъсал и със зъби противника, но никога не би го оставил да се измъкне
невредим. Аз знаех, че вкопчи ли се в бой, ще се бие до победа, та ако ще и
срещу хиляди. Опитите ми да му внушавам тактическа целесъобразност, оправдана
разумност и предпазливост пак в името на победата той посрещаше с кисела гримаса
и досада. Отстъплението в боя при каквито и да е обстоятелства му беше чуждо,
противно, невъзможно за неговата натура. Той влизаше в бой така, както някога в
древността суровият воин на Спарта е изпълнявал повелята на своята майка, която
като му връчвала копието, е казвала: „С него или на него!”
О.З. ПОЛКОВНИК ЛЕТЕЦ ПЕТЪР К. ПЕТРОВ:”Списаревски ми беше командир на крило в 222-о изтребително ято, базирано на летище Граф Игнатиево, но за първи път се срещнахме на полското летище Калояново, Пловдивско. Беше лятото на 1940 г., когато той дойде при нас – висок, строен, рус, с изразително лице, от което лъхаше на мъжка непреклонност и смелост. Той бе пилот с огромно желание за летене, буен както на земята, така и във въздуха. За него тренировъчните полети се извършваха на максимални обороти, все едно че е в бой, и изискваше всичко да се изпълнява до границата на риска.
Обаче в началото, след като дойде, като че ли беше малко потиснат, преди това бе повредил при полети два от старите, учебни изтребители РZL-24 „Ястреб”, един в Божурище и един в Малево…”
О.З. ПОЛКОВНИК ЛЕТЕЦ ИВАН ДЕМИРОВ:”Този случай в Божурище го видях лично, макар и отдалеч. Списаревски подходи за кацане с „Ястреба” от голяма височина, с парашутиране, и се удари доста силно в плаца, колесникът се разцепи и самолетът се посурна по корем. А при втория случай, пак с такъв самолет, подходил за кацане откъм железопътната линия към Ямболското летище. Но станало така, че закачил с колесника линията, счупил го и машината се изправила на нос. Слязъл от кабината и казал на дотичалите: „Виждате ли как съм го изправил, като свещ!” Трябва да се знае обаче че имаше дълги периоди, когато Спаича летеше малко, защото го изпращаха на строева служба – ротен командир или нещо друго, а това се отразяваше и на летателната му подготовка. В такива моменти стават и белите, загубил си тренинг, усетът ти се притъпява, реакциите стават по-бавни, изобщо – неприятна работа!”
О.З. ПОЛКОВНИК ПЕТЪР К. ПЕТРОВ:”Та, като мина известно време и Списаревски се поуспокои, започна да лети често, доби увереност в себе си. А той беше добър летец.
Спомням си, веднъж бяхме дежурна двойка с Никола Бонев, когато видяхме, че от
гарата идва запъхтян Спаича. Изкарайте още един „Доган”, вика, ще летим.
Излетяхме тримата и той ни отведе над Пловдив, където започна циркуси, фигури,
атаки, слизаше ниско между тепетата… А ние плътно след него. Долу се събра народ
да ни гледа…
Летим и не знаем какво става, защо нашият командир прави тази въздушна
демонстрация над града? Чак като кацнахме, Спаича се засмя радостно и разкри
тайната: „Днес, бако, се освободи моят роден край! Добрич отново е български!
Днес аз черпя!” И ни отведе в селската кръчмичка, която се казваше „Летец”… На
другия ден го извика при себе си командирът на орляка полковник Сапунов и го
наказа – един месец отстраняване от длъжност, като му възложи твърде досадна
работа – да извърши проверка на войнишкото оръжие. Един месец Спаича ходи като
черен облак насам-натам с папка под мишница, а колчем ни срещнеше, викаше: „И
вие си начесахте крастата оня ден, а сега аз няма да летя цял месец!” Нали ни
беше командир, всичко се бе струпало върху него.”
ИЗТРЕБИТЕЛЯТ
През есента на 1940 г. се провеждат първите учения на българската противовъздушна отбрана – въздушно-предупредителната служба, зенитната артилерия и изтребителната авиация. От летище Пловдив излита едно ято бомбардировачи До-17 „Ураган”, които имитират бомбардировка на София, От Божурище излитат изтребители Авиа В-534 „Доган”, които трябва да отразят удара. На връщане бомбардировачите трябва да „атакуват” и гр. Пловдив. Когато наближават до града на тепетата, е вдигнато по тревога изтребителното ято в Граф Игнатиево. Във въздуха излитат седем „Догана” водени от Списаревски.
О.З. ПОЛКОВНИК ЛЕТЕЦ ПЕТЪР К. ПЕТРОВ:”Бомбардировачите „Дорние” До-17 прехванахме на подстъпите към града и започнахме въздушен бой. Атакувахме ги по тройки, по двойки, единично. Хвърляхме се с нашите „Догани” безогледно, с голям мерак да покажем на какво сме способни. Рискувахме да се блъснем в тях. Над Пловдив ги атакувахме отново и отново. По едно време „ Ураганите” се разгънаха по кръга за кацане, но докато не опряха колела в пистата, ние продължавахме да налитаме с голяма стръв за бой… В ятото бомбардировачи летяха доста съвипускници на Спаича и той искаше да им покаже на какво е способен истинският изтребител.”
В спомените си за Списаревски пред в. „Войнишки вести” от 21.11.1944 г., неговият съвипускник поручик летец Антон Петров разказва как при това учение забелязал от своя бомбардировач номера на един изтребител, който атакувал от най-близко разстояние. „Той се хвърляше винаги в средата на групата, като се стремеше да я разкъса – споделя пилотът бомбардировач. – Запомних номера на този самолет, за да узная кой е пилотът, който така се вживяваше в учебния бой като в действителен и не държеше сметка, че в бомбардировачите има и по-млади пилоти.”
Вече на земята се оказало, че този безумно смел летец-изтребител е самият
Димитър Списаревски. Но когато по-късно двамата се видели, случило се и още
нещо:
„Спаич – рекъл му с укор неговият съвипускник, – значи ти беше този, който ни
атакуваше непрекъснато, без да държиш сметка, че между нас има и млади пилоти.
Това е учение, а не действителен бой. Едно малко невнимание и… нали знаеш какво
може да стане?”
„Аз пък мисля, че в нашата работа няма разлика между учение и война – отговорил му Списаревски. – Та нима не сме винаги на война? Отсега трябва да каляваме нервите и мускулите си, за да реагират своевременно на ситуацията. А кой знае кога пак ще ми се удаде случай, подобен на днешния, да атакувам бомбардировачи като в истински бой. Да знаете, че ако някога ми падне насреща противников самолет, ще го изям, па ако ще и с машината да се блъсна в него.”
О.З. ПОЛКОВНИК ЛЕТЕЦ ПЕТЪР К. ПЕТРОВ:”Като се върнахме от този „въздушен бой” с
бомбардировачите, преминахме над Граф Игнатиево и Списаревски ни заповяда по
радиото да се наредим в тилна колона, след което започна да тегли нагоре с
неговия „Доган”. Ние се навървихме след него и направихме „Колелото на смъртта”.
Всички долу трябваше да разберат, че се връщаме като победители. Когато кацнахме
на летището обаче ни посрещна жълт- зелен командирът на ятото поручик Тодор
Йорданов и хайде „на спявка” при полковник Сапунов, А той обичаше да чете едни
дълги и отегчителни „конски” – този път беше за въздушната дисциплина. Явно,
бомбардировачите ни бяха „натопили”, защото накрая той завърши така: „Господа,
не искам сега, в мирно време, да се блъскате в нашите бомбардировачи, а това да
го правите в истински бой, срещу реален противник!… Тогава Спаича прекъсна
командира на орляка и вметна: „Господин полковник, можете да бъдете сигурен, че
ако потрябва, по време на истински бой наистина ще се блъскаме в противниковите
бомбардировачи!” И на другия ден пак закрачи из летището с папка в ръка да
проверява войнишкото оръжие. Но неговите думи пред командира на орляка няма да
забравя никога, още повече че той изпълни своята закана!”
Впрочем, когато говорим за изтребителя поручик Димитър Списаревски, никога не
трябва да забравяме, че известно време той е изпратен и за инструктор в
Изтребителната школа. Наистина няма нужда от дълги обяснения, за да стане ясно,
че какъв да е пилот не се изпраща за инструктор в изтребителна школа. За това се
изискват особени качества – да бъде отличен пилот, да служи за пример на
бъдещите изтребители, да има педагогически похват и да разбира до детайли душата
на летеца. Изглежда, че Списаревски е притежавал повечето от тях.
ИДЕЯТА
Дали Димитър Списаревски се е готвил за своя безсмъртен таран? Във всеки случай има някои определени свидетелства за това.
Трябва да се знае, че таранът като използван боен похват от летците по време на Втората световна война, е бил добре известен на българските пилоти. Например през 1942 г. списание „Летец” коментира илюстрованата статия „Нов съветски начин за водене на въздушен бой”, превод от юлския брой на американското списание „Air №15″. При разясняване на схемите за въздушен таран там се казва, че „онези съветски летци, които са изчерпали патроните си, прибягват нерядко до опасната, но ефикасна маневра за непосредствено сблъскване с неприятелския самолет”. А през 1943 г. в гражданския печат зачестяват и съобщенията за смъртоносните атаки на японските летци-смъртници „камикадзе”.
Както се разбира, мисълта за тарана като крайно средство във въздушния бой за
Родината съвсем не е била нова за Списаревски през 1943 г. За това свидетелства
и техникът на неговия самолет фелдфебел ИВАН ПЕТРОВ:”Това се случи на летище
Граф Игнатиево, където по едно ято „Врани”, „Чайки” и Догани” бяхме охрана на
град Пловдив. От „вранаджията” фелдфебел-школник Кирил Манов от Кюстендилско
научих, че предната вечер в казиното задали въпрос на Списаревски: какво ще
прави, ако във въздушен бой свърши мунициите. Тогава той им казал: „Ще го яхна
отгоре, но няма да му позволя да тормози нашата земя!”
Няколко дни след това Списаревски не приказваше с никой, а се разхождаше по
плаца с ръка на кръста. Имаше един фелдфебел-школник, Янко Дишлиев от Чирпан, с
който двамата често се майтапеха помежду си. Та Янко му вика: „Господин поручик,
какво ходиш из плаца като мокра кокошка? С никого не говориш, нещо май те мъчи?”
А Списаревски му отговорил: Янко, я събери момчетата от цялото ято, та да ги
питам нещо!” След като се събрахме, Списаревски ни рече: „Господа, вярно е, че
от няколко дни не ми се приказва, защото ме вълнува един много сериозен въпрос,
който искам да задам и на вас – и след малка пауза той продължи. – Янко, водиш
въздушен бой. Неприятелят напира. Иска да бомбардира. Кого? Майка ти, баща ти –
и като показва околовръст с пръста си, – българския народ. Това е народът, който
те храни и облича, обучава те, за да го пазиш. Защото ти си изтребач (той не
казваше изтребител). Поглеждаш бензиномера, бако (тъй се обръщаше към приятелите
си), нямаш „Тунджа” (авиобензин). Нямаш вече и джепане (муниции). В този момент
чувстваш, че от теб тече кръв, ударен си. Пръстите ти тръпнат, вкочаняват се
вече… Какво ще правиш?”
Имаше едно момче от Русе, Сашо Обретенов, който веднага се обади: „Господин
поручик, ако съм аз, ще се спусна отвесно надолу, за да кацна някъде.” „Сашо,
мишена ли ще ставаш, бе?” – упрекна го веднага Спаича. И всеки от летците се
зачуди какво да му отговори. След като видя, че не знаем какво да му каже, той
махна с лявата ръка от горе на долу и рече: „Не ви е срам! И това ми било
българи! Янко, а бе ще се блъснеш и ще свалиш на земята поне един бомбардировач,
но няма да му дадеш да мине над тази свещена земя и да я поръси с бомби!” И
показа с ръце, по летешки, как ще стане това.”
Между тези три събития вероятно има някаква хронологическа взаимовръзка. Налага
се следната логика в предположенията. Публикацията в сп. „Летец” вероятно е била
обсъждана в офицерското казино. В първия момент разгорещеният Списаревски е взел
спонтанно становище, оправдаващо решението за таран. Впоследствие той сериозно е
обмислил ситуациите, при които един летец може да вземе решението за лична
саможертва и го е споделил с най-близките си приятели и колеги. Достигнал до
пълно съгласие със себе си по този въпрос, той започнал да говори за крайната
мярка във въздушния бой – тарана – като за нещо естествено, за което летецът
трябва да е готов винаги щом защищава Родината.
Дали хронологически събитията са били подредени точно така или по някакъв друг начин, не е толкова интересно. Важното е, че на 20.ХII.1943 г. поручик Димитър Списаревски – Спаича, превърна своя дълбок патриотизъм и себеотрицание в едно героично дело. Той просто изгоря в небето на своята Родина, която толкова много обичаше!
ДНЕВНИКЪТ
Ето какво е записано по този повод в Бойния дневник на 3/6 изтребителен орляк – изреченията са само три, по войнишки сухи, точни и ясни:„Поручик Димитър Списаревски прострелва един неприятелски бомбардировач „Либърейтьр”, който пада на парчета на земята. Същият поручик Списаревски влиза за първи път във въздушен бой и увлечен от желанието си да свали колкото се може повече противникови машини, при една от атаките си с пълна скорост се блъсва в неприятелски бомбардировач „Либърейтьр” и двата самолета падат на парчета в околностите на село Долни Пасарел. Така намира смъртта си един от най-добрите летци, като остави името си в историята на българската изтребителна авиация и разнесе славата на българина – храбрецът и живата торпила Димитър Списаревски.”
НАВЕЧЕРИЕТО
Има различни версии за това, как точно поручик Списаревски е атакувал американската армада и е направил своя въздушен таран. Аз ще предложа на читателите онази от тях, която ми се струва най-вероятна, защото при нея спомените на българските пилоти изтребители, участвали в боя, се покриват с онова, което са казали за случилото се пленените американски летци.
Денят е 19.XII.1943 г. Само преди няколко седмици поручик Списаревски заедно с
поручик Михаил Банов се е върнал от района на Ламанша, където са били
командировани да наблюдават въздушните боеве между германската изтребителна
авиация и налитащите от запад англо-американски бомбардировъчни армади. След
като изнася няколко лекции пред своите колеги, в които споделя опита на
германците, той отново е назначен за ротен командир в школата за младши
технически персонал в Карлово. След края на школата Спаича най-после пристига
отново на бойното летище Божурище, откъдето излитат другарите му от 3/6
изтребителен орляк. Зачислен е към щабното крило на орляка и започва да се готви
за бойни полети. При едно рулиране обаче неговият изтребител Ме 109С-2 „Стрела”
е ударен от друг самолет и се налага да бъде ремонтиран. След ден-два машината е
готова и изпитателят на орляка подпоручик Иван Демирев се готви да я облети,
когато при него отива Списаревски.
„Демире, дай ми да полетя с моя самолет – предлага му той, – утре американците
може да дойдат и искам да съм готов.” Излитат с два изтребителя, набират
височина и започват упражненията – пристрояват се в двойка, атакуват, после
разиграват въздушен бой помежду си, гонили са се известно време, след което Иван
Демирев каца, а Спаича остава да се „доочупи” горе, докато му привършва
горивото. Когато се приземява, стиснал с благодарност ръката на подпоручик
Демирев и му рекъл: „Демире, вдигнах 640 километра в час. Сега да ми дойдат
онези „приятели”, ще видиш какво ще стане!”
ТАРАНЪТ
А на другия ден „приятелите” наистина дошли.
О.З. ПОЛКОВНИК ЛЕТЕЦ ПЕТЪР К. ПЕТРОВ: „По онова време бях пилот във 2/6
изтребителен орляк, въоръжен с френските самолети „Девоатин” Д 520, които бяха с
добро въоръжение, но с малка скорост. Затова през този ден нашата задача бе да
направим челна атака на американските бомбардировачи, а „Стрелите” на 3/6 орляк
трябваше да ги атакуват отгоре и отзад. Срещния бой проведохме на височина 6000
м, като към „крепостите” ни поведе командирът на орляка капитан Бошнаков с
щабното крило. След него беше нашето 642-ро ято с командир поручик Виктор
Павлов, подофицера Цоньо Василев, аз и моя воден фелдфебел Атанас Матев.
При челната атака всеки държи на прицел по един бомбардировач. Целта е да
отклоним противника от неговия маршрут. Първи откриха огън американските
„крепости”. Ние – малко по-късно. Преди да натисна спусъка обаче забелязах една
наша „Стрела” да се спуска отгоре и отзад на тази група бомбардировачи. Когато
вече излизах от атака под „крепостите” и трябваше да пикирам, видях страшна
експлозия. Край мен полетяха самолетни парчета, части от тяло… Помислих, че
Цоньо Василев се е сблъскал с противников самолет… едва по-късно, вече на
земята, разбрах че Цоньо си е жив и здрав, просто се бе откъснал от мен в
суматохата на боя, а таран бе направил Спаича.”
За тази въздушна битка свалените американски летци разказват следното:
ЛЕЙТЕНАНТ ДЖОН МАКЛЕНДЪН: „Само шест минути преди да падна с моя изтребител, със собствените си очи видях нещо нечувано и страхотно. Не знам дали американските летци са преживявали нещо подобно в Европа. Със същите очи, с които ви гледам, наблюдавах как вихрено летящ български изтребител се отдели от вече сгромолясващата се към земята наша „летяща крепост” и се хвърли с всички сили върху друга и се стовари върху нея. Той откъсна опашката й и „крепостта” се разчупи като голям дъб, поразен от гръм в планината. А там бе един от нашите най-добри екипажи. Наистина, страшна смърт даже и за най-смелия пилот!”
ЛЕЙТЕНАНТ ЕДУАРД ТИНКЕР: „Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията.”
ПОДОФИЦЕР РОБЪРТ РЕНЪР: „Беше истински ад. Всички изтръпнахме, когато още в третата минута от боя съзряхме да пада една наша „летяща крепост”. Само минута след това нашият бомбардировач се разтърси от страхотен удар, моторите пламнаха и аз не зная какво е станало по-нататък с мен. Почувствах, че нещо ме удари в слепоочието и изгубих съзнание. Вероятно съм падал във въздуха с бордовата картечница. Парашутът ми се е отворил сам, изтеглил ме е от картечницата и така съм паднал на земята… Ударът на вашите изтребители беше много лют… Никога няма да забравя тази наша драма!”
Подофицерът Робърт Хенри Ренър (24 г.) е единственият останал жив летец от екипажа на „Либърейтъра”, свален с таран от първата българска „жива торпила”. Разказват, че в болницата, където лекувал своите рани, помолил да доведат при него майката на Списаревски, на която в знак на дълбоко уважение пред подвига на нейния син искал да предаде своите ордени и медали.
ЦЕНЗУРАТА
А някои се опитваха десетилетия наред, посмъртно да заличат името на Димитър
Списаревски от историята на България и българската авиация. Все пак защо?
Казват, че Димитър Списаревски бил водач на легионерите от Втора мъжка гимназия
в София. Разправят, че при една демонстрация срещу Ньойския мирен договор, който
орязва и онеправдава България, бил залепил няколко шамара на неговия съученик,
ремсиста Стоян Гюров (по-късно член на ЦК на БКП и посланик в Москва), който
участвал в контра-демонстрация (т.е. в подкрепа на Ньойския договор?!?).
Говорят, че се отличил в акция срещу партизаните… Лично аз не съм видял нито
един документ, потвърждаващ легионерското минало на Списаревски, или пък за
„подвизите” му срещу партизаните, макар че съм виждал да се размахват някакви
листчета с „доказателства”. Кой знае защо обаче тези „документи” никога не ни
бяха показвани, за да се убедим в тяхната достоверност. В замяна на това пък
цензурата бе непробиваема. Навремето не успя да я разбие нито писателят Емилиян
Станев, нито Серафим Северняк, нито Слав Караславов, които искаха да пишат за
подвига на Списаревски… Нещо повече, след една кратка публикация за Списаревски
във в. „Поглед” посланикът ни в Москва занимава с този „международен проблем”
самия Тодор Живков. Какво пък, изглежда че шамарите на Спаича са били доста
тежки и са звъняли в нечии уши десетилетия наред.
ИВАН СПИСАРЕВСКИ – брат на героя: „Искам да сме наясно, брат ми никога не е бил легионер. Той беше просто знаменосец на гимназията, за което някои му завиждаха. Димитър беше националист и никак не обичаше ремсистите и комунистите, но това е съвсем друга работа. А аз не само че му бях брат, но и учех в същата гимназия, тъй че знаех всичко за него. Виж, след геройската му смърт и „Легионът” и „Бранник” се опитаха да го присвоят заради пропагандните си интереси. И това е обяснимо!”
О.З. ПОДПОЛКОВНИК ЛЕТЕЦ СТЕФАН КОНЗОВ: „Когато служихме в Бургас, там имаше много офицери от армията на Райха. Списаревски знаеше добре немски език, но никога не общуваше с тях. Казваше, че ги е намразил още в Германия, когато се обучавал в изтребителната школа Верньойхен… В Карловското летище не е имало случай, както го обвиняват, да вдига ротата си на акции срещу партизаните, а така също да използва самолета си срещу тях. С чиста съвест мога да кажа, че в Карловското летище Димитър Списаревски няма прояви на реакционен офицер, каквито имаха някои други.”
О.З. КАПИТАН ЛЕТЕЦ БОГДАН ИЛИЕВ: „Списаревски загина и много хора се опитаха да стоварят вината си върху него. Тъй че обвиненията срещу Спаича в голямата си част са неоснователни и глупави. Докато бяхме заедно, поручик Списаревски никога не е излитал да се бие срещу партизаните. Този, който твърди противното, нека да има смелостта и доблестта да излезе в пресата с тези твърдения. Но дано има предвид, че Спаича не цепеше никому басма, а особено на дърдорковците и клеветниците. В това отношение няма да му простим и ние, неговите приятели и бойни другари!”
Разполагам с много писма и спомени от бойните другари на Димитър Списаревски, в които още преди повече от десетилетие са се обсъждали тези обвинения срещу него. С повечето от тях съм разговарял и аз лично. Ето защо сега ми се иска да споделя следното: дори в ученическите си години Димитър Списаревски и да е членувал в Българските национални легиони, дори и при изпълнение на офицерските си задължения да е излизал с ротата си на акция срещу партизаните (нещо в което съм убеден, че никога не се е случвало), нима тази „тежка вина” няма своето разумно, човешко обяснение? Ако ученикът е симпатизирал на „Легиона”, то е било само защото в средата на 30-те години единствено тази организация се е опълчвала открито срещу решенията на Ньойския договор, от които семейството на Списаревски е било засегнато лично. А българските офицери от въздушни войски са извеждали войниците си в планината само по изрична заповед от командването. Както изглежда, години наред, може би съвсем преднамерено, някои хора са подменяли името на поручик Шишков – началник на РО-2 в 6-и изтребителен полк – с това на Списаревски. И напразно, защото винаги идва часът на истината!
ЕПИЛОГЪТ
Беше 20.XII.1943 г… Поручик Списаревски се огледа наоколо и видя пред себе си водача на групата бомбардировачи. Ако можеше да го свали, щеше да смути останалите и да им обърка плановете… Натисна спусъка… После още веднъж… Но оръдието и картечниците мълчаха. Боеприпасите бяха свършили. Тогава?!… И той реши!
После видя как тялото на бомбардировача все повече и повече нараства. Как запълва пространството пред неговия Ме-109… Докато се вряза в него… Със страшна сила!…
През 1943 г. „живата торпила” поручик Димитър Списаревски е награден посмъртно с Кръст за храброст и е произведен в по-горен чин – капитан. Десетилетия по-късно, със специална заповед на министъра на отбраната, капитан Списаревски е произведен в чин полковник.
Нека да е вечна светлата памет на Българския герой изтребител!
