Източник: http://bg.altermedia.info/?p=5251
Със съзнанието, че непрекъснато трябва да си припомняме горчивите уроци на историята, за да се държим будни, продължаваме да изнасяме факти около забулените в мълчание месеци на червен терор непосредствено след 9 септември 1944 г. Журналистът Наско Мандаджиев ни предостави репортаж на тази тема, съставен от много негови срещи и пътувания през годините.
Интервю с ген. Мирчо Спасов
По соцвреме имаше практика около т. нар. Ден на народната милиция медиите да скандират филипики за „предния отряд на работническата класа”. През 1984 г. измежду многото ръководни МВР деятели, „възложени” на колегите за интервю, на мен се падна ген. Мирчо Спасов. По-възрастните сънародници знаят немалко неща за въпросната дясна ръка на Живков, за персоналния му главорез, ръководил „мокрите дела” на партията веднага след 9.IX.1944 г. МВР ръководителите Антон Югов, Раденко Видински, Боян Българанов, ген. Здравко Георгиев и др. все отказвали да говорят за потопените в кръв първи месеци след Девети. Накрая Живков се ядосал и рекъл, че „е гузно да се мълчи и трябва да се разкаже за благородната борба по установяването на народната власт”. И наредил на генерала да говори.
Така се озовах в кабинета му в ЦК на БКП, до този на Живков. Съседството им означаваше близост. В това време генералът ръководеше отдел „Задгранични кадри” на ЦК, или с други думи, назначаваше и уволняваше посланиците. Поради което можа да преспи с доста дипломатически съпруги, а и ги пробутваше на Първия и на колеги по кабинети и вили.
Извървях, съпроводен от суров мъж, дълги вити коридори с дебел червен плюш и охранители на всеки ъгъл. Явно в тази област сталинският опит беше усвоен добре.
Старият Жавер ме посрещна безизразен, масивното му набръчкано лице още излъчваше свирепост. Бутна ми чаша айран и попита за какво ще се говори. И пръв започна: „Абе, толкова колеги, Здравко Георгиев и други, написаха мемоари, само аз се мотам. Ще взема да те хвана за авторче, идваш с касетофона една седмица на „Мечката” (крайстолично вилно селище на активни борци, където се намира палатът му – б.а.) – и сме готови”.
Помълча малко и мина на монолог. Било славно, но и жестоко време. Партията разпоредила преди Народния съд да се поизчистят, колкото се може повече врагове, че после с присъдите ставало бавно. Така всяка нощ пред разпределителя – Дирекцията на полицията на „Лъвов мост”, пристигали каруци с хора от града и селата, камиони „Опел блиц” от провинцията, използвали и влакове. Той пращал арестантите първо в мазето, там ги описвали (след 10 ноември мевереджиите добре се потрудиха да изгорят тези архиви – б.а), след което ги качвали на камионите. Откарвали ги към Радомирско – местността Червена могила, селата Върба, Темелково, Батановци. Там на нивята ги чакали местни момчета, на които били дали много патрони – опушквали хората и набързо ги заривали. Около сто нощи пращахме по пет камиона, по двайсет на камион, това ще е някъде десет хиляди, пресметна Спасов. (По-късно чух от изследователи, че убитите са били 20, 30, че и 38 хиляди, очевидно в София са идвали осъдени от цялата страна).
Генералът изведнъж спря, погледна ме издълбоко, после свъси вежди и рече: „Тия неща ги казвам само на тебе, да не вземеш да ги напишеш, че после става лошо, но той редакторът ви знае какво да пусне”.
И продължи. Всяка нощ в малките часове ходел да докладва на Живков в щаба на НОВА (Народноосвободителна въстаническа армия), който се намирал в мазето на читалище „Славянска беседа” на ул. „Г.С.Раковски”. Там се давали разпоредбите и мунициите. „Досегът ми с другаря Живков беше много специален. Всички знаеха какво върша и ме отбягваха, поради което той ми каза да не се приближавам до него, все едно няма нищо общо с мен. Бяхме се разбрали да си съобщаваме с очи. Намигне ми и това значи да продължавам… Абе, мокра работа, другарите не искаха да се цапат, но нали някой трябваше да я свърши.”
Така всяко нощно намигване на Живков е струвало сто живота… Някъде през декември той спрял да мига, с което разпоредил на персоналния си екзекутор да спре. Вече бил насрочен Народният съд. И младият Мирчо побързал да премахне последните останали в мазетата, като с това приключил. Временно. Белене и Ловеч още ни били замислени, за да извърши своите мрачни подвизи и там.
…В редакцията срещнах голяма трудност с материала, нищо не ставаше за писане. Както всички оцеляващи колеги през онези години, трябваше да използвам негласно установените журналистически щампи, от рода на „организиране на социалистическия ред и законност”, като единственото „по-страшно” изречение, което редакторът допусна, бе, че „на враговете на народа било отдадено справедливо възмездие”.
Днес отлично се знае и казва кои хора комунистическите червени кхмери определяха като народни врагове. А те бяха цветът на нацията ни – търговци и индустриалци, съдии и адвокати, военнослужещи и духовници, кметове, бирници, пристави, тоест всички онези, които възродиха страната ни и я наредиха сред първите в Европа. Между смъртниците бяха, разбира се, и всички други, на които бандитите-партизани, излюпени като милиционери, дължаха пари, на които имаха зъб, които имаха хубави къщи за превземане или хубави булки за любов…
Пътуване до кървавото село Върба
През 1994 г., десет години след интервюто ми със Спасов, заминах за това село, сега квартал на Радомир. И останах толкова потресен от чутите факти, че си го нарекох „българския Бабийяр”.
…Селяните знаеха много, но мълчаха. Страняха от мен, очевидно още ги беше страх. Един старец ми рече: „Немой много да риеш у тая работа, оти Белене пак може да дойде”.
Накрая се намери смел мъж – Костадин Стоев, елтехник в местния кооператив, активист на СДС. Отведе ме на два километра в местността Карваньо. Който мине оттам и сега може да види в голяма житна нива останки от военно хитлеристко съоръжение, навярно предавател или локатор, а до него огромен кладенец с диаметър 10 и дълбочина 13 метра, вече разрушен и полузапълнен.
Мястото било на Стоеви. Когато бащата на Костадин го вземал със себе си на оран или жътва, му казвал да не ходи при кладенеца. Като пораснал Костадин разбрал от него, че през нощите на октомври камиони са докарвали тук смъртници, разстрелвали ги и ги хвърляли в кладенеца. Напълнили го догоре и дълго след това тук кипели разлагащи се трупове, а из околността, за ужас на местните хора, се разнасяло нетърпимо зловоние.
Осмели се да говори и механикът Георги Стоев, който каза, че веднъж баща му отворил дума как след Девети въоръжени хора го накарали да занесе към Карваньо лопата и кирка. Страхувал се да откаже и вечерта ги занесъл. Отдалеч видял мъж по бели гащи и две жени по долни фусти. Насреща им били двама мъже с много оръжие. Тръгвайки се пообърнал и видял единият мъж да бие с кирката жените, след това се чули изстрели. Убийците имали и навика да вадят с конски клещи златните зъби на осъдените.
В махалата Петрово разговарях с баба Верка, която живее досами злокобните ниви. Каза, че около Девети била сама с двете си току-що родени близначки, а мъжът й бил запас. Нощ след нощ чувала по нивите „кър-кър” и за да не я изкарат и нея пред пушките, карала само на кандилце. През деня гледала по мерата тела, позасипани със земя. Убийците нямали време да ги копаят, та дълго след това „кучища влачили месо из къра”.
Някои селяни се осмелиха да кажат имена на главорези. Миче, Соте. А синът на убиеца Кучкодеров още млад полудял и не след дълго умрял.
Среща с оръжейника на НОВА
Същата година след пътуването ми в Радомирско познат ми каза, че негов съсед веднъж му доверил, че бил оръжейник на НОВА. Работел като елтехник в институт на БАН и можело да проговори.
Отидох при него в института. Посрещна ме в стая, наблъскана с радиоточки, телефони и електрически печки. Не се двоуми и направо започна, само пожела анонимност. Повечето факти, за Мирчо Спасов, за Лев Главинчев и компания, вече знаех. От него научих, че първата работа на Главинчев след Девети била да секвестира официалния „Мерцедес” на цар Борис и да се разкарва важно с него.
Държал ключа на оръжейната в мазето на „Славянска беседа”. Тук всеки ден идвали военни камиони с винтовки и револвери, които раздавал срещу бележки от Живков или Българанов.
Като се разделихме, се запитах защо този човек, заемал толкова отговорна длъжност, по-късно не е взел хубава служба. Можел е да стане най-малко полковник от МВР или МНО, а не да се бута в килерче с развалени уреди. Лесно предположих, че се е разочаровал от бандитизма на съидейниците си и се е отказал да им служи.
Писмо от запасен летец от Хасково
Едно писмо до редакцията съвпадна с проучванията ми. Пенсиониран военен летец от хасковско село на име Стефан Илиев, пишеше, че от 22 септември до края на декември 1944 г. служил като военен летец в района на Червена могила. Там имало летище, откъдето самолети „Фоке Вулф” излитали на разузнаване към Скопие, Дойран и Серес. Веднага след Девети всяка вечер покрай летището взели да минават камиони със загасени фарове. Спирали недалеч и оттам се чувала автоматна стрелба. На нощ Илиев преброявал доста камиони.
Посещение при Антон Югов
Опитах да проникна при Антон Югов, първия вътрешен министър в правителството на ОФ.
Преди това се запознах с делата му след преврата. На 27 октомври издава заповед „За формите и методите при установяването на народната власт”. В нея пише: „Не всички партизани успяха в краткия период от установяването на народната власт да се превъзпитат като поддръжници на реда и продължаваха да разрешават много въпроси „по партизански”.
Още в началото у Югов, за разлика от Живков, е проговорил някакъв срам и страх от ставащото в тези нощи на дългите ножове. Но написаното от министъра е възможно най-меката и обтекаема констатация за безчинствата, които вършеха озлобените и пиянстващи градски и селски лумпени, въоръжени с манлихери и нагани и наречени с авторитетното име „челен отряд на победилата класа”. Отворих вестници от онова време. Те изобилстваха с призиви от рода на „Да стъпчем главата на змията”, „Да пребием фашистките кучета” и др. под. Предупреждава Югов, а само на 300 метра от ведомството му са се композирали „черните влакове” за Радомир.
През май 1990 г. позвъних в къщата на ексминистъра, разбира се, заграбена (казано на езика на революционния пролетариат – „национализирана в името на народа”), която по-късно собствениците си възвърнаха. Отвори ми жена с вид на камериерка и като разбра кой съм, отвърна, че господин (!) Югов е болен и не приема. Отидох на следващия ден и на по-следващите, едва на петия, след като разбраха, че настоявам, ме пуснаха (те бяха две), разформированото УБО още се грижеше за персоналните си пенсионери.
В просторния хол бяха наблъскани до тавана старинни мебели, кристални сервизи и полилеи, по стените висяха скъпи часовници, персийските килими бяха струпани на могили. Явно всичко това беше експроприирано отново „в името и за благото на народа”.
Появи се и жена му, достолепна госпожа. Започна страшно увъртане: Мъжът ми е много зле. Да говори? Не. Да слуша? Също не. Повръща. Има силна температура. Вие му се свят. Не е за пред външни хора. Не отговаря и на писмени въпроси. Не може да чете, защото му сълзят очите. Ами той е почти в кома. Освен това е с пълна амнезия и не си помни дори името. …Желязна съпруга на железен вътрешен министър. Неумолимо спазваше мафиотските закони на омертата…. По-късно разбрах, че Югов съвсем не е бил зле, ами си е пиел кафето и си е гледал телевизия, били го срещали и на разходки в градинката на „Св. Седмочисленици”.
След всичко, което читателят ще прочете по проучванията ми за делата на столетницата БКП-БСП след Девети септември, се питам: може ли още и поради какво тази партия може да има привърженици? Предлагам отговор на този въпрос: Там, където има далавера и бандитство, непременно ще срещнеш компартията. Никога в нейното съществуване идейността не е била нейна движеща сила. Нейната движеща сила винаги е била корупцията.