16. 6. 1913г. - Проваленият заговор за унищожението на България

Източник: http://bg.altermedia.info/?p=1930

 

За мнозина българи 16 юни е обикновена дата от календара. За историците обаче тя се свързва с началото на Междусъюзническата война. Това е втората от трите войни за национално обединение, които българският народ е принуден да води в началото на 20 век.

 

Историята на тази война все още чака истинския си изследовател. Днес със сигурност можем да кажем, че тя е най-неизследваната от всички войни с българско участие. Обикновено българските историци не обичат да говорят за нея. Това, като че ли става една лоша традиция. Българският народ обаче има право да знае истината за събитията през фаталната 1913г., които и до днес упорито се прикриват и дори фалшифицират, защото те предопределят съдбата му през целия 20 век, а и до днес.

 

През 1912г. България започва войната за обединение. Така са я схващали тогава българите. Номерацията Първа и Втора Балканска война влиза в употреба впоследствие.

 

По това време България е икономически, културен и политически лидер на Балканите и е държава с големи перспективи за европейското си развитие. Затова напълно естествено тя оглавява съюза на християнските държави, наречен Балкански, който просто е обречен да разгроми Османската империя и да отвоюва обратно Балканите за балканските народи. За този съюз в българската историография се пише патетично и естествено положително. Така ли е в действителност обаче?Тези, които познават българската история в детайли и сложните междубалкански взаимоотношения основателно си задават въпросите:какъв е този съюз, в който България е съюзник със своите изконни вековни и най-страшни врагове Сърбия и Гърция?Може ли да си съюзник с враговете си?Защитени ли са българските национални интереси в тази коалиция?Отговорът на тези въпроси е категорично отрицателен и се аргументира със серията от дипломатически грешки, които българската дипломация допуска при сключването на договорите, довели до създаването на Балканския съюз през 1912г.

 

Всъщност България е натикана в този съюз от своята,, освободителка’’Русия. Благородният мотив за национално освобождение и обединение е изкористен от управляващите тогава русофили. Те напъхват по поръчка на своите господари страната ни в обединение, което не са само е вредно за националните ни интереси и не може да реализира дипломатически успех на една евентуална успешна война, но и заплашва самото съществуване на България като суверенна държава.

 

Главно действащо лице в българската драма през 1912-1913г. е цар Фердинанд, който от 1908г. е вече независим владетел. Той мечтае за величие в тесните рамки на Ориента и едва ли не за реставрация на Византия в българския й вариант от времето на цар Симеон Велики. Русия използва тези негови свръхамбиции, за да го вкара в сложната си дипломатическа игра.

 

По това врем царска Русия е в криза. Самодържавието едва оцелява от Първата руска революция, но оставя империята вътрешно слаба и дипломатически изолирана. Русия се опитва да се върне на сцената на голямата европейска политика и частично успява чрез сключването на съюза си с Франция и Англия, наречен Антанта от 1904-1907г.

 

Вечна цел на руските императори от Петър Велики до Николай Втори е завземането на Цариград и Проливите, които от 1453г. са,, временно’’под османо-турска власт според схващанията на руско-византийските дипломати. Русия е уплашена от немската експанзия в Югоизточна Европа. Според стратезите в Петербург тази експанзия протича в две направления:от запад чрез Австро-Унгария, която през 1908г. анексира Босна и Херцеговина и притиска руския съюзник Сърбия и от изток през Османска Турция, където икономически, политически и военно са се утвърдили немците. Русия понася тежко дипломатическо поражение по време на Босненската криза (1908-1909). Тогава тя не успява да защити своя балкански съюзник Сърбия и унизително капитулира пред немския ултиматум за признаване на анексията. Това поражение мотивира руската дипломация да търси реванш. Желанието на България и балканските християнски държави да освободят сънародниците си под турска власт е добре дошло за Петербург. Той залага на картата на панславизма, за да ги подтикне към обединение. Възниква Балканския съюз, който е звено от предвоенните политически обединения, обвързали почти цяла Европа и важен успех на Русия и Антантата.

 

Балканският съюз има,, наглостта’’ в очите на Русия и другите Велики сили да започне самостоятелно война срещу Османската империя. Те не вярват, че България фактически сама може да победи турските войски. Когато това става факт, статуквото на п-ва рухва. Тогава на дневен ред е поставен въпроса за бъдещите териториални изменения. Започват споровете между балканските съюзници, породени от разликите в техните национални програми, но и умело подклаждани от дипломациите на всички велики сили.

 

Това е предисторията на Междусъюзническата война. Една от причините за нея стават тъкмо неразрешимите по мирен път дълбоки противоречия между България и нейните фалшиви съюзници, наречени сполучливо през 1913г. от българския народ,, разбойници’’. Определението не е пресилено. То разкрива истинските им замисли. Сърбия и Гърция влизат във войната с Турция на страната на България не, за да й помагат, а напротив, за да заграбят поредната част от нейните исторически принадлежащи й земи, най-вече в Македония. Съюзът е параван, зад който се крият силните антибългарски шовинистични замисли на сърби и гърци. Те не смятат да спазват предварителните договори с България, завиждат на успехите на нейната армия, които според тях ражда призрака на Велика България на Балканите.

 

Създаването на обединена България е смърт за държавните доктрини,, Начертание’’и,, Мегали идея’’, прокарвани векове наред от нашите съседи. Затова те се споразумяват по между си. Сключват заговор за унищожението на България. Формално юридически това става на 19. 5. 1913г., два дена след подписването на Лондонския договор, довел до края на Първата Балканска война. Сръбско-гръцкият съюзен договор, скрепен с военна конвенция предвижда задържане на завзетите земи в Македония и разпределение на териториите на принципа на фактическата окупация. Отхвърля се предлаганите от България принципи за разпределение-етническия и военен принос.

 

След това заговорниците ускоряват подготовката си за война. Обвързани с отбранителен съюз и водени от желанието си да не бъдат разобличени като подпалвачи на война, ако я започнат първи, сърби и гърци уточняват подробностите на коварния си план. Според него България трябва да бъде победена и унищожена, като бъде провокирана по всевъзможен начин първа да започне войната. Така ще бъде заклеймена като агресор и обвинена, че ламти за все по-голяма плячка.

 

Пуснати са в ход серия от провокации, които са най-силни в Македония и се израждат в посегателства над националното чувство над местните българи чрез унищожаване на техните национални институции(църкви и училища), преследване на по-ярките им представители, вкл. чрез физическото им ликвидиране и нападения над малобройните български гарнизони, които са изтиквани насила от освободените от тях селища. Така за македонските българи лъсва горчивата истина, че войната, подготвена уж за тяхното освобождение от българското русофилско правителство в София не им носи освобождение, а ново по-тежко робство.

 

За наше съжаление планът на заговорниците успява. Те много успешно работят на дипломатическия фронт. Сърбите и гърците успяват да спечелят на своя страна и неутралната в първата война Румъния и дори победената Турция. Фанариотският провизантийски елит в Румъния, подтикнат от Русия и Франция приема горещо вопъла за съдействие на Атина и Белград за погубването на България. Турция пък търси реванш и поне връщане на важния за нея Одрин.

 

През пролетта на 1913г. на Балканите се създава взривоопасна обстановка. Сключен е мир, но армиите не са демобилизирани, а се готвят за нова война. Българският войник, който в мнозинството си е селянин не желае да воюва повече. Избухват бунтове, плод на миролюбието на българина, облечен във войнишки шинел, привързан към земята си, но и провокирани от социалисти и сръбски агенти, чиято цел е да разложат боеспособната все още българска войска.

 

Антибългарската коалиция успява да спечели,, играта на нерви’’. Българските дипломати през 1913г. не се оказват на висота. Те допускат серия от непростими грешки.,, Грешките’’им обаче са обясними, защото по това време България не се управлява от национално мислещи политици. Цялата власт в страната е окупирана от русофилите. И до днес никой не е обяснил защо при най-русофилската власт на страната тя допуска погром във войната за обединение.

 

Русофил по принуда и чрез тлъст подкуп е цар Фердинанд. Русофили са и министрите от управляващите Народна и Прогресивноолиберална партия начело с лидерите им Ив. Гешов и Ст. Данев. Последният е наследник на един доказан национален предател като Драган Цанков. Ст. Данев по думите му,, не прави политика с Русия’’т. е. следва ходовете й. Неговото управление, второ по ред след 1901-1903г. е винаги нещастно за България и особено за македонските българи. През 1902г. той продава и предава българската кауза в Македония. Тогава се съгласява под руски диктат с назначаването на сръбски митрополит в българската Скопска епархия, макар че там няма сърби, а само платени от сръбската пропаганда сърбомани. Така под руски натиск узаконява сръбската,, зона ‘’на интереси в Македония, която през 1912г. колегата му русофил Ив. Гешов подписва на книга под името,, спорна зона’’. През 1913г. България спори със Сърбия вече не само за,, спорната’’зона, но и за цяла Македония. Когато Ст. Данев се опитва да води все пак политика с Русия по този въпрос, той разбира с ужас, че тя подкрепя нашит врагове. Тъкмо Русия оказва най-силен натиск над България, за да отстъпи на Сърбия и Гърция в Македония.

 

Много е писано за грешката на българското правителство, което не се съгласява с арбитража на руския император. Пропуска се фактът, че този арбитраж негласно се е състоял. Руският император се е произнесъл вече в полза на Сърбия, поздравявайки сръбския крал Петър за окупацията на уж,, спорното’’Скопие.

 

Арбитражът е клопка за България. Приемането на пристрастният антибългарски съдия самодържец всерусийски да съди без закони по споровете на Балканите остава непростим грях на българските управници тогава. Те не разбират антибългаризма на Петербург. Нещо повече, принудени са да правят нови отстъпки. През април 1913г. под руски натиск Данев се съгласява българския град Силистра да се отстъпи на Румъния. За предателството му народът запява песента:,, Попитай Данев министъра защо продаде Силистра?’’

 

Антибългарската коалиция от 1913г. се подкрепя от две велики сили:традиционните българофоби Русия и Франция. Важно е да се разберат мотивите им. Антибългарската позиция на Русия се определя от нейният дълбоко вкоренен още от 15 век византизъм, който е движеща сила на цялата й политика по Източния въпрос. Всички планове на руските императори от Петър Велики до Екатерина без изключение са антибългарски. Те не включват освобождение на България, а нейното поробване чрез възстановяването на Византия и дележ на българските земи между съседите ни. Не случайно Екатерина Велика създава,, гръцкия проект’’за реставрация на Византия за наша сметка.

 

В края на 19 и в началото на 20 век Русия се е отказала от Санстефанска България и отдавана вече работи за нейното разчленяване. Примерите са много и можем да посочим само няколко:заграбените от Сърбия с руска помощ български земи Тимошко и Поморавие и от Румъния също с руска помощ Северна Добруджа и Силистра. Наред с това Русия застава срещу българското националноосвободително движение в Македония и Тракия. ВМОРО и ВМОК са изконни нейни противници и подпалвачи на опасни за руските императори,, революции’’.

 

През 1912-1913г. Русия се страхува от обединена България. Тя вижда в нея заплаха за реализирането на своите имперски интереси в района на Проливите. Затова работи по всички линии за осакатяването й. Тя например орязва българските претенции за излаз на Мраморно море, които са недопустимо близки до,, нейния’’Цариград. През 1913г. Русия намира начин да отмъсти на България, чиято,, вина’’е, че иска да се обедини и излезе трайно от руската сфера на влияние.

 

Франция защитава през 1913г. за наша сметка своите силни икономически и финансови позиции в Турция и в държавите наши противници, така и големите си прогръцки интереси в Ориента. Френският печат е най-корумпирания в Европа тогава. В него се изливат хиляди франкове, чрез които нашите,, съюзници-разбойници’’обработват Европа в антибългарски дух. Франция дава заема на Турция, който й помага да възстанови своята армия и да се подготви за реокупацията на Тракия и геноцида над местните българи там. Франция е на гръцка страна по спора за властта над пристанището Кавала. Тя подкрепя и румънската интервенция в България по време на войната.

 

В крайна сметка, провокирани от,, съюзниците разбойници’’българите влизат в подготвената им клопка. На 16. 6. 1913 г. цар Фердинанд издава устната си заповед за атаката на сръбските и гръцките войски в Македония. Така започва Междусъюзническата война, която едва не доведе до гибелта на България. Нейният военен развой също не е добре осветлен. Говори се много за, престъпното безумие’’от 16. 6. 1913г., но не се оценява точно значението на спирането на настъплението на българската армия на 18. 6. 1913г. То е дело на предателят министър-председател Данев и особено на руския пълномощен министър в София Неклюдов, който бърза да спасява притиснатите сърби и гърци. Това през 1913г. разбират малцина българи. Сред тях е митрополит Методи Кусев, който като стар българин-македонец, истински русофил’’разобличава пседобългарските управници през 1913г., довели до погрома на България в една своя брошура, озаглавена,, Погромът на България. Виновникът. ’’

 

При толкова много вътрешни и външни врагове през 1913г. България няма как да победи. Все пак нейните врагове не постигат целта си да я унищожат и заличат като държава. Заслугата за това е изцяло на Българската армия, която омаломощена и потресена от загубите, но с висок боен дух смазва сръбско-гръцко-черногорските пълчища на Калиманското плато и в Кресненското дефиле. Така България не побеждава враговете си, но и не позволява чрез своята храбра армия да бъде унищожена. Това е погром, който оставя една осакатена държава, със загубени изконни български земи в Тракия, Македония и Южна Добруджа, но и с несъкрушим идеал за нови победи в името на свободата и обединението на Родината. За нас потомците на героите от Калиманци и Кресна остава горчивия урок от фаталната за България 1913г.

 

Автор: Янко Гочев, Юни 2008 г.

 

Янко Гочев – историк, автор на книгите “Руската империя срещу България” в три тома и “Косовската операция”. Редовен гост в предаването “Сите българи заедно”, ползващ се с изключително доверие и признание от телевизионните зрители.

 

 

Назад