Отношенията между държава и църква

от д-р Ото Кьолройтер

 

1. Исторически и политически основи

на отношението между държава и църква.

 

В рамките на това изложение, което има за предмет устройството на германската водаческа държава, трябва да бъде изяснено и отношението на националсоциалистическата държава към религията и църквата. Това може да стане най-добре, когато се вземе предвид  историческото  и  политическо  развитие  на това отношение.

За разлика от политическата култура на държавите през античното време, днес модерната държава не се изгражда вече върху напълно единни политически и религиозни схващания на народа. В античната държава политическото изгнание водеше със себе си, в преносната смисъл на думата, и отказ от религията на родината. Този, който отиваше в чужбина, скъсваше всички връзки, не само със сънародници и отечество, но той загубваше и своята отечествена религия.

След победата на християнството в западният свят, борбите между папството и кралете, които продължават през целите средни векове, се водят едновременно на религиозна и политическа основа. Още в своите заченки папството се проявява като един наддържавен политически център на власт, който се опитва да запази това си положение чрез борби със същинските и светски политически сили в западните кралства.

В тогавашното време тези борби на папството бяха водени с голям успех, защото тогавашните политически цели бяха изцяло определени от постулатите на християнството. Християнският западен свят беше не само една религиозна организация, но и едно политическо понятие. Този западен свят искаше чрез кръстоносните походи да разшири както своето религиозно влияние, така и да закрепи своята политическа власт. Върху основата на християнската култура се развиха н международните отношения в западния свят.

Това положение беше коренно променено при появата на европейските държавноправни форми. Тъкмо западните държави Франция и Англия, искаха да осигурят своето безусловно политическо единство, или чрез абсолютната монархия, както бе случая с Франция, или чрез парламентарната държава, както постъпи Англия. С това, политическият център беше изместен от единствената до тогава меродавна християнско църковна основа към новосъздаващите се национални и политически основни ценности. В същото време тези новосъздадени политически центрове на властта демонстрираха своята безусловна политическа независимост от папството. Без значение е дали, като Франция, останаха верни па католическата църква, или, както Англия, усвоиха реформацията и я използуваха като политическо средство за борба срещу католическата църква. Испания, която в служба на този прононсиран политически католицизъм, се опита да спре това развитие, се разложи в борба със засилващата се английска империя.

В Англия се наложи стремежа към едно свободно, лично религиозно убеждение на индивида. В английския културен свет бяха извоювани основните религиозни права с помощта на пуританските схващания и тяхното противодействие срещу държавната църква. Те най-напред бяха конституционно-правно оформени в американските колониални държави.

Постулатите на естественото право и неговата висока преценка за разума на отделния индивид насърчаваха развитието на безусловната религиозна търпимост, която все повече се налагаше в просветената полицейска държава. Поради това, в обществения живот се оформи една частноправна религиозна среда. Всеки можеше по собствено усмотрение да бъде вярващ или невярващ.

Редом с тези схващания за религиозната свобода, обаче, католическата църква продължаваше да съществува като една държавна организация, която претендира за политическа власт. От друга страна, в Германия протестантските църкви, които израснаха в тясна връзка с благосклонно настроените към тях териториални княжества, се намираха в тесни организационни и политически отношения с държавата.

В противоположности на католическите държави Франция, Италия и Испания, и предимно протестантските северни страни и Англия германското политическо развитие трябваше да държи сметка и за двете християнски вероизповедания. Католическата църква бе по-слаба от протестантската, в числено отношение надминаваше последната, обаче, в областта на политическата дейност, която смело провеждаше чрез единната си йерархична църковна организация. Напротив, германската протестантска църква, която се вдъхновяваше от религиозните форми на лютеранството, не можа да си създаде собствени църковни форми, чрез които да се противопостави, в качеството си на политическа сила, на държавната власт. Евангелските териториални църкви бяха по своето устройство един политически отпечатък на териториалните княжества и бяха тясно свързани с е

Докато Англия, и при своето парламентарно устройство, можа да запази едно правилно отношение към религията и църквата, господствуващият слой във все повече изродената либерална германска държава, който изникна след смъртта на Бисмарк, се отнасяше с безразличие към народ и религия. Ако Англия, благодарение на своето островно положение, можа да се запази, най-вече в тази област, от влиянията на френската революция, германските териториални държавици, поради липса на едно религиозно чувство, бяха силно изложени на противонародни и противорелигиозни влияния. С това се обяснява обстоятелството, че триумфиращият по това време политически католицизъм накара даже и Бисмарк да преговаря с него.

Едва Германското движение, което израстна в предизвикания от световната война прелом, можа да осъзнае отново значението на религиозните ценности, макар и да отхвърли техния конфесионален и догматичен характер. Мирогледът на националсоциализма създаде по естествен начин вярата в новите основни политически ценности, които легнаха в основата на движението. Народните политически ценности, кръв и земя, трябваше да бъдат меродавни за политиката на националсоциализма. С това се взема едно становище, което е напълно съобразно с основните идеи на християнството. То намира следния израз в п. 24 на нац. соц. програма: Партията застъпва становището на едно позитивно християнство, без да се обвързва с едно определено конфесиално изповедание.Това становище се различава от онова на фашизма, чието ориентиране към католицизма е отразено ясно в политическите му схващания. Националсоциалистическото движение и създадената от него водаческа държава, обаче, трябваше още от началото да държат сметка за различните традиции на двете големи християнски вероизповедания.

Националсоциализмът нямаше същата възможност за създаване на едно религиозно и църковно единство, както това единство беше на лице при изграждането на германската политическа общност. Въпреки това, националсоциализмът трябваше да даде едно политическо разрешение на въпроса за отношението на държавата и църквата в германската водаческа държава. Това беше необходимо, тъй като голямото мнозинство от народните другари принадлежат на едно от двете вероизповедания. Въпросът за създаването на едно ново религиозно движение днес още не е назрял.

 

2.  Политическа и държавноправна уредба на отношението между държава и църква в германската водаческа държава.

 

Когато човек иска да има представа за отношението между държава и църква в германската водаческа  държава, трябва  най-напред да  има  предвид основния политически прелом, който националсоциализмът създаде в германския народен и държавен живот. Националсоциализмът, заставайки на едно национално становище, създаде германското народно и държавно единство. Най-важното средство за това единство е националсоциалистическата партия. Когато се наблюдава в германската водаческа държава отношението между държава и църква, трябва да се има предвид, че държавата в качеството си на политическа величина получава своята идеология от националсоциалистическа партия.

С това се обяснява обстоятелството, че в критичните години на Ваймарската държава, политическият католицизъм, който виждаше в лицето на засилващото се националсоциалистическо движение своя смъртен враг, привлече католическата църква в борба срещу националсоциализма. Едва след като националсоциализмът пое властта, епископите ревизираха това свое становище. Най-добър израз на това е посланието на германските архиепископи и епископи: Нашето отношение към новия Райх.

Водачът обясни в своята реч пред Райхстага от 23 март 1933 год., че националното правителство счита двете християнски вероизповедания за най-важните фактори в запазване на германската народност. То (правителството) ще се отнесе с обективна справедливост към всички вероизповедания. То не може да понася, щото принадлежността към едно определено вероизповедание или раса да допуска освобождаване от законните задължения, или да дава разрешение за безнаказаното извършване на престъпления. Грижата на правителството е насочена към създаване на искрен взаимен живот между църква и държава. Борбата против материалистичния мироглед и стремежът за създаване на една истинска народна общност служат, както на интересите на германската нация, така и на благото на нашата християнска вяра.

От друга страна, евангелските църкви бяха дълбоко засегнати от политическия прелом, който настъпи с националсоциализма.  Характерно за тяхното организационно развитие беше, че те, даже и след ноемврийската революция, не можаха да се откъснат от влиянието на тогавашната държавна организация. Евангелските провинциални църкви напр. възприеха парламентарната система, без да и придадат онова значение, която тя имаше за държавното устройство. Те не бяха въобще способни за организационен и самостоятелен парламентарен политически живот във ваймарското междуцарствие. Поради това, представителите на евангелските църкви отразяваха разпокъсаността и мирогледа на политическите партии в държавиците. Обстоятелството, че различните политически партии търсеха поддръжката на евангелската църква не спомогна за засилване позициите на евангелските провинциални църкви спрямо държавата.

Националсоциализмът завари това положение. Наистина, либералната държава беше обявила отделянето на църквата от държавата. Това се отнасяше, обаче, само за организационното откъсване на евангелската църква. Защото едно вътрешно отделяне на държава и църква беше дотолкова невъзможно в либералната държава, доколкото голямото мнозинство от народа се числеше към организациите на двете големи християнски вероизповедания.

С това се повдига въпросът: дали и доколко учреденото от Ваймарската конституция отношение между държава и църква е още в сила? Ваймарската конституция създаваше двояко уреждане на тези въпроси:

Най-напред, чл. 135, защищаваше верската свобода на отделната личност. Това е равносилно със свобода на вероизповеданията. Всеки е свободен да има известно вероизповедание или съвсем да няма такова. Всички държавни разпоредби, които предписват на жителите на Райха да вярват в нещо или да не вярват, СА забранени и противоконституционни. Чл. 136 от Ваймарската конституция прави само съответните заключения за дейността на отделния гражданин в официалния живот: той постановява, че гражданските и публични права и задължения не са обусловени и не могат да бъдат ограничавани въз основа на принципа за религиозната свобода.

Принципът за верската свобода на индивида намира приложение и в национал социалистическата държава, което следва от разпоредбата на заместника на водачаРудолф Хес - от 14 октомври 1933 год., в която е казано: Никой националсоциалист не трябва да бъде онеправдан, затова, че той не принадлежи към известно вероизповедание или организация, или пък защото е невярващ. Вярата е чисто лична работа, за която той е отговорен само пред съвестта си.

Ние виждаме, прочее, че германското основно право за свободата на вярата, което легна още в началото на английската държава, е едно основно начало и в германската водаческа държава. Инквизиционната верска принуда и еретичеството не са присъщи на германския характер.

От друга страна, националсоциалистическата държава няма нито възможността, нито желанието да пренебрегва и да не държи сметка за обстоятелството, че двете християнски църкви в Германия и днес представляват една историческа сила, защото към тях принадлежи голямото мнозинство от народните другари. Дотолкова и националсоциализмът се обявява в своята програма за позитивното християнство. Той, обаче, не може да се обвърже конфесионално, защото в Германия всяко християнско вероизповедание има голям брой привърженици. Фашистката държава, напротив, може да се обвърже с католицизма, защото той е единственото вероизповедание в Италия.

В държавноправно отношение, признаването на християнската църква за историческа сила в германския народен и държавен живот беше намерило израз вече във ваймарската конституция. Съществуващото в Германия правно устройство на църквите като публично правни тела бе възпроизведено и от чл. 137 на Ваймарската конституция. Чл. 2 от Закона на Райха за устройството на германската евангелска църква, придава и на новата организация качеството  на  публично-правно тяло. Фактът,  че църквите  са  публично-правни тела, се обяснява с това, че те отговарят на една нужда на народния и държавен живот и имат в този смисъл политически характер. Те са по необходимост свързани с народния и държавен живот.

За държавата и, специално, за народната държава, която вижда в народа политическата основна ценност, трябва да се подчертае, че в нея народност и вероизповедание не са противоположности. Народната държава е политическата жизнена форма на народа. Същността на политическия елемент се състои в това, че народът е творец на общността; той твори политическата общност. Смисълът на политическия елемент трябва да се търси в неговото отношение към народната общност, в качеството й на върховна земна единица. По начало прочее, само земните образувания на този свят са от политическо естество.

Религиозната верска сфера, която се отнася за свръхземни ценности, трябва да се различава от политическата сфера. Индивидуалната религиозна вяра, а с това и отношението на отделния човек към Бога, лежат в една неполитическа област. С оглед към това може, както е и в действителност, да се признае верската свобода и в националсоциалистическата държава. Тя се отличава от политическата етика, която по своята същност може да бъде само етика на общността.

Въпреки това различие между същността на държавата и църквата, между политическата и религиозна сфера, органическата връзка на държавата с църквата се обуславя от естеството на народния бит. В качеството си на исторически сили, църквите са свързани с народния бит и трябва да държат сметка за него. Поради това, църквите не могат никога да останат настрана от истинските политически движения, които са винаги народни движения. Истински политически движения израстват винаги от народа и си извоюват своето право даже и срещу държавната власт, когато нейните носители не осъзнаят политическия дух на времето. Хората, които се борят за прокарване на нови политически идеи са същевременно членове  на  една  църква.

Ето защо, никоя църква не може да се отнесе с безразличие към тези хора и идеи, защото тогава ще се обяви против самия народ.

Ако големите политически движения през дадена епоха не са безразлични за църквите, които представляват исторически сили, то и държавата от своя страна не може да се отнася с безразличие към църквата. Докато едни и същи хора, от една народност, едновременно са обединени около политически и религиозни ценности, дотогава не може да се говори за отделяне на държавата от църквата. Мисълта за едно подобно отделяне може да изникне само от едно скептично и материалистично схващане, което няма никакво разбиране за ирационалните ценности на вярата. Това е в края на краищата безотечествения интелектуализъм, който създаде либералистичния повик за разделянето на църквата от държавата.

Наистина, тяхното организационно разделение е едно историческо събитие, което се обяснява с модерното държавно развитие. То ще се запази и занапред. От това следва, че организацията на политическия живот принадлежи на държавата, в качеството й на политическа жизнена форма, докато организацията на религиозния живот на отделните вероизповедания е работа на църквите. Това теоретическо разрешение на въпроса, обаче, практически довежда до много търкания и недоразумения, които характеризират отношенията между държава и църква в днешно време.

В Германия се затруднява организационното разделение, защото църковно-правното устройство на католическата църква се различава от това на евангелската, а и вътре в евангелската църква, от друга страна, има различни разбирания по тези въпроси. Признатото основно положение, според което, верските истини не трябва да се засегнат от намеса на политически сили, се усложнява на практика твърде много, тъй като политическото значение на черковното право и понятието за църква в различните вероизповедания е различно.

В католическата църква църковно-правното устройство  принадлежи  към  същността на църквата. Католическото черковно право създава формите на един йерархически ред, който представлява здрава поддръжка на католическото верую. Католическата църква се чувствува още от времето на своето основаване като историческа и политическа сила. Според нейното схващане, тя е: световна църква, която не е обвързана както държавите към териториални граници, а е свръхнационлна (Айхман Учебник по черковно право). Това свръхнационално схващане на католическата църква не изключва едно позитивно отношение към народ и нация. Резултатът от допитването до народа в Саарската област потвърди недвусмислено, че народният другар католик  е  привързан  към своя  народ  и нация.

От друга страна не може да се оспори това, че водачеството  на католическата  църква, въз  основа  на своето свръхнационално положение,  искаше  да  запази националните интереси на различните народи, поради което не можеше  да  вземе становище относно значението на народността изобщо. Положението  на католическата църква  като  универсална  църква  създава  известни предимства на нейните организации в отношенията им към държавите,  особено към онези, чиито национален строеж още не е завършен. С това се обяснява обстоятелството, че  тъкмо  в  Ваймарската  държава значението  на  политическия католицизъм беше много силно, и обратно, националсоциалистическото движение, което прави  разлика между религиозен  и политически католицизъм, отстрани незабавно последния. Национал -социализмът почита  и запазва  религиозните ценности, които църквите в качеството им на исторически сили, разпространяват  с  своята работа между народа. Той трябва, обаче, поради своите народностни схващания да бди, щото политическото  възпитание на народа да бъде вдъхновявано от идеите на Движението и да бъде поставено на свръхконфесионална основа.

Това разделение между деятелността на католическата църква и тази на Движението и държавата в германската водаческа държава беше уредено по миролюбив начин чрез договор. Конкордатът с Райха от 20 юли 1933 г. си поставя в своето предисловие за задача да уреди за дълго време отношенията между католическата църква и държавата във всички области на германския райх по един задоволителен начин и за двете страни. Конкордатът с Райха съдържа важни политически клаузи. Така държавата има правото, съгласно чл. 14 на конкордата, да изрази пред папата съмнения от общо политическо естество против назначаването на висши духовници, преди всичко при назначаването на архиепископи и епископи. Според чл. 16, епископите, преди да вземат своите диоцези, дават клетва за вярност към държавата. Чл. 31 на конкордата защищава дейността и институциите на католическите организации и съюзи, които служат изключително на религиозни, чисто културни и благотворителни цели. От това се вижда, че държавно-политическото възпитание се намира изцяло в ръцете на партията и държавата. На тази основа в германската водаческа държава се развива разделението на областите на действие между държавата и католическата църква.

Развитието на евангелското черковно право се характеризира още от начало с липсата на един политически център и с тесните връзки между израсналите вследствие на реформацията църкви и преминалите към новата вяра териториални монархии. От тогавашното политическо положение се обяснява факта, че всички евангелски църкви станаха държавни църкви (Landskirchen) и се намираха в тясна организационна връзка с държавите. Тази организационна връзка се подсилваше от финансовата подкрепа, която отделните държавици оказваха на евангелските църкви. Това положение се запази при ноемврийския преврат и Ваймарската конституция. Знаменателно е обстоятелството, че при създаването на ваймарската партийна държава, евангелската църква, също така, възприе парламентарната система и партията играеше голяма роля в църковната организация на евангелската църква. Въпреки това, или по-право поради това, евангелските политически партии не можаха да се наложат в държавно-политическия живот. Докато политическият католицизъм имаше една здрава опора в авторитарната и йерархически устроена организация на католическата църква, евангелската църква, поради своята разпокъсаност и липса на едно собствено единно политическо становище, не можа да осъществи своите политически стремежи.

Ясно е, поради всичко това, че създаденото от националсоциализма германско единно движение засегна и евангелската църква. След като евангелските църкви в цялото свое историческо развитие като църкви на отделните държавици винаги се намираха в по-голяма или по-малка организационна връзка с държавниците и в своето организационно съществувание бяха зависими от тях, сега трябваше да държат сметка за устройството на националсоциалистическата народна и единна държава. Тази мисъл беше ясно изразена от Водача в една реч пред радиото от 22 юли 1933 год., когато той подчерта, че националсоциализмът има желанието да постигне, както с католическата църква, така и с евангелската, едно ясно разбирателство. Това предпоставя наистина, че на местото на множеството евангелски църкви ще се създаде една единствена църква на Райха. Държавата няма никакъв интерес да преговаря с 25 или 30 църкви. Още повече тя е убедена, че гигантските задачи на днешното време и тук налагат едно обединение на всички сили.

Наистина евангелските църкви на държавиците не могат да се запазят от стихията на единното движение, което обхвана в себе си евангелското население. Чрез Основния закон на германската евангелска църква от 11 юли 1933 год. беше проведено организационното единство на евангелските църкви на отделните държавици на Райха; това единство бе признато от Закона за устройството на германската евангелска църква от 14 юли 1933 год. в целия Райх.

В предисловието на този устав се изразява успоредицата между народно-политическото и евангелското-църковно единство по следния начин В онзи час, в който Господ ни дава да изживеем един голям и исторически прелом у нашия народ, германските евангелски църкви се обединяват в една единна германска църква за окончателното завършване на единението, което се започна от германския евангелски църковен съюз. Член 2 на Закона от 14 юли 1933 г. постановява, че правата и задълженията на германския евангелски църковен съюз, който представляваше само едно свободно споразумение между евангелските църкви на отделните германски държави, преминават върху германската евангелска църква, която представлява занапред едно единно публично-правно тяло.

Според чл. 2 на евангелския църковен устав, евангелската църква се състои от отделните църкви за всека област (Landskirchen). Уреждането на германския общоцърковен правен живот се ръководи от църквата на Райха, а така също, отношението между държава и църква и отношението между евангелските църкви и чуждите религиозни общества се направлява от тази институция* Изобщо, устройството на евангелската църква на Райха още не е завършено.

Въпросите относно вярата, догмите и черковното учение се считат от националсоциалистическото водачество за вътрешноцърковни отношения. Ясно е също, че една модерна държава, каквато е националсоциалистическата, по принципни съображения, а така също и пред вид на различните религиозни схващания всред германския народ, не може да въздигне въпроса за религията в един държавно-политически въпрос. Държавата само трябва да бди, щото духовните борби относно религиозни и верски въпроси да се развиват в такива форми, които не заплашват новосъздаденото политическо единство на германския народ. Германската водаческа държава трябва да има пред вид обстоятелството, че политическото единство на германския народ не съответствува на едно подобно верско единство Трябва да се внимава, също така, щото, създаденото от националсоциалистическото движение политическо единство на германския народ да не бъде заплашено от вътрешните борби на църквите, нито от борбите на самите църкви, нито най-сетне от конфликтите между стоящите извън тях верски общини.

 Задачата на водачеството при урегулиране на отношенията между държавата и църквата е твърде тежка, защото трябва да се запази държавния авторитет и едновременно да се осигури свободата на вероизповеданията.

За разработка и разрешението на всички тези въпроси е създадено Министерство на Райха за църквите, начело на което стои райхсминистър Керл.

 

 

 

Назад