Рухна последната постройка на Версайската система

РЕЧ на Проф. ГЕОРГИ П. ГЕНОВ

произнесена на тържественото събрание на Българо-немския академически клуб, състояло се на 9 май 1941 год. в големия салон на Военния клуб, 18:30 часа.

Проф. Г. П. Генов (Посрещнат с бурни ръкопляскания). - Българки и българи! Позволете ми тая вечер в един тържествен час за българския народ, в един велик ден, който не често се повтаря в историята на народите, да се обърна с това обръщение към вас, вместо с обичайното: Уважаемо събрание или Уважаеми господа и госпожи. Обръщам се с този апел към вас, защото наистина българският народ, който три пъти бе разпъван на Голгота, най-после получи своето заслужено и дългоочаквано възкресение. (Гласове: „Браво”! и бурни ръкопляскания).

Един път българският народ бе разпнат в Берлин през 1878 г., втори път в Букурещ - в 1913 г. и трети път, най-страшното и най-мъчително разпятие в 1919 г. на Ньойската Голгота, когато нашите противници смятаха, че за вечни времена народът ни е убит и погребан и за него няма да има възкресение. Възкресението, обаче, дойде. То дойде много по-скоро, отколкото всички чакаха, и нека признаем, всички чакахме. Само 22 години се изминаха от подписването на Версайските договори, и днес от тях не остана абсолютно нищо (Продължителни ръкопляскания). Всички договори до един са погребани, всички до един са унищожени, за да не възкръснат никога, защото бяха позор цялото човечество. (Гласове: „Вярно” и бурни ръкопляскания) Двадесет и две години борба, двадесет и две години непосилни напрежения да се тури край на това безправно и жестоко положение, което вършителите на съдбините в Европа и в света създадоха в Париж за победените народи и ги заведоха на Голгота. Двадесет и две години борба, увенчана днес с едно велико епохално дело, което ще остане за вечни времена като най-велик паметник в историята на победените през 1919 г. народи и в частност в историята на българския народ.

Какво беше нашето положение в Ньой?

Българската делегация се яви там и поиска правата на българския народ. Нашата история сочи, че никога България не е желаела чуждо, а винаги се е борила само за своето. И българската делегация на Парижката конференция в многобройните мемоари, които отправи до самата конференция, поиска само онова, което е българско. Тя не пожела нищо чуждо. И наистина, ако днес прелистим, тия мемоари, ще видим, че българските искания тогава бяха отправени в три посоки, които очертаваха и по-късно нашата борба за провалянето на Ньойския договор и за тържеството на българската правда. Тия искания бяха:

Македония, Беломорска Тракия и Добруджа, земи, които винаги са били български и които никога не са били оспорвани от никого, че са български.

Конференцията, обаче, беше слапа, беше глуха. Тя не обърна ни най-малко внимание на исканията нито на германци, нито на унгарци, нито на българи. Тя знаеше само едно: тежко на победените, тежко на ония, които са паднали в борбата! Те трябва докрай да понесат безправието, докрай да понесат последиците на своето поражение.

И нито излаз на Бяло море ни дадоха, нито Южна Добруджа ни върнаха, нито за Македония приеха решението, което предложи нашата делегация: или плебисцит и връщане на Македония към България, или създаване една независима, или една автономна област под покровителството на Обществото на народите, под покровителството на самите съглашенски сили, както този въпрос е бил слаган и в миналото, в борбите с нашите съседи и в борбите с европейската дипломация.

Но, повтарям:

в Ньой бяха глухи и слепи.

Те не обърнаха никакво внимание на исканията на победените и затова им наложиха страшни договори, които имаха за цел да унищожат веднъж завинаги победените народи, та никога да не вдигнат глава. Това беше едно повтаряне на историята между Рим и Картаген. Рим, новият Рим, който заседаваше в Париж, искаше на всяка цена да унищожи своите противници, главно да унищожи Германия - никога да не може тя да вдигне глава и в средата на Европа един културен и доблестен народ да остане във вечно робство! Това беше целта на Парижката конференция. Тая цел проличава във всичките решения на конференцията и в клаузи на договорите от всякакъв характер: политически, стопански, финансови, юридически, културни, - всички насочени на убият победените страни и най-вече да убият онзи народ, който можеше да бъде стожер, около който да се групират един ден недоволните, именно, да убият Германия.

И наложиха на Германия откъсване на територии, някъде с плебисцит, някъде, в повечето случаи, без плебисцит; наложиха на Германия тежки репарации, определени първоначално на повече от 200 милиарда златни марки; наложиха на Германия обезоръжаване, докато всички други държави - победители имаха право на свободно въоръжаване; наложиха на Германия, най-накрая и окупация на Рейнската зона от съглашенски войски, които цивилизованите англичани и французи побързаха да заместят с колониални войски, с черни войски, докарани от Африканския континент, за да пазят Германия и победените да не вдигнат наново глава.

Това беше не само едно жестоко дело.

Това беше едно дело, което отричаше всякаква цивилизаторска мисия на победителите, защото те искаха не само да смажат победените, а веднъж за винаги да ги унищожат, за да не могат в никой случай вече да вдигнат глава.

Какво беше нашето положение, вие сами знаете. България, която се намеси във войната само, за да защити своите законни искания, която никога не е претендирала за нищо чуждо, която винаги се е борила само за своето - напротив, винаги български земи са били откъсвани и давани на нашите съседи, - и тя има участта на нещастна Германия.

На България не само не и́ върнаха териториите, за които тя претендираше с най-голямо основание, че са нейни, но България бе натоварена и с непоносими репарации. Като ви кажа, че само репарационният дълг, който България трябваше да плаща годишно на Съглашението, възлиза на сума, на каквато възлизаше българският държавен бюджет преди войната, вие ще разберете, каква жестока мярка е била взета спрямо България в материално отношение. Независимо от това България трябваше да плаща и маса други задължения. Целта беше, както и с Германия, да се наведе завинаги главата и́ и никога да не може да се изправи на краката си.

Това беше една система, една политика, прокарвана систематически от победителите не само в Париж, но и след това, във всички дипломатически акции, които се предприемаха с цел по един или друг начин да се дойде до усмиряването, до умиротворяването, до успокояването на Европа.

Какви бяха последствията от всички тия мерки, които се взимаха от страна на Съглашението?

Последствията бяха, че се създаде едно недоволство най-напред у победените страни. Но ония, които заповядваха в Париж, не постъпиха така само спрямо победените страни. В своя краен егоизъм те отидоха дотам, че посегнаха и върху правата на някои от самите победители. На първо място те игнорираха напълно интересите на Италия; на второ място игнорираха интересите на Русия; на трето място игнорираха интересите на Япония. И трите тези велики сили бяха техни съюзници през войната. Когато дойде да се дели плячката, обаче, жестокостта и егоизмът на онези, които бяха фактически господари на мирната конференция в Париж, англичаните и французите, проличаха отлично. Не само онеправдаха и смазаха победените, казвам, но и онеправдаха и своите съюзници.

Тогава се постави въпрос:

може ли да се крепи един мир, който е създаден при тия условия,

мир, който е отречен не само от победените страни, но който е отречен и от три велики сили, които бяха съюзници на Съглашението? Може ли да се крепи един мир от две велики сили срещу пет, които бяха недоволни от този мир? Подобен мир можеше да се поддържа само дотогава, докогато съществуваше системата на разоръжаването за победените, дотогава, докато властта и щиковете бяха в ръцете на Съглашението, което чрез тях можеше да командва навсякъде.

Това, обаче, беше временно положение. Защо? Защото човешката история никога не спира. Лъжеха се ония, които мислеха, че могат да я заковат; лъжеха се ония, които мислеха, че могат с Версайската система да накарат всички народи да се подчиняват за вечни времена на волята на победителя. Но, казахме, историята не спира, тя е във вечно движение, народите се повдигат, изправят, развиват. И наистина, няколко години след създаването на Версайската система,

във всички победени страни изникнаха ревизионистичните течения.

Това бяха течения, които се опълчваха решително срещу Версайската система, които искаха да се ревизират договорите.

За това те имаха едно правно основание в самия устав на Обществото на народите - фамозният чл. 19, който предвиждаше мирната ревизия на договорите за мир. Задачата на ревизионистичните течения беше да се съборят, с мирни или с насилствени средства, Версайските договори. Начело на това ревизионистично течение застана национал-социалистическото движение в Германия, създадено веднага след Версайския договор от днешния водач на Великия Райх Адолф Хитлер (продължителни и бурни ръкопляскания).

Ревизионистите поставиха въпроса за ревизия на договорите по един категоричен начин. Само онези, които бяха слепи, не можеха да разберат, че Европа е изправена пред една дилема:

или ще трябва по мирен начин да се ревизират договорите и да се спаси мирът, или ще дойде войната, която ще заличи със сила всички последствия на неправдите.

Тази именно опасност, започна да стряска самите победители и те се опитаха да използуват своя нов инструмент - Обществото на народите - който създадоха твърде майсторски на Парижката конференция, за примамване и за приспиване до известна степен на победените и недоволни народи.

Направиха се опити в Локарно. Опитаха се да привлекат Германия в Обществото на народите, та като стане тя член на Обществото на народите, да ограничат нейната възможност за борба срещу договорите за мир по пътя на ревизията. Германия влезе в Обществото на народите, обаче скоро се убеди, че нито един от въпросите, които тя повдигна и има право да повдигне, не получава разрешение от Женевската институция. Нито въпросът за малцинствата, нито въпросът за изпразването на Рейнската зона, нито въпросът за репарациите можаха да бъдат разрешени от Женевската институция, понеже тя се оказа един инструмент в защита на победителите, за поддържане на статуквото, а не един инструмент, чрез който да се създаде една относителна правда. Този опит на победителите - Германия да се имобилизира чрез Локарно - не даде резултатите, които те очакваха.

Яви се една втора идея: идеята на Бриян от 1929 г., след подписването на пакта Бриян-Келог, за така наречената Пан-Европа - да се обърне Европа в една федерация, да се подчертае солидарността на европейските народи, - това, което и Германия иска днес. Обаче грешката на Бриян беше там, че той смяташе за възможно да се създаде Пан-Европа въз основа на Версайската система, като се запази Версайското статукво.

Когато в 1932 г. Мусолини постави въпрос за Четворната директория, той каза:

„Четирите държави - Англия, Франция, Германия и Италия -да образуват една европейска директория, която да поеме ръководството на европейските работи. Първата задача, обаче, на тая директория трябва да бъде: ревизия на Версайските договори за мир“.

Веднага от Париж и Лондон казаха: „По никой начин! Ние не можем да приемем директория със задача да ревизира договорите за мир. Нашата задача е друга, нашата политика е друга: да пазим статуквото - Версайското статукво!” И тогава всички техни сателити тук в Близкия Изток и Средна Европа викнаха в един глас: „Никаква директория! Никаква ревизия, запазване на статуквото! Долу ревизионистите!“

По този начин дойдохме до един наистина безизходен път. Свика се конференцията за разоръжението. Нови мъчнотии, които изникнаха главно поради поведението на Франция, която отказа да приеме равенство във въоръжението. Франция поддържаше гледището, възприето във Версай, че само победените трябва да бъдат разоръжени, а победителите да имат свобода на въоръжаване. Германия тогава излезе открито - вече при режима на Хитлер, към края на конференцията в 1933 г. - и каза: „Само фактическо и юридическо равенство във въоръжаването може да доведе до резултати конференцията за разоръжаването. Всяка съпротива на този принцип води до разпадане на конференцията и до оттегляне на Германия от Женевската институция“.

И наистина,

Конференцията се провали, а Германия се оттегли от Обществото на народите.

Тогава за нея не остана нищо друго, освен пътя на едностранното действие: щом победителите не желаят да се разоръжат и Германия ще се въоръжи. И тя взе своето решение на два пъти: първи път на 15 март 1925 г., когато Хитлер денонсира част V от Версайския договор за разоръжението на Германия и втори път на 7 март 1936 г., когато той денонсира Локарнските спогодби и членове 43 и 44 от Версайския договор за демилитаризацията на Рейнската зона.

Германия придоби свобода на въоръжаване. В този момент се закри дотогавашната страница на Европейската история и се откри нова.

Германия започна да придобива своята нова сила. Защото в международния живот, въпреки всички възгласи за морално разоръжение, въпреки всички възгласи за намаление на въоръженията, все пак си остава силата, която диктува и която решава. Този, който е мислил другояче, е опроверган от най-последните събития.

По този начин

Адолф Хитлер извърши епохалното дело: освободи германския народ от оковите на поробителите, които искаха да го държат във вечна слабост и да не му позволят никога да се съвземе.

Чл. 19 от устава на Обществото на народите беше заличен и никой вече не чакаше ревизия на Версайските диктати чрез чл. 19 на устава от Събранието на Обществото на народите. Всички разбраха, че ревизията ще дойде, но ще дойде не по пътя на мира, а по пътя на борбата. И тогава се започна от двете страни борбата за

надпреварване във въоръженията.

Но Германия ги изпревари. Изпревари ги, защото действаше по един непознат начин за така наречените демокрации. Демокрациите смятат - както и днес още смята г. Рузвелт - че основата на въоръженията, на силата, на борбата, на победата са парите. Хитлер казва: „Не с парите, това е трудът, това е националният дух, това е националната дисциплина, които ще победят.“ (Продължителни ръкопляскания).

И действително, духът победи материята.

Духът, великият и непобедим дух на нова Германия излезе по-силен от парите на англичаните и американците.

И така, както се развиват събитията, можем да бъдем сигурни, че парите вече не могат да господствуват и да се наложат на духа. Парите никога нема да надделеят над дисциплината, високия дух, самоотвержеността, които изпълнят душите на ония, които се борят за своите потъпкани права, за правата на своите онеправдани народи.

Ако хвърлим днес поглед върху целите на войната, ние трябва съвсем човешки да признаем, че докато Германия и нейните съюзници се борят за свои жизнени пространства, за своя възможност да живеят, противниците на Германия се борят да запазят своето световно владичество и като победят, да разпокъсат Германия и всички държави, които се борят заедно с нея и да ги унищожат.

Германия не е искала унищожаването на Британската империя. Това Адолф Хитлер заяви многократно. И ако тая империя все пак падне, тя ще падне поради разширението на войната, което Чърчил и Рузвелт желаят на всяка цена. Демокрациите не крият, че ако те победят, ще унищожат Германия, ще унищожат. нейните днешни съюзници и приятели. Нищо чудно при тия условия, че германският народ и неговите съюзници ще образуват гранитен блок и ще се борят с всички средства и с последни усилия да победят, защото знаят, че ако демокрациите бъдат победени, ще им бъдат взети само част от парите и от огромните територии, които владеят по земята, но ако бъдат победени Германия и нейните съюзници, ще бъдат на вечни времена разорени и заробени (ръкопляскания).

Това е толкова ясно при днешните условия, че не може да има никакво съмнение върху целите на войната. Тая война, най-напред започнала в Полша, пренесена на запад, постепенно дойде и на Балканския полуостров. Германия не желаеше да пренася войната на Балканите. Нейната цел беше да използва Балканите като източник на материални блага за задоволяване своите нужди за водене войната на запад. Обаче, не така разсъждаваха нейните противници. Те побързаха и постепенно пренесоха войната в Близкия Изток, защото сметнаха, че е необходимо за техните цели да се открие един нов фронт на Германия на Изток, както това беше през Световната война, когато беше създаден Солунският фронт. Така постепенно войната се пренесе на Изток и ние от няколко седмици насам сме свидетели на военните действия, които станаха тук и които набързо ликвидираха две държави - и двете творения на Версайската система: Югославия и Гърция.

Войната, пренесена на Изток, естествено, засегна и България. България, обаче, много правилно определи своето поведение в тая голяма борба, като отказа на внушенията на ония, които я съветваха да се противопостави на германската експанзивност и германската офанзива с цената на собственото си унищожение. България правилно прецени своето отношение към двете воюващи страни, взе правилно решение, и като резултат на това

ние можем днес да се похвалим със създаването на една велика и обединена България. (Викове: „Браво” и продължителни бурни ръкопляскания).

До голяма степен това стана твърде неочаквано за нас. В 1929 г., когато издадох моята книга „За правното положение на малцинствата“, аз направих следното посвещение: „Посвещавам я на всички поробени и прокудени българи, жертва на несправедливите и жестоки договори, с горещото желание, час по-скоро да изгрее за тях зората на скъпата свобода“. (Ръкопляскания).

От тогава дванадесет години. След дванадесет години това скромно пожелание на един борец срещу неправдите от Ньой, на един защитник на българските малцинства, днес вече е осъществено поради военните успехи на германската армия и големите заслуги на нейния вожд. (Продължителни ръкопляскания).

Българки и българи! Пред вас е картата на нова обединена България. (Гласове: „Браво“! и бурни ръкопляскания)[1]) Това е нова, обединена България от Дунава до Бяло море и от Черното море до синьото Охридско езеро (Ръкопляскания) Това е картата, която ни завеща договорът от Сан-Стефано. Това е Санстефанска България, за която ние мечтахме в продължение на десетилетия, за която се бориха редица поколения, за която българският народ даде скъпи жертви в три войни. Днес Санстефанска България е осъществена. (Бурни ръкопляскания). Възкръсна една историческа правда. Това с български земи, които трябва да влязат в границите на българската държава. Днес те влязоха и нека се надяваме, че на вечни времена ще останат в българските държавни граници. (Ръкопляскания).

Има ред документи, които свидетелствуват, че действително това с български земи. Като започнем от фермана от 1870 г., дело на турското правителство, с който се създаде Българската екзархия, според който ферман не само Мизия, Тракия и Македония, но и Добруджа и Моравско влизаха в границите на екзархийската област; по-късно, като минем през решенията на Цариградската конференция, която включи в българските области Северна България с Добруджа до устието на Дунава и Тракия, както цяло Моравско и Македония; ще дойдем, най-после до Санстефанския договор, който бе венецът на тържеството на българската правда.

Едно нещо в този момент искам да отбележа: Цариградската конференция натовари италианския делегат, граф Корти, да защити историческите граници на България. И Граф Корти изпълни блестящо своята мисия пред конференцията.

Сан-Стефано, както казва по-късно руският канцлер княз Горчаков в своите полемики с английския кабинет, не беше нищо друго, освен материализирано осъществяване решенията на Цариградската конференция. И когато вие днес гледате на картата обединена България, можете смело да кажете, че това е дело и на българския народ, и на цялата европейска дипломация.

Шестте велики сили начертаха тия граници на България, които днес обхващат всички български земи - с Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. (Ръкопляскания).

Кой може да оспори тогава, че онова, което днес ни се дава, не е наше? - Никой! Аз бих попитал Лондон и Вашингтон, - тия, които в тоя момент водят по-друга политика, - кога са говорили истината: сега ли или когато са признавали, че тия земи са български? Бихме могли да попитаме англичаните, забравиха ли борбата на Гладстон за българската свобода, или решението на кабинета Кембъл-Банерман от 1908 г., в който участваше и г-н. Чърчил, за даване автономия на Македония, - решение, което предизвика Ревалската среща между Едуард VII и Николай II, където македонският въпрос намери своето разрешение.

За американците Македония никога не е била друга, освен българска. Не само за техните мисионери на Близкия Изток, не само за учителите от Роберт-колеж, но за всички американци, безпристрастни изследвачи на Македония, винаги тя е била българска и само българска. И в този смисъл ние имаме докладите до Уилсън в надвечерието на Парижката конференция от американски експерти, които основно познаваха македонския въпрос. Тяхното единодушно заключение беше, че Македония е само българска. Така че онези, които днес или утре могат да оспорят границите на България, могат да бъдат съкрушени със собствените им аргументи. Те сами, когато са били безпристрастни, когато са искали да бъдат обективни, са признали, че

това, което днес влиза в границите на целокупна България, са български земи, и че те трябва да принадлежат изключително на българската държава (Ръкопляскания).

На България се връщат Южна Добруджа, Беломорска Тракия, Моравско и Македония. Връщат се, защото трябва да бъде възстановена една историческа правда. До 1878 г., до Берлинския конгрес, нямаше Македонски въпрос, имаше български въпрос. И Гладстон, когато пише своята брошура на 9 септември 1876 г. за големите ужаси поради априлското въстание, говори само за български въпрос и за България, която обхваща всички тия земи: Мизия, Тракия и Македония.

На Цариградската конференция нямаше македонски въпрос, всички говореха за български въпрос и начертаха границите на двете автономни български области. В Сан- Стефано също нямаше македонски въпрос, а Македония, наред с Мизия и Тракия, влизаше в новата Българска държава. Македонският въпрос се яви изкуствено след Берлинския конгрес, когато английските делегати, поддържани от Австро-Унгария, наложи да се унищожи делото на Сан-Стефано и България бе разкъсана на три части: княжество България, Източна Румелия и Македония, която се върна на Турция.

След Берлинския конгрес македонският въпрос стана първостепенен въпрос не само за българската политика, не само за балканската политика, но за цялата европейска политика. На няколко пъти той раздрусва европейската дипломация. На няколко пъти, особено по време на Илинденското въстание през 1903 година, цяла Европа живееше с трепета на македонския въпрос и всеки ден чакаше пламването на една нова война на Балканите и в Европа.

Македонският въпрос, създаден изкуствено на Берлинския конгрес през 1878 година от европейската дипломация, не можеше да не предизвика епическите борби за македонската свобода, защото македонските българи не можеха да понасят безропотно турското робство, което Европа им наложи. Но македонският въпрос се разви като чисто български въпрос. Това е мнението на много и много автори, които поддържат, че Македония е българска. Същото поддържат всички дипломатически документи, особено по време на Илинденското въстание - и немски, и френски, и английски, и италиански и руски. Заключението е било едно:

Македония е българска и разрешението на македонския въпрос може да стане само по един начин: Македония да влезе в границите на българската държава.

Ако, наистина, в някой момент се е поддържала идеята за автономна или независима Македония, това се е налагало по чисто политически причини, от политически опортюнизъм. Не защото Македония не е българска, както са български Тракия и Мизия, а защото трябваше да се даде едно удовлетворение, от една страна, на някои велики сили, а от друга страна на нашите съседи, които, естествено, се боеха от една още повече засилена България.

По-късно, обаче, по искането на нашите съседи сърбите, за да се получи едно какво и да е разрешение на македонския въпрос, се подписа сръбско-българският договор от 1912 г. Възприе се принципът на дележа - един принцип, който се оказа по-късно твърде пакостен изобщо за българската политика и частно за разрешението на Македонския въпрос. В Македония се създаде така наречената спорна зона. Договорът признаваше, че останалата част на Македония, така наречената безспорна зона, е българска. Обаче, нашите съседи, сърбите, когато още са подписвали договора на 13 март 1912 г., са имали една пъклена мисъл: да изкористят фактическото положение, което по-късно ще се създаде от войната, и да заграбят цяла Македония. И наистина по-късно, когато войната започна и когато цялата българска армия трябваше да отстоява на ударите на отоманската армия в Тракия, сърбите, след няколко малки престрелки при Куманово, заеха цяла Македония и когато ние поискахме изпълнението на договора, се обърнаха със своите съюзници гърците срещу нас.

Ето откъде започва нелоялността, вероломството, подлостта! Подписват един договор доброволно, без всякакво насилие и когато дойде въпрос да се изпълни този договор, отказват! Отказват, за да сложат ръка на цяла Македония, както го и направиха. И когато ние поискахме арбитража на руския цар, те бавеха, отлагаха, правеха възражения, докато предизвикаха стълкновението на 16 юни 1913 г.

По-нататък, знае се, как завърши Балканският съюз. Завърши с нашата гибел и с тяхното тържество.

Но това тържество сърбите получиха с цената на една подлост, с цената на една измяна: с измяна и към България, и към славянството, с чието име през последните години толкова много злоупотребяваха. Със сила и измама заграбиха българска Македония.

България се намеси в световната война и тя стори това, за да поправи неправдата, която бе извършена спрямо нея в Букурещ. Никаква друга цел България нямаше. Не е право онова, което нашите противници често пъти са изтъквали, че България е искала да прокарва империалистически стремежи на Балканите и да заграбва чужди земи. Напротив, нейната цел е била само една: да осъществи своите национални идеали. Това е бил неизменният принцип на българската политика и от този принцип тя никога не се е отказвала, както не се отказва и днес: нищо чуждо не ще, но нищо свое не дава! (Продължителни ръкопляскания).

Много се борихме и след световната война да добием известни права за България. Използвахме всички случаи. Ходихме на много международни конференции: конференции на Съюза за Обществото на народите, конференции пацифистични, конференции на интерпарламентарния съюз, Балкански конференции, и пр. и пр. Навсякъде, обаче, ние срещахме една страшна хладнина от страна на ония, към които се обръщахме за възстановяване нашата правда. Всички служеха на една идея: идеята на Версайското статукво. Ние се опитвахме да ги разколебаем, да добием поне малка справедливост, убеждавайки ги, че по тоя начин ще се направи една решителна стъпка към групиране на Балканите и към успокоение на балканските народи. Непроницаема тъмнина! Неразбиваема стена! Винаги срещахме тяхното: „Не, не, не!”

Мъчехме се да ги накараме да дойдем до едно по-тясно разбирателство в интереса на балканския мир. Ние им казахме: вие знаете, че ние сме онеправдани, че върху нас тежат неправди; улеснете ни да поправим част от тия неправди! Но както казах, ние винаги срещахме само отрицателни отговори. И не само отрицателни отговори, но се действуваше по садистичен начин спрямо българите и от гръцка, и от сръбска страна.

Имахме много разправии с покойния Папанастасиу. Казваме му: българи има в гръцка Македония; ей там, в Лерин, в Костур, в Енидже-Вардар, във Воден - има българи. Защо не им дадете права, каквито договорите им дават? Вие им обещахте това с конвенцията Политис-Калфов от 1925 г., която по-късно отказахте да ратифицирате, като Венизелос дезавуира Политис, който бе я подписал! Защо не им дадете обещаните права, а се подигравате с това население, като му създавате „Абецедар“?

Какво беше абецедарът? Буквар с латиница за обучение на савяногласните елини в Македония! (Смях) Разбирате ли тая мисъл? - „Славяногласни елини в Македония“! Абецедар! Буквар с латиница! Никога българите не са си служили с латиница. Те имат своя азбука - кирилицата! Само гръцката извъртливост доведе до създаването на този абецедар, който беше подигравка и с Обществото на народите, което, уж, се мъчеше да им наложи зачитане правата на малцинствата, а същевременно подигравка с нас, с нашите българи там, с цялата българска народност.

Казвахме на гръцките делегати: признайте поне, че в гръцка Македония има българи. Папанастасиу казва: „Да, има, но казвам ви го тук, при затворени врата; ако утре вие кажете някъде, че Папанастасиу признал, че има българи в Македония, аз ще кажа, че лъжете. Ще кажа, че това не са българи!“ (Гласове: „Позор”. Ръкопляскания). Аз ще кажа, че това са „славяногласни елини!“ - Защо, казваме, правите така? - „Защото ние имаме задължения към Югославия. Ние не можем да признаем, че в гръцка Македония има българи, защото това ще раздразни сърбите, затова казваме, че това са „славяногласни елини“ - елини, които забравили своя гръцки език и започнали да говорят славянски! (Смях)

Това нещо се опроверга от г-н Какламанос, министър на външните работи в един от кабинетите на Венизелос, който, когато го запитаха: „Защо не се отварят българските училища в Македония“, каза пред Съвета на Обществото на народите следното: „Елинската култура е много висока; населението само́ не иска една варварска култура, каквато е славянската, и предпочита само́ да ходи в елинските училища, защото те му дават високата елинска култура“. (Оживление).

Следователно, за Какламанос елинската култура е висока, тя не е лесно достъпна за другите, всички се кланят пред нея и искат да я възприемат, а в същото време, казват, че гърци били забравили своя гръцки език и били научили славянски, станали славяногласни елини! Абсурд, защото по-културно население не може да забрави своята висша култура, да забрави своя език и да усвои един „варварски“ език.

Всичко това, безспорно, беше една жестока игра, една жестока подигравка. В друг случай, питаме гръцката делегация: колко българи има, кажете тук при затворени врати, колко българи има в Южна Македония, - Папанастасиу казва: може да има 60-70 хиляди. Професор Спиропулос от Солун в частни разговори казва: „Може да има 100 хиляди“. Смятайте, че сигурно са най-малко двойно повече. (Ръкопляскания).

И по изчисленията на покойния д-р Руменов, които той направи във връзка с дейността на комисиите по изселванията от Гърция, в тъй наречената гръцка Македония, - в градовете и околиите Лерин, Костур, Кайлари, Воден, Енидже-Вардар, Кукуш, Солун - има не по-малко от 240 хиляди българско население. (Ръкопляскания). Това е истината и това нашите отговорни места трябва да знаят, защото утре ще се сложи въпросът за отстояване на известни права и интереси. Не мислете, че гърците няма да се помъчат да се нагодят към новите победители. Трябва да се знае, че в тяхно лице имаме един сериозен противник, който вчера беше противник на Германия, а утре не се знае, какъв ще бъде.

Със сърбите също така правихме големи усилия за едно разбирателство вече на малко по-друга почва, на почвата на южното славянство, на почвата на славянското братство. Те често казваха: да създадем, една държава „от Триглав до Църно море!“ Обаче винаги, когато се поставяше въпросът по-конкретно, у тях се подчертаваше желание, нескритото желание, хегемонията в тая държава да остане в сръбски ръце.

Ние наблюдавахме техните отношения с хърватите, с които са много близки. Ние виждахме техните борби, желанието на сърбите винаги да се налагат. И хърватите не криеха: „Ние не можем да се разберем никога със сърбите, защото те постоянно поставят въпрос за хегемонията“. Заради това всички разговори, които водеха сръбските делегати, имаха за цел да ни насочват все на изток някъде, а да отбият нашето внимание от запад. И когато станеше дума за Македония, много естествено, всички техни делегати поддържаха, че не може да става дума за отстъпване на каквато и да е част от Македония. По тоя начин и там намирахме една стена, която не можеше да се разбие.

Те се надяваха на своята сила и на своите съюзи. И ако ние си позволявахме някога да повишим малко нашия глас в защита на потъпканите български права и интереси, те винаги започваха да ни сочат тая „Мале антанте“ и „Балкански споразум“, които според тях, бяха някакви непобедими сили и за да поддържат статуквото на Балканите. Ние сами знаехме, че както Малкото съглашение, така и Балканското съглашение бяха инструменти за поддържането на Версайското статукво и за мачкане, на победените народи.

При тия условия

всички наши усилия за едно разбирателство с гърци и със сърби свършваха без всякакви резултати.

Не само, че не отстъпиха нито едно село, не само, че не отстъпиха нито една педя земя, но онова, което обещаха и него не изпълняваха.

България живя осем години под влиянието на една нова политика за сближение с Югославия. Стана първото посещение на крал Александър в София през 1934 г. Уговорено бе тогава: да се открият границите, да се открият пътищата между България и Македония. Дадоха се от сръбска страна известни обещания: да се пусне малко българска книга да влезе в Югославия и постепенно в Македония. Но всичко това се указаха залъгалки. До оня ден, когато минаха германците през македонската граница, пътищата между България и Югославия оставаха буренясали и тревясали, а границата херметически затворена. Никого не пускаха през тях. Това беше при Деве-баир и при Царево село, и при всички други пунктове. Беше отворен само международният път, който съединява София с Белград, защото през там трябва да минават и чужденци. Ако бе за българи и него биха затворили.

Българската книга беше под остракизъм в Македония и в македонските библиотеки. В сръбските читалища и училища можехте да намерите книги на китайски и на японски езици, но нито една книга на български език! Да се намери у някого българска книга в Македония, това бе най-тежкото престъпление спрямо сръбската държава. Знае се за известния скопски процес, който хвърли цяла плеяда македонски младежи в затвора и ги държа в продължение на повече от 15 години само защото тия младежи имаха смелостта и доблестта да се нарекат българи и да отстояват своята българска национална принадлежност (Гласове: „Браво“ и продължителни ръкопляскания).

Ето това беше сръбското отношение към нас. Говореше се, че пактът за вечно приятелство трябва да получи свое съдържание. Чакахме. Всички чакахме. Често нас, хората на „Отец Паисий“, или тия от емигрантските организации ни обвиняваха в непримиримост. Ние чакахме - търпеливо, но без вяра, да видим, как ще се изпълни този договор със съдържание. Разбира се, не можеше България да го изпълни със съдържание, защото България беше ограбена и обезправена. Трябваше победителите да изпълнят този договор със съдържание. Напразно чакахме! Не се изпълни договорът с никакво съдържание. Нищо не се вложи в него. Напротив, той послужи пак като инструмент за приспиване на българската будна съвест, на българската общественост, като нашите противници се лелееха от мисълта, че това приспиване ще продължи, че сръбската асимилация ще продължи в Македония и че идеята за една интегрална Югославия на Балканския полуостров ще се осъществи и то, разбира се, само под сръбска хегемония.

Ние преживяхме моменти, за които трябва да си спомним. Настъпи упадък в нашия дух. Насаждаше се пораженство у нас и за жалост, то отиде доста далеч. Но то не обхвана цялата наша общественост.

И аз тук съм длъжен да изтъкна като човек, който следи тия борби вече в продължение на 22 години, заслугите на емигрантските организации, които бяха винаги будни на своя пост. Макар и формално разтурени, те отстояваха българските искания и поддържаха високо българския дух (Гласове: „Браво” и бурни ръкопляскания).

Една равносметка трябва да си дадем за онова, което е сега само история:

Това бяха македонци, това бяха тракийци, това бяха западнопокрайнинци, това бяха добруджанци, това бяха бесарабци, които, дълбоко засегнати от Ньойската неправда, продължаваха въпреки всички условия да се борят и да плават даже срещу течението.

И благодарение на тази борба българският дух не падна. И ние го виждаме днес възкръснал и силен, силен, както никога може би досега, силен да отстоява своите права, силен при нужда да срази своите врази. Това се дължи, повтарям, особено на македонската емиграция. (Гласове „Браво!” и ръкопляскания).

Македонската емиграция, всъщност най-зле поставената, продължаваше да отстоява и да се бори. Тая емиграция в България - ние тая вечер трябва да си спомним за нея, защото правим равносметка на една история и на една борба от 60 години - тая емиграция брои 600 000 души, емигрирали от 1878 г. до деня, когато падна сръбското иго. Към това имаме 400 000 тракийска емиграция, която дойде, изгонена в България, особено през нещастните за нас 1919, 1920 и 1921 г. Това бяха черните дни за българите. Венизелос изгони една значителна част наши сънародници по силата на тъй наречения договор за доброволно изселване. Най-после имахме и 100 000 добруджанска емиграция, към която трябва да се прибавят и емигрантите от Моравско и от Бесарабия.

Днес, когато ние разглеждаме тия въпроси, трябва да искаме да се направи - както казват юристите - едно restitutio in integrum, т. е. да се възстановят нарушените с насилие права. Тая милионна емиграция е резултат на едно жестоко насилие. Тя бе изгонена от своите огнища, с договори и без договори, но тя бе изгонена със силата на оръжието, с щикове, с камшици; хиляди и хиляди българи, голи и гладни, бяха изхвърлени на българска територия само защото бяха българи. Тая емиграция днес трябва да поиска сметка за миналото. Нейните права трябва да бъдат възстановени; тя трябва да се върне там, откъдето бе изгонена. Този въпрос трябва да бъде поставен преди всичко друго, където трябва на дневен ред. (Ръкопляскания).

Версайската система трябва да унищожим с всички нейни последствия, включително като възстановим емигрантите там, отдето са били изгонени (ръкопляскания).

Ето един проблем, който се поставя. Версай беше едно насилие. Всички негови последствия трябва да бъдат заличени. Ония, които са дошли като пришълци, трябва да имат право да се върнат там, от където са дошли. (Продължителни ръкопляскания). Ония, които са били изгонени насила от своите огнища и сега тия огнища влизат пак под български суверенитет, трябва да се върнат в тях. (Ръкопляскания). Защото - нека пак се върна за един момент на тоя въпрос - гърците по време на изселването по силата на конвенцията от 1919 г. безразборно изселиха всички. И не само изселиха всички, но те продадоха църквите и гробищата на това население. И онзи ден - вие четете в. „Зора“ - отиват наши журналисти и други българи в Солун, търсят български гробища, но там видели заселени гръцки квартали. Гръцки квартали върху българските гробища! Всичко това се правеше с цел да се заличи всякакъв спомен за българщината там - и от сърби, и от гърци.

Режимът спрямо българите в Македония беше изключителен.

Това не бива да се забравя. За една българска дума - бодене езика на децата с игла в гръцка Македония, а за възрастните заточение. Стари хора, които не можеха да научат гръцки език, трябваше да немеят, щом излязат от къщи, защото продумването на българска дума - това значи наказание, това значи преследване на тия стари хора. Отиват в бакалницата, искат да купят нещо, но не знаят името му на гръцки. Бакалинът също българин. Не смеят да кажат на български: „Дайте ми сол или захар“, а мълчат и сочат само с ръка! Защото гръцкият полицай е зад прозореца, ще чуе и веднага: „500 драхми глоба“!

Заличиха всички български имена. Преди няколко години аз получих един плик, пратен ми от тук. Някой писал на брата си в гръцка Македония. Адресът написан ясно на френски език: Димитър Вълканов. Гръцката поща връща писмото: „Valkanoff inconnu; il y Va alcanis”. И връща писмото. Значи, Вълканов непознат, има Валканис! Същото лице. Преименуват му името. И понеже адресът на писмото не е написан, както гърците искат, връщат писмото. (Оживление и смях).

Това е все резултат от тия насилия, които се вършеха с цел да се изтреби българското население. Обаче,

както за сръбска Македония, така и за гръцка Македония ние можем и в този момент да констатираме, че българското население, въпреки всичко, запази своето национално съзнание.

Сърби и гърци не успеха да претопят българското население в Македония, защото то бе закрепнало в своето народностно съзнание преди 1912 год. Там бе развита епохална културна дейност от местната българска интелигенция, развита бе постепенно, в течение на десетилетия в борба с българските неприятели и то много преди създаването на Екзархията и преди българското освобождение.

Българите в Македония и Одринско сами откриваха и издържаха своите училища, пращаха своите деца да се учат в тях, даваха своите синове и дъщери за учители и учителки на малките българчета. Ето това е истината за възродителното дело в Македония и Тракия и за българския културен възход там. Всичко друго е лъжа и клевета от страна на нашите неприятели, които не можеха да гледат спокойно издигането и закрепването на нашия народ.

Според официалните данни на българската Екзархия, в надвечерието на българската война, през учебната 1911/1912 г., е имало в Македония и Одринския вилает, при българско население там 1 000 000 жители:

Като се прибавят и детските училища - забавачници, които през учебната 1907/1908 са били 775 с 19 214 ученици, ще имаме общо число за Македония и Одринско: 2 140 училища с 98 058 ученици.

В същото време в Македония и Одринско е имало: 9 български Епархии, с 1 310 български свещеници.

Всичката тази ценна културна дейност бе унищожена в Македония под гръцка и сръбска власт, след гръцкото и сръбското завладяване на тая област. Докато Македония беше под гръцка и сръбска власт, там не съществуваше никакво българско училище и в никоя църква не се служеше на български език, нямаше нито един български учител, нито един български свещеник.

Едва сега, след като Македония възкръсна за свободен живот, българската реч звучи навсякъде, младите българчета ще се учат на майчиния си език, богослужението ще се извършва на езика на Св. Кирил и Методи. Свърши се с насилническите похвати за асимилация на македонските българи.

Още в 1928 г. през месец октомври, тук в този салон, стана голямо събрание от името на Всебългарския съюз „Отец Паисий“. Естествено, ние говорихме за положението на нашите малцинства. При една обиколка, която направих из Европа през 1927-1928 г., аз констатирах от македонски студенти, които се учеха в много страни, че българският национален дух в Македония е запазен. И тогава аз казах на това събрание: „Пашич се излъга. Той обеща на Клемансо, че в 10 години няма да има българин в Македония и няма да има българско национално съзнание в Македония. Днес, десет години след подписването на Ньойския договор, можем да констатираме, че сърбите не само не са успели да унищожат българщината в Македония, но българският дух живее там и нека се надяваме, че в следното десетилетие той ще живее по-силно, отколкото досега“. (Бурни и продължителни ръкопляскания)

Това излезе едно пророчество. Може би се дължи на моя голям оптимизъм, на моята вяра в българщината, но то се основаваше на моето схващане, че не могат насилническите договори да останат вечни. Това ни казва политическата история на света: че такива договори не могат да бъдат вечни и не може в кратък срок да се претопи едно цяло население от един милион българи, както се опитваха да направят това сърбите и гърците. И ето 12 години от тогава, сега всички виждаме, че онова, което тогава доста боязливо предричахме, днес е цяла истина. Виждате, че българският дух не само се е запазил в Македония, но той е бил винаги тъй силен, че имаше моменти, когато от Македония ни пишеха: „Ние тук здраво държим за българщината; гледайте в България да не я изтървете“. (Гласове: „Браво!” и ръкопляскания). (Коста Николов: „Вярно, така беше“) Това беше по време на соколския събор по-миналата година.

В гръцка Македония положението беше същото. В момента, когато се подписваше пакта за балканското споразумение, аз получих няколко писма от неизвестни хора от гръцка Македония, анонимни, писани на македонски диалект с мораво мастило, с което пише еснафът, в които изказваха своите болки и въпреки това и своите надежди, че те ще живеят като българи и че един ден ще дочакат своето освобождение (Ръкопляскания). Минаха се от тогава 8-9 години и ето ние сме днес пред прага и населението на гръцка Македония да получи своята свобода.

Виждате, как и при какви нечовешки условия е бил крепен българският дух там. Може би и насилието изигра своята роля. Насилието от сръбска и гръцка страна закали борческия дух на българите. Тия хора разбраха, че ако са сърби и гърци, няма да ги малтретират, няма да ги гонят и избиват. Разбраха, че те са не гърци, не сърби, а българи и само защото са българи, са подложени на такива преследвания, на такива изтезания.

Дълга и печална история. Устояха тия хора там, бориха се, бориха се при трудни условия, лежаха из затворите, пращаха ги по островите на заточение, както и днес още има маса българи, пратени из гръцките острови на заточение, една част, от които германските войски сега ще освободят, но не се сдадоха, бориха се - не можем да отречем това - и то при нечовешки условия.

Западните културни народи не могат да имат понятие за похватите, с които известни народи си служат тук на Балканите в техната асимилаторска политика. Често пъти и ние сами не вярваме, защото знаем, че нашият нрав е по-друг. Ние, българите, не сме способни да се предадем на такива вандалски изтезания. Често пъти ние дори отиваме много далеч в нашата търпимост. Но у нашите съседи подобни скрупули няма. Напротив, те употребяват всички средства, най-нечовешки средства, за да заставят чуждите населения или да емигрират, или да се претопят. Но сега тази трагична история най-после получи своя завършек. (Ръкопляскания)

Казах, че германските победи, победите на храбрата армия на великия Райх даде свободна, велика и обединена България. Вие виждате това на тази карта. Така създадената днес поради щастливото стечение на обстоятелствата България ни зове към изпълнението на един дълг. Ние, по-старите поколения, минахме нашата дейност в борба - борба за потъпканите права на българския народ. И най-после можем да кажем: „Нине отпущаещи раба твоего владико”,

защото видяхме вече обединението, освобождението и възкресението на целия български народ, видяхме осъществяването на нашата мечта: целокупна Санстефанска България!

Едновременно с това, обаче, тя ни зове, и млади и стари, даже и ония, които могат да кажат „Нине отпущаеши раба твоего владико“, към изпълнението на още по-големи длъжности. Тая велика и целокупна България, която е начертана пред вас на тая карта, трябва да бъде издигната, трябва да бъде пазена. Ето дългът пък на младите поколения.

И аз се възползвам от случая, че съм поканен тази вечер да говоря от името на Българо-немския академичен клуб - клуб, съставен от младежи - да се обърна към младежта, на която благоприятното стечение на обстоятелствата предава в ръцете им една голяма, обединена и тържествуваща България (Бурни и продължителни ръкопляскания).

Нека те да имат предвид: да пазят тая велика България! Да я издигнат, да я направят още по-велика и още по-мощна! По този начин те ще изпълнят един дълг към своята Родина и към поколенията, които дадоха всичко за тази велика борба, която най-после се увенча с успех, със създаването на днешна България.

И сега накрая, уважаемо събрание, позволете ми да завърша със следните думи, отправени към всички ония, които имат право и дълг да бдят за България и към всички ония, в чиито ръце остава бъдещето на българския народ.

Нашият завет, заветът на ония, които 22 години се бориха срещу ньойската неправда, отправен към градящите поколения, е: да работят с цената на всички жертви за запазването на така щастливо създадената велика България и да я направят още по-силна, още по благоденствуваща и още по-щастлива.

И в този час, когато ние правим това тържествено събрание, за да отбележим и чествуваме осъществяването на тая наша мечта, създаването на тая обединена България, която беше само грижа и мечта на нашето поколение, нека отдадем почит и да се поклоним смирено пред паметта на всички, които сложиха своите кости за свободата на поробените български земи, от най-старите борци на миналия век до днешните храбреци, синове на великия и благороден немски народ! Вечна памет и вечна слава тям! (Всички стават прави)

Нека тази вечна памет и вечна слава се предава от поколение на поколение и от род на род!

Нека поздравим сърдечно всички живи борци, мнозина от които понесоха много страдания пред олтара на измъчена България и нека им пожелаем бодрост, здраве и сила, за да служат със същата ревност и с голяма радост на велика и обединена България.

Нека изкажем нашата дълбока, сърдечна и вечна признателност и благодарност към благородните германски и италиански народи и към техните велики водачи за епохалното дело, което извършиха за освобождението на поробените български земи и за обединението на българския народ!

А всички българи където и да се намираме, нека се обединим в една мисъл и в една воля около престола на славните български царе и около днешния техен мъдър и достоен приемник Негово Величество Цар Борис III и с общи усилия под развятото трицветно знаме на България да вървим към нов възход и към ново още по-голямо благоденствие и величие! (Нестихващи възторжени ръкопляскания и общи трикратни викове „Ура“ и „Да живее велика и обединена България“).

Назад