Нюрнбергският юридически прецедент

Христо Деведжиев, магистър по история - САЩ [1]

 

В статия на тема Народният съд (Л.Ф. бр. 22) Николай Поппетров сочи Нюрнбергския трибунал като юридически акт, който - както се подразбира от контекста на статията - е служил за юридическа база, общо ръководство и пример за подражание на нашите съдебни състави през 1945 г.

Юридически акт ли? Да видим...

Като оставим настрана дебелите томове на юридическата мисъл и се опрем на здравия смисъл, прави впечатление особеният подход на победителите: публикува се списък на лидерите-опоненти, обявяват се извън закона и като такива, в случай че бъдат хванати, подлежат на екзекуция при доказана идентичност. Окончателно-то решение е в ръцете на съд от техни хора, което по същество представлява конфликт на интереси. Могло е да се сформира трибунал от неутрални държави, но не може от тях да се очаква да произнесат желаните от победителите присъди.

Почти половин век след събитието западният юрист си блъска главата и не може да разбере как тъй обвинителят е в качеството си на съдия на собствените си обвинения, как може да се осъди човек за действие, което по време на извършване-то му не се е считало за престъпление и най-после допустимо пи е да се игнорират правилата за свидетелските показания?

Обяснението на горните юридически несъобразности се съдържа в техерански-те пазарлъци на тримата големи и Лондонското споразумение, за което ще стане дума по-нататък Сталин настоя за избиването на 50 хиляди германски офицери, Чърчил се обяви решително против едно подобно варварство, а Рузвелт (в умопомрачение и отслабнала воля) се опита да заглади кавгата с шега: е, да ги намалим с 500 души. Накрая се стигна до компромисно американско решение: да се назначи международен трибунал със съдии отстраните победителки. И всички доволни - Сталин си получи убийствата, Чърчил - процесите и Рузвелт - примирение на другите двама. Оттук вече cе подразбира същността на Нюрнбергските процеси: болшевишки по същество с европейска фасада.

Болшевишки по същество, защото трибуналът има работа с представители на висшата германска управляваща класа, която по природа е антиболшевишка и не може да се очаква да бъде асимилирана в едно бъдещо комунистическо общество И тук намираме обяснение на хитрите пламъчета в присвитите азиатски очи на Сталин: аха, тези тук двамата срещу него са също представители на висшата английска и американска класа, в случай на Трета световна война паднат ли му в ръцете, милост няма. Това е въпрос на биологична селекция, Сталин вече е натрупал достатъчно опит с избиването на руската и балтийската аристокрация.

И тъй, в резултат на желанието на тримата големи за компромис се стигна до решението за показен процес в Нюрнберг. То добре, но има една съществена разлика в юридическия подход на Запада и Изтока към въпросите на съдопроизводството. На Запад обвиняват някого, съдят го, признават го за виновен и чак тогава го екзекутират. За руснаците, щом екзекуцията е вече заповядана отгоре, без значение е каква съдебна комедия ще се разиграе. Съдии и прокурори действат в унисон, координирайки действията си по принципа на футболното подаване. Съдебният процес е държавен акт и резултатът е предварително установен, съдията е само украшение - чете присъдите, определени вече от правителствените органи. Речите на прокуратурата са политически манифести, предназначени да оправдаят действията на властта по време на процеса и са насочени не към съда, а към публиката.

Силно учудени, английските и американските съдии имаха възможност да наблюдават в Нюрнберг типичната болшевишка съдебна практика в действие. Пленниците са членове на политическа партия, основана от Адолф Хитлер с ясно опре-делена цел да се бори против комунизма. Това е вече обективна характеристика, която никой не може да оспори и която не подлежи на дискусия. И само едно наказание съответства на тая характеристика - върховната мярка за обществена сигурност, т.е. смърт.

Западните адвокати на процеса се намериха в трудно положение. От една страна, руснаците настояват тези хора с нежелателни обективни характеристики да се ликвидират; от друга страна, това следва да се извърши посредством съдебен процес, основан на установените принципи на западното съдопроизводство. Главната трудност за преодоляване беше фактът, че поначало не може едно и също лице да е обвинител и съдия в същото време. В подобни случаи юристите обръщат поглед назад в историята, дирейки подходящ прецедент, който да им подскаже как да постъпят. Има прецеденти.

В 329 г. пр. Христа Александър Велики плени и подложи на жестоки изтезания персийския патриот Бесос. Изряза му ушите и носа като предварително наказание заради оказаната съпротива. След това зае ролята на прокурор и произнасяйки една силно изразителна реч, настоя за присъда. Накрая в качеството си на съдия, убеден от собствените си аргументи, осъди човека на смърт чрез измъчване. Кървава съдебна драма, както вижда читателят. И... ето, през 1945 г. след Христа в Нюрнберг случаят Бесос беше цитиран триумфално от видни юристи като източник на авторитет, че е напълно в реда на нещата обвинителят да действа като съдия на собствените си обвинения.

Съдът над Жана Д'Арк през 1431 г. не можа да им послужи като прецедент. Английският регент, Бедфордският граф, предаде пленницата на независим трибунал, над който самият той нямаше контрол, пък и присъдата на църквата беше различна от това, което той желаеше.

И най-после случаят с английския крал Чарлз I. Съди го в 1648 г. съдебен състав от негови политически противници начело с Джон Бредшоу. Те обаче бяха без абсолютно никакво юридическо право да влияят върху присъдата.

Подходящ прецедент в историята не се намери, но се намери в близкото минало - съветските чистки от 30-те години. Това беше отлична възможност за доказване тираничния характер на болшевишкия подход, но адвокатите тук се натъкнаха на едно друго затруднение. Този въпрос по онова време на Запад беше табу поради широко разпространения мит за чичо Джо Сталин, шампион на свободата, обичащ цялото човечество, верен съюзник, вдъхновен от същите високи идеали, както Чърчил и Рузвелт. Ето защо адвокатите само изслушаха с трагично мълчание изявлението на ген. Никитченко, че предстоящите процеси в Нюрнберг ще бъдат по същество разновидност на чистките през 30-те години. Работата на адвокатите продължи, но тъй, че този факт, доколкото е възможно, се прикриваше и премълчаваше.

В резултат на големи усилия, разправии, пазарлъци и кавги най-после на 8 август 1945 г. се роди Лондонското споразумение. Установява се интернационален военен трибунал да съди главните военни престъпници (без дефиниция за туй що е военен престъпник) Със специална харта се определя властта на трибунала и съдебната процедура. По същество това беше частно споразумение между четири суверенни държави да изкарат пред съда заловените поданици на една друга суверенна държава. Няма тук нищо интернационално. Касае се за сбирщина от юридически чиновници, назначени от четири държави според едно частно споразумение между тях. Ако ставаше дума за четири малки страни, да речем, Коста Рика, Никарагуа, Хондурас и Салвадор, юристите от цял свят щяха да се смеят: колко малко елементите на юриспруденцията се разбират в тая част на света.

Член 6 на хартата създаде две нови престъпления: престъпление против мира, дефинирано като планиране, подготовка и водене на агресивна война или воина в нарушение на международните договори. Няма дефиниция на понятието агресивна война, защото ако се даде такава, следва да се осъдят руснаците за нападението им срещу Финландия и Япония. Второто - престъпление против човечеството: нечовешки действия против всякакъв вид цивилно население преди или по време на война и преследване на политически, расови и религиозни основания. Веднага възниква въпрос: а как стои работата с масовата насилствена депортация на 14-милионно германско население за компенсация на поляците? Пристига полякът в германския доми заявява на човека: От този момент тая къща, този двор и земята наоколо са моя собственост, хайде - мекия! Човекът сграбчва, каквото може и поема своя мъчителен път в западна посока. (Между впрочем и това е табу вече четири десетилетия и на Запад, и на Изток).

Клауза 18 на хартата дава право на трибунала да отхвърля като неуместни въпроси и изявления от всякакъв вид, нещо повече - задължава го да отхвърля всяко показание касаещо обстановката, всред която въпросните престъпления са били извършени. По такъв начин обвиняемият е лишен от възможността да изтъкне, че неговите обвинители са вършили неща, в които сега го обвиняват.

Клауза 19 дава указание на трибунала да приема обезателно всяко показание, което той смята, че има доказателствена сила. Вследствие на това по време на процеса трибуналът с готовност приемаше изявления от втора и трета ръка, всякакъв вид слухове и документи, автентичността, на които никой не се опита да докаже. За пръв път в историята на световната юридическа практика простият факт, че някакво твърдение беше направено или предложено имаше вече пълна доказателствена сила.

Световната публика овчедушно и самодоволно прие Лондонското споразумение. Пресата също го прие и не публикува никакво изявено несъгласие. Юристите отлично разбраха фалша, но бяха безсилни срещу овчедушието на масите и пристрастието на пресата. Чу се само един самотен глас на протест. Серж. Съливан се възмути, когато английският Адвокатски съвет излезе с изявление, че било нежелателно английски адвокат да защищава подсъдимите в Нюрнберг. Щом е тъй, възрази Съливан, тогава също така не е желателно английски адвокат и английски съдия да обвинява в Нюрнберг.

Въпреки всичко, право или криво, постигната беше главната цел на съда: впечатление беше създадено пред световното обществено мнение за пълна хармония и съгласие между съдиите; западните - да се докаже вината, руснаците - да се избият западните противници на комунизма.

Хармония, но... янлъш хармония само по време на съдебните заседания. Няколко години по-късно различията като шило в торба излязоха наяве. На 5 май 1949 г. лорд Хенкей заяви, че Има нещо цинично и възмутително в спектакъла английски, френски и американски съдии да седят наред със свои колеги, представляващи страна, която преди, по време и след процеса извърши половината от престъпленията по календар. И прав беше лордът - Съветският съюз немного преди това нападна Финландия, завладя и присъедини трите балтийски страни и отне Бесарабия от румънците. И на същия този Съветски съюз беше признато правото да участва в съд срещу лидерите на друга държава, обвинена в агресивна война.

Английските представители в Нюрнберг тъй и не разбраха марксисткото значение на понятието справедливост. То е справедливост към пролетарската държава. Няма такова нещо като справедливост към противник на комунизма, това за руснаците е противоречие по дефиниция. Германските подсъдими бяха антикомунисти и като такива обречени на ликвидиране. Дали заслужваха екзекуция за из-вестни деяния беше въпрос без конкретно значение. Типичен е примерът с фон Папен. Руснаците протестираха против освобождаването му - в немарксистка държава той може да е невинен, но за тях несправедливо е антикомунист да се остави на свобода.

По време на Нюрнбергския процес английският съдия Лоуренс изпадна в много тежко положение. Болшевишкият прокурор настоя германците да бъдат обвинени за катинската касапница. Лоуренс знаеше, че това е глупост. Но! Ако германците не са избили полските офицери, тогава следва руснаците да са ги избили. Брех, ами сега! Ако освободиш от отговорност германците, значи осъждаш руснаците. В същото време хартата ограничава трибунала стриктно на престъпления, извършени в интерес на силите на Оста. Ако по този начин косвено осъдиш руснаците, Сталин ще сметне това като нарушение на Лондонското споразумение и ще си изтегли хората от Нюрнберг. Ще се стигне до международен скандал и за света ще стане ясно, че единството на съюзниците е само една пропагандна фикция.

По принцип в съдебната практика, когато прокуратурата не успее да докаже вината, обвинението по този пункт отпада. Лоуренс обърна гръб на този принцип и реши да постъпи според изискванията на момента. Четейки присъдата, той просто премълча за катинските обвинения срещу германците. Съдът остави това обвинение да виси във въздуха, като че ли никога не е съществувало.

На 1 октомври 1946 г. съдия Лоуренс прочете присъдата с благоговейна сериозност, целейки да убеди слушателите в правотата си. Главното обвинение беше едно новоизобретено престъпление, състоящо се в планиране и водене на агресивна война. Но що е агресивна война? Ако в това понятие е включено германското нахлуване в Полша, включват ли се също така цяла дузина нахлувалия, извършени от Сталин в съседни нему страни?

Объркано положение, но... на всичко му се намира колая. Агресивната война Никога не е била и може би никога не ще бъде правилно дефинирана, цинично за-яви Уитни Р. Харис, американски пом. прокурор в Нюрнберг. И продължава: Но от това не следва, че една такава неуловима концепция не може да послужи като адекватна юридическа база за криминално обвинение. Без да обясни каква е тая юридическа база, Нюрнбергският трибунал реши, че в светлината на присъдите, произнесени от държавните глави в Ялта, обвиняемите са безсъмнено виновни във въпросните престъпления, макар че не можеше да каже в какво точно се състоят тези престъпления. Съдът единодушно се съгласи, че каквито и да са, тези престъпления трябва да са много сериозни.

Е добре, а що е военно престъпление? Поначало това понятие означава нарушение на неписания кодекс на цивилизованата война, приет от европейските държави във връзка с военните действия между тях в края на 17 век. Преднамереното бомбардиране на противниково цивилно население беше нарушение на този кодекс. Но интересно! Германските генерали в Нюрнберг не бяха обвинени в поголовно бомбардиране на цивилни райони. Защо? Загадка. Няколко години след това главният американски прокурор Роберт Джексън обясни загадката. Разрушението на германските градове от съюзническата авиация било военна необходимост, но също така военна необходимост били и нападенията на германската авиация. Повдигането на тези въпроси, продължава наивно Джексън, би предизвикало контраобвинения, които не биха били полезни за съда.

Обвиниха гросадмирал Дьониц в неограничена подводна война. Но! Америка започна неограничена подводна война още с влизането си във войната. А британското адмиралтейство издаде заповед на 8 май 1940 г. всички германски кораби в района на Скагерак да се потопяват без предупреждение.

Всичко това показва, че е установен нов принцип в международната юридическа практика: дали даден специфичен акт е престъпление или не зависи от това дали победителите са го вършили. Ако са го вършили, не може да бъде престъпление. Или, с други думи казано, да бъдеш губеща страна във войната е сериозно международно престъпление, което следва да се наказва с цялата строгост на закона.

Големи заслуги в попрището на международната юридическа практика! Естествено, награди се раздават. За старателна и патриотична служба в Нюрнберг съдията Лоуренс беше посветен в благороднически сан, дадоха му титлата барон. Съдията Бъркет се възмущава: За какво направиха Лоуренс барон? Само за това ли, че прекара една година като съдия всред развалините на Нюрнберг? И той, Бъркет, заслужавал титла, защото, както пише в дневника си, и той самият е трябвало да стои в болезнено мълчание, слушайки облаци от словесност, планини от неуместност и океани от празна помпозност. За страданията на съдия Бъркет в съда ние повече не знаем, но знаем, че след присъдата гросадмирал Рьодер, осъден като престъпник на базата на прозрачно лекомислени обвинения, прекара остатъка от живота си в отчаян ужас, унижения и мъки в Шпандау.

Трудно е да се обрисува общата насока в съдебната процедура на Нюрнберг. Работата е там, че трибуналът не беше наясно какви показания да приема и какви да отхвърля. Това, което можем да направим, е да проследим развитието на един процес, за да се види как процедурата, установена от хартата на Лондонското споразумение, се е прилагала на практика. За илюстрация ще вземем случая с гросадмирал Рьодер.

Обвиниха го в престъпление срещу мира, планирал и ръководил нахлуването в Норвегия, без да има някаква кавга между двете държави. Защитата на Рьодер беше, че той е извършил това с единствената цел да предотврати английското нахлуване, което в момента е било напълно подготвено и в очакване на заповед.

Ето някои подробности касателно английските намерения. Армията ще дебаркира на северния норвежки бряг, ще удари през северна Швеция и ще овладее пристанището Лулеа на Балтийско море. Това е пристанището, откъдето шведската желязна руда, тъй важна за германската военна индустрия, се експортира в Германия. Ако снабдяването от Галиварските железни мини се прекрати, германското производство на муниции ще понесе фатален удар и войната може да се спечели без рискован удар срещу военно-отбранителната линия Зигфрид. На 9 април 1940 г., 24 часа преди германското нахлуване, англичаните разположиха своите минни полета в норвежки води - факт, който Чърчил официално потвърди в реч пред Камарата на представителите. По-късно стана ясно, че някои единици от Британския експедиционен корпус са били вече дебаркирали в момента, в който германците тръгват за Норвегия.

По време на тези събития (1940 г.) на никого не е дошло на ум, че има нещо неетично, да не кажем престъпно, в нахлуване на територията на две малки неутрални страни. Даже според Чърчил те трябвало да са доволни от това, да се откажат от някои временни удобства, за да извоюват в бъдеще своите права на малки страни. Тъй че... няма кусур. Няма кусур, когато англичаните го вършат. Но щом се касае до победената страна, в случая гросадмирал Рьодер, милост няма - осъдиха го на доживотен затвор в Шпандау.

Това юридическо двойно-стандартно салтомортале трибуналът успя да извърши, опирайки се на Лондонското споразумение. На наказание подлежат само действия, извършени в интерес насилите на Оста. Победилите страни не са способни на военни престъпления. Ако се окаже, че някоя от победителките е извършила известен акт, трибуналът няма право да обяви този акт за престъпление. Актът получава, тъй да се каже, удостоверение за невинност.

Друг един по-малък процес се състоя през август 1947 г. Съдиха Ото Скорцени, който чрез една енергична военна акция, преодолявайки охраната, спаси Бенито Мусолини от Кампо Императоре в Абруцките планини. Обвиниха го, че по време на акцията използувал противникови униформи. Един британски висш офицер на име Йо Томас чу за тая работа. Яви се в съда и заяви, че това е общовъзприета практика, англичаните редовно използуват пленени германски униформи за заблуждение на противника по време на военни нападения. И Ото Скорцени беше освободен! Значи има справедливост на този свят, но... не и в Нюрнберг.

Какво беше отношението на пленените германски генерали към Нюрнбергския съд? Едни от тях, възпитани в традициите на европейската цивилизована война, не вярваха, че ще бъдат осъдени на смърт. Военнопленници са и като такива са под закрилата на специален международен закон, възприети подписан от великите сили. Надяваха се, че техните британски колеги ще наложат вето на евентуален план от страна на болшевиките за тяхното екзекутиране.

Друга част от обвиняемите бяха буквално съсипани от сполетялото ги нещастие и реагираха на обвиненията срещу тях с отричане, дълги обяснения, извинения и съжаления.

Единствен Херман Гьоринг запази самообладание и спокойствие на духа. Гьоринг централна фигура на процеса, първият човек в Германия след Адолф Хитлер, най-влиятелният лидер на германската националсоциалистическа партия. Твърд и непоклатим в убежденията си, той се учуди на слабостта, проявена от Рибентроп. Ако аз бях външен министър, аз щях да заявя: Това е моята външна политика и аз се придържам към нея. Ако искате да ме съдите за нея, продължавайте. Вие имате властта, вие сте победители. Високоинтелигентен мъж, Гьоринг знаеше, че каквото и да каже, обречен е. Той избягна униженията на бесилката и се самоуби.

Разпитът на Гьоринг започна американският прокурор Роберт Джексън с грижливо подготвени въпроси, надявайки се, че Гьоринг ще отвърне с категорични отрицания и по този начин ще се оплете в компрометиращи го противоречия.

Но Гьоринг не се оплете! Да, той наистина още от началото е имал за цел да отмени Ваймарската конституция. Истина е, че той е планирал освобождението на Германия от несправедливите ограничения на Версайския диктат. Съгласен е, че възстановяването на Луфтвафе и окупацията на Рейнската област са нарушение на Версайския договор. Да, той наистина е бил решен да използува армията за въз-връщане на германския град Данциг, анексиран от поляците през 1939 г. Вярно е, че подобно на всички държавници във всички страни и по всички времена той е желаел да прибегне към война за постигане на тези свои политически цели.

Получи се обратен резултат - Роберт Джексън се обърка! Разгневен, той загуби самообладание. Скоро обаче разбра, че с гняв не ще разклати железния самоконтрол на подсъдимия. Накрая изпадна до самоунижението да моли трибунала за защита от жертвата. По свидетелството на съдия Бъркет след десетина минути става ясно, че Гьоринг е установил пълно господство над Джексън. Учтив, остроумен, праволинеен, той схваща основните елементи на обстановката. Неговата самоувереност нараства и неговото изкуство да владее положението става все по-очевидно. Цели два дни без прекъсване Гьоринг има надмощие над опонента си. И се възмущава съдия Бъркет, че трибуналът не се е намесил навреме да защити американеца от този неумолим свидетел. Как да го защити? Явен намек за запушване на устата. И само като си помисли човек, че това е юридически орган за правораздаване!

Британският прокурор в Нюрнберг, сър Дейвид Файф, в книгата си Политическа авантюра говори за нахалната (?) компетентност на Гьоринг, заявява, че Гьоринг бил най-ужасният свидетел, когото аз някога съм разпитвал. Хвали се Файф, че той самият съумял успешно да изтръгне признание от Гьоринг за разстрела на английските пилоти при опита им за бягство от военния лагер. Но, първо, Гьоринг сам си призна това и второ, тези пилоти изпълняваха плана Линдеман (тотална въздушна война, при която се бомбардират предимно работническите квартали на германските градове).

Главното обвинение срещу Гьоринг беше планиране и водене на агресивна война. Трибуналът обаче се въздържа от дефиниране на понятието агресивна война. Тогава какъв е характерът на войната, за която Гьоринг беше държан отговорен? Ако приемем, че прибягване до война за постигане на политически цели е само по себе си престъпление, то престъпници са: Антони Идън, който в 1956 г. нахлу в Египет, Пандит Неру, който нахлу в Гоа през 1961 г. и ООН, който в 1963 г. нахлу в Катанга. (Да не пропуснем и избиването на 160 000 иракчани в началото на 1991 г.)

И тъй, трибуналът не можа да установи личната отговорност на Гьоринг за което и да е специфично престъпление срещу човечеството или за престъпление по кодекса на европейската цивилизована война. Не можа, но се хвана за нещо друго: той носел отговорност за колективната вина на германците (как познато, драги читателю, а? Депортират се цели народи на изток само заради тая колективна вина!). И го осъдиха на общо основание, т.е. на по-широка база.

Нашият интерес към съда над Гьоринг се дължи на колоритната личност и непоклатимата смелост на този човек. Ето някои моменти от живота му:

Млад летец с привлекателна външност в 1918 г., той пое командата на ескадрилата Рихтхофен след смъртта на Червения барон. През Първата световна война неговият самолет излиташе многократно срещу превъзхождащата авиация на противника. През юни 1918 г. той знаеше, че войната е загубена, но поне да свали още няколко противникови самолета. През същата година Херман Гьоринг получи заповед да кацне със своята ескадрила на едно френско летище и там да се предаде. Рискувайки военен съд, той отказа да се подчини и се завърна с всичките си самолети на своята база в Германия.

Голяма дандания се вдигна на времето по повод на Лайпцигския процес. Лъвът от Лайпциг, сразил в юридически двубой Гьоринг. Нищо не е сразил, истината е съвсем друга. Гьоринг, човекът, демократ по убеждения, спазва и се ръководи от законите и правилата на съдебната процедура. И Георги Димитров отърва кожата. Ако нюрнбергският аршин беше приложен в Лайпциг още тогава, в 1933 г., московският резидент щеше да увисне на бесилката. Даже човешки погледнато, в 1945 г. Георги Димитров следваше да се застъпи за Гьоринг, защото благодарение на него остана жив. Той не се застъпи, но и за него никой не се застъпи през 1949 г. в Боровиха - поетична справедливост, както се изразяват някои.

През октомври 1945 г. в Нюрнберг Гьоринг знаеше, че е обречен и че нищо няма да го спаси, но поне да демонстрира своя триумф, па макар и устно, над своите похитители. В 1946 г., когато напусна подсъдимата скамейка на съдебната зала изглежда, че нищо не му оставаше, освен да чака палача да дойде и да му метне въжето на шията.

От момента, когато го арестуваха в Кицбюел, неговите врагове от целия свят се задъхваха от екстаз при мисълта за екзекуцията му като компенсация за разочарованието от самоубийството на Адолф Хитлер. Обесването на Гьоринг беше за-мислено да бъде нещо подобно на тайнствен свещен акт: в негово лице цялата националсоциалистическа партия ще откупи своите недостатъци, грешки и престъпления, чрез една позорна смърт на бесилката.

Извънредни и най-строги предпазни мерки бяха взета да не му се позволи достъп до средства за самоубийство. И ето - мистерия! Как съумя Гьоринг малко преди полунощ, по-малко от час преди екзекуцията, да погълне-силна доза циан калий? Намериха го на дървеното легло в затворническата килия, като че ли заспал с весела усмивка на уста и празен флакон до леглото.

Ето някои обяснения. Чарлз Бюлет в книгата си Херман Гьоринг и Третия райх твърди, че съществена роля е играл някакъв негерманец, чиято личност трябвало да се запази в тайна. Трудно е да приемем, че всред грижливо подбраните пазачи е могъл да се промъкне чужденец-симпатизатор на националсоциалистическото движение. Но... все пак възможно е. Пленниците са били третирани с такава жестокост (заставили са например Юлиус Щрайхер да си пие урината), че някой възмутен чужденец от милосърдие е пробутал тайно флакона в шепата на Гьоринг, за да го спаси от унижението на бесилката.

Това е напълно подходящ край, увенчал живота на знаменития пилот-изтребител, за който литературата на бъдещето може с пълно основание да заяви:

Нищо в живота не му подхождаше тъй, както възнасянето във вечния мир.

И прав беше Гьоринг: имате властта, победители сте, продължавайте. В ръцете са им, Сталин иска своите убийства, какво още чакат? Защо е нужен тоя нюрнбергски карнавал? Отговор: за публиката, за човека на улицата. Той трябва да бъде убеден във вината на германските лидери. Радиото и пресата я потвърждават всеки ден в продължение на година време. Но това не е достатъчно, нужен е съдебен спектакъл с присъди. И не какви да е, а присъди, в справедливостта на които същият този наивен човечец от улицата да е искрено и дълбоко убеден.

Та ставаше дума в началото за Нюрнбергския процес като международен юридически прецедент за нашия народен съд. Разбира читателят за какъв прецедент става дума.

 

Скоки, Илиноис (САЩ), юли 1992 г.


 

[1] Публикация в рубриката Лично мнение на в. Литературен форум. Седмичник. Брой 35 (113), 2.8.IX.1992 година, стр. 1 и 8.

 

 

Приложение № 1

 

Преразглеждане на Нюрнбергските процеси

 

 

Победителите са тези, които пишат историята

Патрик Бюкянън

 

 

I. [ Нюрнбергските] процеси бяха основани на пълно пренебрегване на всякакъв сериозен юридически опит, на всички принципи и процедури. Съдът нямаше никаква юрисдикция над обвинените или над престъпленията, в които те бяха обвинени; това създаде правораздаване постфактум(и по нататък в текста под това се разбира правораздаване според закон, който е създаден след времето на престъпленията);това направи възможно обвинителите да встъпят в качеството на съдии, съдебно жури и дори на палачи; и при това бяха приети за обвинители хора, виновни за много повече и по-брутални престъпления от тези, за които се твърдеше, че са извършили обвиняемите. Следователно, не е изненада, че тези процеси компрометираха международното право, както никога до този момент. .

 

Професор Harry Elmer Barnes, доктор по философия

Thompson и Strutz- Дьониц в Нюрнберг: Преоценка, ( Институт за преразглеждане на историята, 1983) страница148.

 

 

I I За съжаление, човечеството очевидно не е напреднало в мисленето си отвъд девиза, Победителят винаги има право .

 

Генерал- Лейтенант Fahri Belen, турски военен

Thompson и Strutz, страница 17.

 

 

I I I. Не е справедливо да се дават под съд чиновници или хора, които са действали по заповеди на по-високопоставени лица... Най- бруталният акт на Войната бяха атомните бомбардировки над Япония... Аз смятам, че беше напълно несправедливо да бъдат съдени Адмирали, Генерали, и Маршали за изпълняване на определени заповеди... съюзниците съвсем не бяха невинни за избухването на войната и това би трябвало да бъде взето под сериозно внимание.

 

Адмирал на флота, Лорд Chatfield, член на личния кралски съвет, кавалер на Order of the Bath

Thompson и Strutz, страница 7.

 

 

 IV. Аз разглеждам Нюрнбергски процеси срещу военните престъпления като един от най-позорните прояви от миналата военна история .

 

Richard H. Cruzen, Вицеадмирал от американския военноморски флот

Thompson и Strutz, страница 39.

 

 

V. Независимо от това, колко много книги са написани, независимо от това, колко точно юристите са анализирали това, престъпленията, за които Националсоциалистическите водачи бяха обвинени, никога не бяха точно дефинирани като престъпления, както това изискват нашите правни стандарти, нито обявени за изискващи смъртно наказание от международното право. Според нашите правни норми това престъпление е възникнало при закон създаден постфактум. Една възможна вина не оправдава заместването на моралните и юридически принципи с правото на силата.

 

William O. Douglas, съдия от Върховния съд на САЩ

John F. Kennedy -"Profiles in Courage", (Ню-Йорк: Harper & Row, 1964), страница190.

 

 

VI. Аз мисля, че Нюрнбергските процеси са черна страница в историята на света... Аз обсъдих законността на тези изпитания с много юристи и с някои от участвалите съдии. Те не се опитваха да оправдаят своите действия с каквото и да е законно основание, но основаваха своята позиция на твърдението, че страните предварително определени за виновни наистина са виновниТози процес е напълно противоречащ на основните законови норми, на които нашата страна се е крепяла стотици години; аз мисля, че протичането на процеса не може да бъде оправдано по какъвто и да било логичен начин. Също така мисля, че израелският процес срещу Адолф Айхман (Adolf Eichmann, оберщурмбанфюрер от SS, отвлечен от агенти на Мосад, в противоречие с всички възможни международно-правни норми и обесен) е точно от същата категория като Нюрнбергските процеси. Като юрист смятам, че престъплението трябва да е определено като противозаконно деяние преди предполагаемият извършител да е могъл да го извърши. Това правило не беше изпълнено при Нюрнбергския процес.

 

Edgar N. Eisenhower, американски адвокат, брат на президента Dwight D. Eisenhower

Thompson и Strutz, страница168.

 

 

V I I. Още от самото начало аз бях много недоволен относно протичането на Нюрнбергските процеси... Неубедителните страни на подобни процеси са очевидни: Това са съдебни преследвания, организирани от победителите срещу победените, вместо от безпристрастен съдебен трибунал. Освен това такива процеси въобще не засягат престъпленията, извършени от самите победители. Трябва да се отбележи фактът, че жестокото клане на десетки хиляди полски офицери, войници и цивилни в Катинската гора от Червената армия, никога не беше разследвано, което поставя под сериозно съмнение справедливостта на подобни процеси. .

 

T. S. Eliot, английски поет и автор

Thompson и Strutz, страница 51.

  

 

V I I I. Aз винаги ще имам сериозни съмнения относно всичките процеси завоенни престъпления в Германия и в Япония. Не мога да разбера как може да бъде осъден един офицер за изпълнение на заповеди или за това, че е изпълнил своя патриотичен дълг. Няма значение на коя страна е воювал той. За мен Нюрнбергските процеси и другите подобни процеси са пример за една от най-големите опасности в наши дни: упражняване на огромен обществен натиск, основан на съвсем недостатъчна информация и приближаващ се до масова истерия. .

 

George B. Fowler, Доктор по философия, Професор по история, Университетът в Питсбърг

Thompson и Strutz, страница 111.

 

 

I X Моето мнение е, че Нюрнбергските процеси не бяха нищо друго освен отмъщение. Войната е политически, а не законов акт и ако след края на войната се смята, че все пак противниковите водачи трябва да бъдат изолирани, като Наполеон например, то израз на ужасно лицемерие и измама е тези лидери да бъдат превеждани под съд, въз основа на създаден постфактум закон.

 

Генерал-майор. John Frederick Charles Fuller, кавалер на Order of the Bath, кавалер на Ордена на британската империя, кавалер на Distinguished Service Order

Thompson и Strutz, страница 43.

 

 

X. Инсценираният процес в Нюрнберг беше официално определен като международен военен трибунал. Това име е обида за достойнството на всички военни. Това не беше военен трибунал в никакъв случай. Единствените военни сред съдиите бяха Руснаците.... В Нюрнберг самото човечество и цялата наша цивилизация бяха поставени на съд, а съдии бяха хора, чийто собствени ръце бяха изцапани с кръвта на хиляди невинни. Единият от съдиите беше именно представител на държавата, която извърши жестокото клане в Катинската гора и която изфабрикува маса фалшиви доказателства, за да докаже в Нюрнберг, че Германия е виновна за това нечовешко престъпление .

 

Dan V. Gallery Контраадмирал от американския военноморски флот

Thompson и Strutz, страници XXI-XXII.

 

 

XI. Аз съм напълно съгласен с това, че всеки съдебен процес срещу победените страни организиран от победителите е огромна грешка и несправедливост; това е прецедент, който не би трябвало да се среща при която и да е цивилизована нация. .

 

Д- р George Peabody Gooch, британски историк и автор, кавалер на Order of the Companions of Honour

 Thompson и Strutz, страница 87.

 

 

X I I. От самото начало бе ясно, че ще ми бъде произнесена смъртната присъда ; аз винаги съм смятал Нюрнбергския процес за изцяло политически акт на победителите, но аз бях готов да понеса този процес в името на моя народ и се надявах, че няма да ми бъде отказана една достойна смърт на истински войник. Пред Бог, пред моята страна и моята съвест аз се чувствам напълно невинен относно несправедливите обвинения и клевети, които вражеският съд отправи към мен. .

 

Райхсмаршал Herman Gоеring

David Irving- Gоеring: Биография, (Ню-Йорк: William Morrow and Co, 1989) страница 506.

 

 

X I I I. Напълно категорично заявявам, че винаги съм смятал Нюрнбергските процеси за сериозна крачка назад в международното право и за прецедент, който винаги ще оказва катастрофално влияние в бъдеще. .

 

Почетен съдия Learned Hand

Thompson и Strutz, страница 1.

 

 

X I V. Аз притежавам много дълъг списък, съдържащ много сериозни критики относно целия Нюрнбергски процес; списък, който започва с речи в Камарата на лордовете още по време на войната и продължава до наши дни. .

 

Лорд Hankey, член на личния кралски съвет, кавалер на Order of the Bath, кавалер на Order of St. Michael and St. George, кавалер на Royal Victorian Order, доктор по право

Thompson и Strutz, страница 50.

 

 

XV. Установяването и дефинициите в Лондонската Харта(основният документ, по който се е водил Нюрнбергския процес)на престъпленията, в които подсъдимите бяха обвинени, нарушаваха установеното правило срещу правораздаване според закони постфактум. Общоприетото правило е :"Няма престъпление без закон" - човек не може да бъде осъден за престъпление ако не е нарушил закон, действащ по времето на предполагаемото нарушение; ако това не бъде изпълнено, наказанието губи давност. Представители на съдебната система бяха обявили по този повод: Трябва да се съблюдава този принцип да не е ограничение на суверенитета, но това е общовалиден принцип за справедливостта, към който трябва да се придържат всички цивилизовани нации. По мое мнение, нямаше законово оправдание на съдебния процес, обявяването за виновен или произнасянето на присъда от така нареченият Нюрнбергски трибунал. Ние сме отговорни за създаването на един напълно негативен прецедент, който не би трябвало да бъде следван като пример в бъдеще

 

William L. Hart, Съдия от върховния Съд на Охайо

Thompson и Strutz, страница XX

 

 

XVI Нюрнбергските процеси... бяха популярни по целия свят и особено в Съединените Щати. Присъдата вече беше обявена от трибунала: Смърт. Но какъв вид съдебен процес бе това?... Конституцията не е сбор от празни политически обещания, интерпретирани по своеволен начин. Това не е списък от банални удовлетворяващи формалности, които да бъдат пренебрегнати, когато това е нужно. Това бе основата на американската правна система и на справедливостта и [Robert Taft](в този откъс от книгата си Джон Кенеди цитира Роберт Тафт, американски Сенатор) и всички онези Конституционни правила, които позволяваха да са накаже победеният неприятел, бяха отхвърлени.

 

John F. Kennedy- Profiles in Courage страница189-190.

 

 

XV I I. Нюрнбергските процеси бяха връщане на древната практика на свирепо унищожаване на победената вражеска държава и особено на нейните лидери. Прецедентът, създаден с този процес, ще продължава да тормози неговите автори.

 

Husband E. Kimmel, Адмирал от американския военноморски флот

 

 

XV I I I. Аз никога няма да приема Нюрнбергските процеси за безпристрастна и справедлива процедура. .

 

Д-р Игор Сикорски

Thompson и Strutz редактор, страница 3.

 

 

X I X. Цялото съдебно решение носи духа на дивашко отмъщение, а отмъщението никога не е справедливо. Обесването на единадесетимата мъже, намерени за виновни винаги ще бъде петно в американската история, за което винаги ще съжаляваме.

 

Сенатор Robert A. Taft

John F. Kennedy- Profiles in Courage, страница191.

 

 

XX. За мен Нюрнбергските винаги са били пародия на справедливост и на съдебен процес и този фарс беше направен още по-жалък с участието на руски представител.

 

Charles Callan Tansill, доктор по Философия

Thompson и Strutz, страница 47.

 

 

XX I. Според мен Нюрнбергските процеси бяха напълно непростими и представляваха ужасна пародия на раздаване на справедливост. Това важи с особена сила, когато такива процеси са използвани, за да накажат хората с военно звание. Това са просто подчинени, които са изпълнявали своите задължения по време на война и това не е било нищо друго освен изражение на техните житейски възгледи. При това тези офицери естествено изпълниха точно заповедите.

Ако някой офицер... някога, дори за един момент, прояви пренебрежение или непокорство към нарежданията на висшестоящите, всички военни планове биха се провалили от този момент- воденето на успешна война става невъзможно.

 

Контраадмирал Robert A. Theobald, американски военноморски флот

Thompson и Strutz, страница39.

 

 

XX I I Моето заключение е, че цялата програма на Нюрнбергските процеси, провеждани от международни съдилища, съставени от представители на държавите победителки, или от военни съдилища единствено на победилата нация, е в основата си без юридическа и морална тежест... остава непроменен фактът, че победителите във Втората световна война, все още изпитващи трескава омраза към противниковите народи, осъдиха напълно несправедливо изявените патриоти от вражеските страни, само за това, че са изпълнили своя дълг към Отечеството. Очевидно е, че това е напълно противозаконно и неморално.

Един от най- срамните инциденти по време на Нюрнбергските процеси е свързан с разследването и с подготовката на доказателствата за процеса. Протоколите от разпитите, които нашата комисия проучи доказват, че мнозинството на официалните следователи, наети от правителството на Съединените Щати да осигурят доказателства и да установят вероятните извършители, са били лица със силни предубеждения и неприязън към поданиците на неприятелската; те са прибягнали до много незаконни, неморални и жестоки методи; насилствено принуждаване за самопризнание и насилствено принуждаване за показания срещу другите подсъдими. Всъщност, в случая с Malmedy (местност в Белгия, където неоснователно се твърди, че германските войски са извършили военно престъпление), единственото доказателство, въз основа на което бяха издадени присъдите, бяха изявленията и свидетелството на подсъдимите сами по себе си. Свидетелските показания на един обвиняем срещу друг, бяха измъкнати чрез хитрости, лъжливи обещания за имунитет и с фалшиви разпити и заплахи. .

 

Почитаемият Edward Leroy Van Roden, върховен съдия

Thompson и Strutz, страница 67.

 

 

XX I I I. На теория трибуналът имаше поне имаше властта за това- да определи всяко действие на противника за военно престъпление. Но това е тълкуване на параграф 6 от Лондонската харта, като не се разглеждаха въобще действията на победителите. Като последица нито едно действие на победителите не беше обявено от Военния трибунал за военно престъпление, въпреки че за това имаше предостатъчно основания. По тази причина безогледните бомбардировки над райони, населени изцяло с цивилни, каквито неоспоримо са извършвали съюзническите войски (например бомбардировката над напълно незащитения Дрезден, при която загиват повече от 300 000 души и са унищожени много културни забележителности ) бяха напълно изключена от обсъждане за военно престъпление по време на процеса .

 

F. J. P. Veale, Английски юрист и автор

Thompson и Strutz редактор, страница 146.

 

 

Назад