Доброволческото движение в Европа

Политиката, която бе готова да следва изискванията на разума и естествените тенденции на развитие на европейските народи, трябваше последователно да се стреми, политически и икономически, към една по-голяма териториална единица, за която не можеше да има друга форма освен общия съюз на държавите в Европа. Необходимостта от такава постановка на въпроса ставаше толкова по-силна, колкото нарастваше заплахата от неприкрита болшевишка експанзия спрямо целия континент.

Задача на историците е да изяснят дали решението на Хитлер през 1941 г. да изпревари предполагаемото съветско нападение е основано на фактическото поведение на ръководството на СССР или не. Войната с Финландия, както и силният дипломатически натиск, който съветското правителство оказваше по време на преговорите върху правителството на Райха относно свободата на действия в Южна Европа, говорят в полза на такива предположения.

В концепцията, която излезе извън пределите на германската територия, очевидно не влизаха началните политически представи на германското ръководство. Преследваха се по-скоро целите на партийната програма, която изискваше „обединяване на всички германци въз основа на правото на самоопределение на народите във Велика Германия” (точка 1). Това желание на германците е по-старо от националсоциализма. Опитите, в това число и през XIX в., да бъде създадена Велика Германия са известни.

Точно в тези рамки се провеждаше и идейно-политическата подготовка на СС войските, чиято интензивност и обемът обаче не бива да се надценяват. Както вече бе казано, въпреки че характера на СС частите определяха техните командири, които в повечето случаи, а някои и постоянно, се ръководеха от войнишкия мироглед, по-голямо значение все пак имаше идейно-политическата подготовка в юнкерските училища. Именно там особено рано и отчетливо се проявиха онези изменения, които определяха представите на политическото ръководство в продължение на много години.

Съществуването на вътрешно укрепена и въоръжена Германия преди войната поставяше под постоянна заплаха разширяването на съветската сфера на влияние на Запад. За това, че болшевишкото ръководство упорито преследваше своите цели, както вече бе споменато по-горе. Обаче започването на военни действия през 1941 г. означаваше от самото начало решаващо сражение, което при поражение непременно би довело до възможността от червено наводнение в Европа. Затова войната на изток не трябваше и не би могла да бъде разглеждана като нещо различно. Всяко разширение на тази строго очертана военна цел трябваше да изиграе съдбовна роля, както в политически, така и във военен план.

Бойните части на всички подразделения на вермахта ясно разбираха гореказаното, а СС войските в не по-малка степен от другите. Романтичните национално-политически спекулации, към които понякога се придържаха някои личности, от самото им начало биваха отхвърляни на основание на военния и човешки опит при сблъсъка с народите на Русия. Общо взето, дейността на областните и другите комисари се възприемаше с недоверие и практически не беше подкрепяна, дори при категорично настояване. Доброволното преминаване на наша страна на руски войници, част от които после ставаха активни и извънредно надеждни участници в нашата борба, а също така увеличаващата се тежест на войната - което не на последно място беше следствие от неправилните политически действия на германското ръководство - затвърдиха възгледите на фронтовите войски за необходимостта от тази борба. Доброволците от почти всички европейски нации, които скоро се включиха в този конфликт в рамките на собствените си и германските войски - впоследствие в рамките на СС частите (французи, белгийци, холандци, швейцарци, испанци, датчани, норвежци, шведи, финландци, естонци, латвийци, българи, румънци, хървати, сърби, албанци, италианци, представители на различните народи на Русия, такива като украинците, кавказците, а също така и индийци), доказаха, че победата над болшевизма се разглежда като обща задача.

За съжаление германското политическо ръководство не направи глобално политическо заявление по този повод, което би поставило този общ стремеж в конкретни рамки; лозунгът за „Нов ред” не бе достатъчно и убедително конкретизиран, така че въпросът за това възникваше постоянно - когато това бе възможно - в напрегнатите тежки битки. Въпреки че в обяснението на понятието „Райх” нямаше и дума за претопяване на нациите, дори обратното, постоянно се подчертаваше своеобразието на народите, обстоятелството, че Адолф Хитлер считаше пълното и програмно обяснение на тази точка за все още ненавременно, доведе до пропускане на известни политически възможности. На Международния конгрес на журналистите през 1943 г. във Виена Леон Дегрел (командир на СС дивизията „Валония”, оберщурмбанфюрер, кавалер на Рицарски кръст с дъбови листа и мечове, на златната значка „За ръкопашен бой”, на Златен германски кръст, на златната значка „За раняване”) призова всички участници „най-сетне да разберат за какво, а не само срещу какво се борим”. Самите доброволци с поведението си и своите изказвания никога не скриваха, че воюват единствено, за да предотвратят болшевизма.

В едно от юнкерските училища на СС естонските офицери категорично заявяваха, че не са „националсоциалисти”, а „антиболшевики”.

Последователната промяна на представите за „Велика Германия” или „Райх” до концепцията за единен съюз на европейските държави ставаше бавно, но постоянно.

По времето, когато на бойното поле военните действия затъмняваха пред войските всичко останало, в юнкерските училища на СС развитието на политическите идеи играеше голяма роля. При това особено значение започна да има юнкерското училище на СС в Бад Тьолц, тъй като там европейските доброволци се обучаваха съвместно с бъдещите германски офицери.

В открити разговори, които - тук това може спокойно да се признае - бяха пълни с критика от страна на европейските доброволци, се обсъждаха всички проблеми, които изискваха изясняване. Личният адютант на фюрера оберщурмбанфюрер Рихард Шулце, който дълго време ръководеше учебната група в Бад Тьолц, след завръщането си в щабквартирата на Фюрера в края на лятото на 1944 г. предаде на Хитлер безпокойството на доброволците и тяхното недвусмислено заявление по повод бъдещата държавна форма на отделните страни. Тук трябва да се спомене телеграмата, която на 28 септември 1944 г. бе адресирана до норвежците. Ето откъс от неговите бележки:

,,Волята на Фюрера е след победоносния завършек на тази съдбоносна борба, според принципите на свободата и независимостта да се построи национална и социалистическа Норвегия, която ще предостави на европейската общност само онези пълномощия на висше ниво, които са необходими за безопасността на Европа, тъй като само общността може да бъде и ще бъде носител и гарант на тази безопасност.”

Хитлер заповяда на европейските доброволци веднъж и завинаги да бъдат обяснени германските военни цели в този дух.

Това заявление извънредно укрепи европейския дух в юнкерското училище в Бад Тьолц и в СС войските и беше възприето с голямо удовлетворение. Под ръководството на щандартенфюрер Фриц Клингенберг европейският характер на училището се усили особено. По заповед на ръководството на Райха тук няколко пъти бяха проведени „Европейски конференции”, на които учени от различни нации правеха обзор на развитието на континента (включително и на Русия). Особено голям интерес предизвика „Конференцията по Източна Европа”, чиито теми съответстваха на разумната политика, вземаща под внимание реалните световни обстоятелства. Докладите засягаха различни теми, например дори историята на Руската православна църква.

Културното самосъзнание на европейското семейство на народите намери отражение в за първи път включеното във възпитателната програма на военно училище „естетическо възпитание”. Включването във военната образователна програма за офицери на часове по духовно възпитание и въвеждането в света на европейското изкуство („естетическите часове”) бе отдавна лелеяно желание на един от последните командири на юнкерското училище в Бад Тьолц, споменатият вече по-горе щандартенфюрер Клингенберг. Самият Клингенберг се представи не само като образцов войник в своята дръзка атака срещу Белград и по-късно в своите битки в Русия, но при това беше и много развит естетически човек. Когато той изискваше „възпитанието на естетика във всичко”, това бе не само по образователни съображения, но и в качеството на значимо средство за формиране на зрялата личност на бъдещите офицери. За него бе очевидно, че най-верният и дълбок начин за сплотяване на европейските доброволци, наред с войнишката жертвоготовност и другарство, е създаването на културна общност. Никаква „логика” и никаква политическа необходимост не мотивира толкова силно, както дълбокото изживяване на европейската култура и онези приноси, които внасят в нея отделните нации.

Така в Бад Тьолц, според начина, по който постепенно се формираше тази програма, започнаха в началото от време на време, а след това и постоянно мероприятия, по време на които оркестри, музиканти, певци, инструментални солисти, актьори и поети представяха шедьоврите на европейската музика и литература. Баварският държавен оркестър, камерните певци на Мюнхенската държавна опера, Мюнхенският държавен театър и много други често бяха гости в Бад Тьолц. Всички програми преди концертите подробно се разработваха със слушателите по време на уроците, както теоретически, така и практически (с инструменти).

„Естетическото възпитание” постепенно се превърна в значителен фактор на идеологическата подготовка, който за пръв път по такъв начин се прилагаше във военно училище. Този „нов дух”, който навлезе в офицерското обучение, предизвикваше учудването и признанието на командирите на военните училища в армията и флота, които често идваха тук, още повече, че този стремеж нямаше случаен и назидателен характер, а беше важна част от възпитателната и образователната работа.

Доколко сериозно бе възприето това нововъведение от околните свидетелства фактът, че между Бад Тьолц и другите военни училища, дори и Военната академия, съществуваше постоянна връзка и „отговорните за естетическото възпитание” от това юнкерско училище редовно ходеха там да четат лекции.

Наред със задължителните занимания юнкерите имаха възможност да се занимават в хора или със свирене на инструменти. На тяхно разположение имаше обширна музикална библиотека с творбите на всички европейски майстори, с ноти, както и с книги и богата колекция музикални инструменти - цигулки, алти, виолончела, духови инструменти, пиана. Аулата в Бад Тьолц притежаваше великолепен орган. Камерната музика бе неразделна част от училището.

Тази работа застава в особена светлина, ако си припомним, че развитието на това направление започна в края на 1943 г. и стигна до кулминацията си приблизително в края на 1944 г.

Наличието на такова количество независими личности обуслови това, че сам по себе си се формира недогматичен подход - трябваше да се изработят основите и предпоставките за съвместния живот на народите. При това на занятията се обсъждаше критично партийната програма на НСДАП, която по онова време все още определяше политическата линия във вътрешността на райха. Специално се обръщаше внимание на изказването на Химлер, че според него следващият райхсфюрер на СС, тоест неговият наследник, е възможно да не бъде германец, а представител на някоя друга европейска нация, тъй като в редовете на тези бойци се раждат най-силните импулси за обща Европа. Не предизвикваше учудване, че подобни възгледи не се споделяха от всички.

За широтата на образованието говори и фактът, че в библиотеките на юнкерските училища имаше книги, които бяха забранени в Германия. Освен останалите, към тях се отнасяха и трудовете на Конрад Хайден „Хитлер - животът на диктатора”, на Георг Алекзандер - „Митът за Хитлер”, работите на Маркс, Енгелс, Ленин и др.

Уникално за Германия бе и това, че там, наред със знамето със свастика, се окачваха и знамената на всички европейски нации, дори и трикольорът, чието използване навсякъде бе забранено. Френските доброволци продължаваха да носят своите ордени, получени още по време на боевете срещу Германия през 1940 г. В друго учебно подразделение бивши служещи от холандската армия спяха редом с войници от СС полка „Фюрер”, с които се бяха сражавали още през 1940 г. при Гребеберг.

Обучението не преминаваше - както понякога невярно твърдят - в обстановка на секретност, а следваше всички инструкции, които бяха подобни във военните училища на армията, както и школите на морската пехота. След посещението на началника на ведомството за подготовка на бъдещите офицери от армията и военноморския флот, а също така и на командирите на военни училища от вермахта, тези инструкции бяха затвърдени. По-нататък слушателите от Военната академия в Хиршберг в края на обучението си прекарваха по няколко дни в Бад Тьолц, където наред с другите командир на юнкерите бе холандски офицер, ранен тежко във войната, който отговаряше за идеологическата подготовка, както и други офицери с негермански произход.

Както и в самите войски, тук не съществуваха различия при назначаването на длъжност на офицери от германски и негермански произход. По време на бойни действия се случваше при белгийски командир на батальон, германски командир на рота и норвежки командир на взвод да командват, както германски, така и негермански войници. И ако, общо взето, все пак се запазваше националният принцип на формиране на групите, то това се обясняваше единствено с езиковите бариери.

По времето на последния командир на юнкерското училище в Бад Тьолц оберщурмбанфюрер Рихард Шулце дори бе направено предложение да се предостави възможност на военнопленниците - английски и американски офицери, при вземането на честна дума от тях, че няма да извършат бягство, да прекарат свободно в училището от 8 до 14 дни, за да добият представа за СС войските и европейското доброволческо движение. Преформирането на юнкерското училище в бойна единица и бързото й въвеждане в бойните действия попречи на изпълнението на това намерение. Несъмнено нещата биха стигнали и до контакти с противниците от тези години, както това вече се бе случило с противниците през 1939-1940 г. Поведението на американските бойни части след капитулацията на Германия потвърждава това предположение, тъй като навсякъде, където поведението им не се определяше от заповеди, призоваващи към нещо друго, то изразяваше войнишкото признание и уважение.

Определени военни кръгове на съюзниците, както и някои групи некомбатанти[1], водещи се към американските военни части, успешно показваха на доброволните борци против болшевизма - както с германски, така и с негермански произход, че тяхната борба против съветския народ трябва да се разглежда като престъпление.

Историята на последните години вече доказа, че те не са били прави.

Често се задаваше въпросът за причините, подбудили европейските ни другари по оръжие да влязат в нашите редове. При това някои не пропускаха възможността с пренебрежителна усмивка да посочат онези кръгове в европейските страни, които под лозунга за „Райх” провеждаха партийна политика, нанасяща вреда, както на горепосочената идея, така и на репутацията на Германия. Но това не бяха войниците, които се сражаваха заедно с нас на бойното поле; за братя по оръжие могат да бъдат смятани само онези, които бяха готови да рискуват на първо място собствения си живот, преди да се появят на политическата сцена в своята родина или в цяла Европа. По този начин отпада въпросът за личните мотиви на тези доброволци, защото онзи, който иска да направи кариера или да спечели пари, най-вероятно няма да се съгласи на риск, при който възможността да остане жив няма да е по-голяма от десет процента. Да видим сами какво казва по този повод един холандски доброволец:

„Днес често ни задават въпроса, не само нашите „победоносни съотечественици”, но и някои от германските ни братя по оръжие, какво сме изгубили, след като сме се сражавали в редовете на германците, ние, „чуждестранните доброволци”. И често с добродушна усмивка ни уверяват, че това е било „доста глупаво” от наша страна... Но когато отговаряме на тези хора, че ние и днес не бихме се държали по-умно в такава ситуация, срещаме пълно неразбиране.

Обаче в годините на поражение и позор, които в днешния свят са свързани с това поражение, именно тази мисъл бе нашето единствено утешение.

Онзи, който без да го е изпитал лично, иска да разбере какво е подбуждало европейските доброволци да се сражават под „германски” знамена, трябва да знае, че знамената на СС войските вече не бяха „германски”, те бяха се превърнали в европейски знамена, първите европейски знамена, които започнаха да се издигат тогава. По такъв начин се разкрива истината, която е скрита от очите на външните хора, дори и от много от нашите братя по оръжие, дори и от някои твърдоглави германски представители на СС войските: европейските доброволци бяха не само патриоти, привързани към своята родина, но с това станаха и първите патриоти на една единна голяма общност, защото те първи постепенно се научиха да мислят за интереси, които излизат извън рамките на техните собствени страни.

Няма значение дали това бяха датчани, норвежци, шведи, фламандци или валонци, които се бяха изправили срещу користолюбивото мислене в своите страни, или холандци и французи, които бяха отхвърлили спорните традиции на своите националистически колониални империи - убежденията бяха еднакви.

Заслугата на германската идея се състои в това, че тя направи първия политически опит за отдалечаване от свръхиндивидуалистичното развитие, което с течение на времето стана смъртоносно опасно. Там, където този опит се провали, той беше все още прекалено обвързан с миналото: някой германец е тръгвал на бой като чист „германец”, и тогава народите на Европа са видели в тези или онези германски действия и убеждения угнетителите, а не водачите-освободители. Но като цяло подобни явления трябва да бъдат преодолени.

За европейските доброволци обаче имаше две фатални съпътстващи явления. Първо, поради признанието на високите цели и възможности на тези огромни промени на континента ние бяхме длъжни неотвратимо да променим своя мироглед, от друга страна, ясно забелязвахме (нали духът на новия начин на мислене беше очевидно „германски”) цялата омраза, която през последните столетия се стоварваше върху германския народ. В Европа на индивидуалистичното мислене Германия, и преди всичко Прусия, бяха и си остават представители на стария начин на мислене, обвързващ човека с дълг, и поради това нея не я обичат особено. Да обичаш французите - това означава да откриеш за себе си образоваността и елегантността, любовта към англичаните изисква благородство и ум, разбирането на германците, или дори любовта към тях, както изглежда, представлява само свидетелство за лош вкус.

И ето как ние, и без друго борци срещу националния и личен егоизъм, освен другото се превърнахме и в „германци”, и тогава попаднахме в пълна изолация, чийто вражески характер едновременно с това бе насочен и против Германия. Но подобен натиск, противопоставен на добрата воля, винаги предизвиква обратен резултат: войниците, изначално настроени националистически и по европейски, сега започнаха наистина да виждат в Германия своето второ духовно отечество. Оттам изникна и легендата за измяна на родината, в каквато обаче никога не са обвинявали хуманистите заради връзки с Франция. Всички, които бяха подложени на такива гонения, бяха с антиконституционен закон изхвърлени от своите постове. Накрая дори ни отказаха и правото да служим в армията като офицери. Истинската любов към отечеството не би могла да бъде унизена по-силно.

Когато започваше войната на Германия с Русия, изглежда, ние бяхме единствени в своите народи, които бяха разбрали, че това би могло да бъде началото на голямото решително стълкновение на Европа с болшевизма и че Европа влиза в него разединена, а не единна. Какво по-очевидно имаше от идеята да накараме германците да дадат на победените народи цялата мислима свобода, за да ги спечелят за общата борба? По въпроса за незабавното освобождаване на военнопленниците, което бе извършено на различни места с безпримерно благородство, Германия се вслуша в нашите гласове. Затова можехме да се надяваме, че впоследствие ще възникне и Нова Европа.         

И тогава се появи думата „империя”...

За да бъде разбрано невероятното въодушевление, което тази програма предизвика в нашите редици, трябва също така да имаш представа за оня въздух, който ние дишахме тогава. Ние, които до този момент познавахме само задушливата атмосфера на националните държави, занимаващи се единствено с производство и преразпределение, и винаги се оплаквахме, че народите ни са изместени на заден план, и се отричахме от своята историческа роля, тогава изведнъж видяхме пред себе си задачата, на която бихме могли да посветим цялата наша любов и всичките си сили: създаването на действително обширна империя, която единствено можеше да съответства на социалните, политическите и духовните потребности на Европа. И затова ние се хвърлихме в обятията на „Германия”, затичахме се към наборните пунктове и с невероятна гордост обличахме военния мундир, за да можем с кръвта си и живота си да направим възможно онова, което беше нашата действителна цел - нова, обърната към бъдещето Европа.

В трудната действителност на фронта избледняваше всичко, което не седеше дълбоко в нашите сърца, избледняваха желанията и мечтите, патосът и риториката отстъпваха встрани. Оставаше само безмълвното служене, мълчаливата жертва и онова, което ни се явяваше в последното усамотение преди смъртта. Колко силна е била любовта ни, ставаше ясно не от отиването в наборния пункт, а по-късно, под картечния огън, когато погребвахме другарите си в чуждата земя и постепенно се сраствахме с нашата задача. След четири години ние вече бяхме дорасли до това, че в нашите редици „чужденци” командват германци, а германците – „чужденци”, при това у никого не се появяваха някакви съмнения. Говорехме си на изкълчен език, разбираем само за посветените, но редом с нас вече стояха не германци, французи, норвежци, шведи или швейцарци, всички те бяха бойни другари, изминали целия път заедно с нас, на които можеш сляпо да се довериш, братя по общност, в която повече няма държавни граници и която е закалена с кръв и стомана...

Вероятно в нас е имало прекалено много доверие, вероятно в опиянението на възторга прекалено сляпо сме се подчинявали, вероятно е трябвало първо да погледнем докъде е довело всичко това нашите народи...

Следващите години показаха, че и в Германия не всичко е било толкова чисто, добро и благородно, както си го бяхме представяли, без да го проверим, възторжени от нашата висока цел.

И все пак нашият стремеж остана все така безкористен и велик, както винаги.

Ако историята според условието, че именно в желанието или нежеланието на народите се коренят решаващите причини за политическо развитие, все някога ще оценява и нас, то нека тя отсъди - ние не се боим от присъдата й.

Следвоенна Европа днес е резултат от нежеланието на другите да служат: залязлата Британска империя, унижената Франция, Холандия, лишена от колониите си, подложената на силна заплаха Скандинавия и разкъсаната на части разграбена Германия.

Колко ужасно би трябвало да ни излъжат и разочароват германците, колко безчестно би трябвало да предадат рицарството и благородството по време на войната, ако като резултат от нашата съвместна борба не ни е съдено нищо по-добро от онова, с което разполагаме сега...”

(д. ф. М.)

* * *

Тук би трябвало да се добавят още няколко думи за днешната ситуация: би било невярно, ако онези, които преди десет години осъзнато са влезли в редиците на нашите войници под знамето на общата европейска идея, биха се изказвали подобно на днешните опити: „Виждате ли, а ние тогава правехме същото, само че по-добре.” Освен това не може да се каже, че видите ли, от европейските армии през 1953-1954 г. нищо не би могло да се получи, ако преди това те не помолят за съвет европейските войници от 1943-1944 година. Опитите миналото да бъде продължено са безсмислени; невъзможно е историята да се повтори.

От друга страна, за Европа е недостоен начинът, по който днешните оратори се отнасят към довчерашните войници, дори и някои неща тогава да са били неправилни. Ние не искаме да забравим: в началото само се държат речи и изглежда съвсем невероятно, че онези, които днес най-гръмко призовават от катедрите си за европейско обединение, първи ще се хванат за карабините. В Европа се лее много мастило - обаче вече имаше и време, когато тук се ля много кръв, не само на германците, но преди всичко и на негерманци.

Затова ние наблюдаваме съвременното развитие с безпокойство. Невъзможно е да се вярва в добре конструирания автомат или в танка „Центурион”, а презрението към смъртта не се възпитава в комисиите по отбраната. И докато свободата и честта на войника не са защитени, докато текат процеси срещу „военните престъпници” „според политическите цели на правителствата, а не според справедливостта” (сенатор Тафт) - дотогава няма да може да се развива и онова, към което днес толкова често призовават от най-високи постове - истинско държавническо съзнание, или дори по-добре, онова, което стои зад него: саможертвена любов към родината.

СС оберстгрупенфюрер Паул Хаусер

Назад