Мара Бунева е родена в град Тетово в Северозападна Македония. Според някои български историци, вероятно позовавайки се на „Македонския алманах”, Мара Бунева е родена през 1901 г. Съществува обаче и друго мнение, според което тя е родена през 1902 г. Разнопосочни са и сведенията, касаещи броя на нейните братя и сестри. Според някои автори, Бунева е имала само един брат, който е служил в българската армия и е бил на пряко подчинение на ВМРО. Мария Бунева е четвъртото от деветте деца в българското екзархийско семейство на Никола (Нико) С. Бунев и Анна. По майчина линия, революционерката е внучка на Захо – човек, за който още се разправят легенди в града под Шара, как едва ли не сам построил по турско време православен храм в града. Бащата на Мара Бунева – Никола Бунев е другар на бележития публицист Матей Геров и на д-р Никола Герасимов, и кмет на Тетово в периода 1915-1918 година. Завършва икономическа гимназия и получава висше образование в Софийския университет, след което се жени за офицера от българската армия Иван Хранков. Брат ѝ Борис Бунев я привлича в редовете на ВМРО и тя започва да изпълнява поръчки на революционната организация, като на няколко пъти минава границата с конспиративни задачи. Мара Бунева е избрана за изпълнителка на смъртната присъда на юриста на Скопската област Велимир Прелич. По негова заповед през 1927 година на Скопския студентски процес срещу дейците на Македонската младежка тайна революционна организация, подсъдимите са подложени на жестоки изтезания – стягане на главите, чупене на ръцете и дори заравяне живи заради българското си самосъзнание. След произнасянето на тежките присъди над подсъдимите студенти в края на декември 1927 година на 13 януари 1928 година Мара Бунева разстрелва Велимир Прелич в центъра на Скопие на стария Камен мост на Вардар, след което се прострелва в гърдите. Запитана от сръбския офицер, пристигнал пръв на мястото на атентата, защо е убила Прелич, Мара Бунева отговаря: „Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си. "Мара Бунева умира на следващия ден, 14 януари от раните си. Саможертвата й за Родината, обаче не е забравена.
Днес се навършват 81 години от героичната смърт на Мара Бунева. На 13 януари 1928 година тя изпълнява смъртна присъда над сърбина Велимир Прелич, известен сатрап и полицейски функционер в т.нар жупа „Южна бановина”(Вардарска Македония), прочул се с нечовешките издевателства над македонски българи. Смъртната му присъда е издадена от ВМРО след организираните от него погроми и мъчения на млади българи в Скопие при т.нар „Скопски студентски процес”. За да не попадне в ръцете на сръбските жандармеристи Мара Бунева стреля в гърдите си и умира от раните си.
След освобождението на Вардарска Македония през 1941 година, и обединението и с
Отечеството, местните българи в Скопие издигат паметник на Мара Бунева на
вардарския кей, близо до Стария мост. След поредната окупация на тези български
краища след 1944, година паметникът е взривен от сръбския окупатор.
От 2002 година ВМРО и македонските българи възстановиха ежегодното поклонение
пред паметта на Мара Бунева на кея на Вардар. От година на година поклонението в
средата на януари се превърна във внушително българско събитие в центъра на
Скопие, в истинска демонстрация на българското национално самосъзнание на
сънародниците ни от цяла т.нар Република Македония. Мара Бунева се превърна още
веднъж в символ на българщината във все още несвободната Вардарска Македония.
Тази ежегодна и все по-уверена демонстрация на българщина в самото сърце на сърбоманското управление на Македония – Скопие видимо сериозно разтревожи просръбските правителство и служби за сигурност в страната. На 13 януари 2007 година службите за сигурност организираха дребни криминални престъпници и местни беззъби хулигани и алкохолици от скопската тиня за нападение над събралите се на кея местни българи. Нападението имаше голям отзвук в България, ефект видимо търсен от организаторите на тази провокация. Повечето заглавия в България бяха от типа :”Бият българи в Македония”. Повечето ни сънародници дори не разбраха, че нападнатите са били местни българи, българи от Македония, а не някаква група български туристи, отишли на разходка в Скопие. Защото повечето ни сънародници даже не подозират, че днес в т.нар. Република Македония живеят десетки хиляди наши братя със съхранено българско национално самосъзнание. Въпреки близо 70-те години сръбска окупация и терор.
Така българското общество остана с убеждението, че „македонци” бият „българи”. И се задейства механизъм на разделение и дори „национална” вражда. Ефект, безспорно търсен от вдъхновителите и менторите на просръбската окупационна власт във Вардарска Македония. Веднага в София се надигнаха всякакви псевдонационалисти, в голямата си част крайно неграмотни исторически, зовящи за „отмъщение” и „възмездие”. Над кого? Над „македонците”. От кого? От „българите”. Така именно се формира национална вражда. Дори там където няма национално разделение. Не можем да направим нищо по-тъпо като българи. След десетките катастрофално грешни решения, които сме вземали като нация по отношение на събратята ни в Македония, това ще бъде черешката на тортата. Да нарочим за пореден път една част от българската нация като „небългари”, като „македонци” и организирано да отидем да ги бием. За да затвърдим по недвусмислен начин пропагандата, която наливат в техните глави, че ние „българите” мразим тях „македонците” и искаме да ги бием и „окупираме”. И да превърнем денят за почит пред паметта на Мара Бунева(пожертвала себе си за да спаси събратята си българи от сръбския терор) в ден на дълбок национален сблъсък. За радост и в услуга на сръбския окупатор. Защото няма спор и съмнение, че Македония все още е окупирана територия. Не както през 1928 с армия и жандармерия, но морално, политически и пропагандно-идеологически, Македония все още е окупирана от сърбите българска земя.
Затова тази година ВМРО не организира посещение с автобуси в Скопие на Вардарския кей. Защото един сблъсък в днешния на кея на Вардар ще работи само и единствено за просръбската власт и пропаганда в Скопие. И ще е тежко поражение за българската кауза в тези български земи. Затова правим поклонението в Македония в по-тесен кръг, предимно от местни българи, съмишленици на българската национална кауза в Македония. За да съхраним традицията на това поклонение и да съхраним местните българи, единствения ни ресурс за възраждане на българщината край Вардара.
А тези, които си позволиха да вдигнат ръка на местните българи трябва и ще си получат заслуженото. Според традициите на Организацията.
Автор: Ангел Джамбазки
