Световната парична измама

 

Парите ги няма!

 

Хорст Малер

Берлин 08.01.2009

 

 

Това, което отдавна очаквах и със сигурност предвиждах, сега настъпи – едно историческо, революционно преустройство, което може би се случва веднъж на хилядолетие. Светът се намира в пълен прелом, и след твърде кратко време нищо няма да бъде така, както сме свикнали, всичко ще се промени. Въпросът е какво трябва да се направи при това положение; – това, което предотвратява бедата! Светът пропада в едно неописуемо бедствие и трябва да положим всички усилия, за да го преодолеем. Това обаче може да стане, само ако знаем в каква посока да поемем, как ще се развие тази катастрофална ситуация, тъй като това не е крайната точка, (краят на историята), а само един преходен момент от едно безкрайно развитие. Трябва да си направим равносметка какво в действителност се е случило, върху същността на този прелом.

 

Можем да го кажем направо: – Парите ги няма!

 

Един анекдот, разказва как Алън Грийнспан, доскорошният шеф на валутния фонд, който по време на технологическата криза, слушайки как някакъв новобогаташ се вайкал от загубите претърпял при спукването на „технологичния балон“:

 

„– Къде са парите ми!”

 

Грийнспан го потупал по рамото и му казал:

 

„– Любезни приятелю, парите ти не са изчезнали, а просто са се озовали в нечий друг джоб!“

 

Днес обаче знаем, че това е невярна информация – парите действително ги няма. И това, именно, е проблема.

 

Светът не може да съществува без пари. Целият икономически процес се основава на тях и не може да се върнем обратно в каменната епоха. И така, от къде ще дойдат сега парите гарантиращи съществуването на народите просъществуващи с помощта на парите.

 

Но какво в същност са парите?

 

Нобелови лауреати откровено признават, че не могат да отговорят на този въпрос, а че само умеят да си служат с тях, но не са схванали същността на парите. Един германец, химика Бернд Щрийгел, който заедно с други двама – Гюнтер Ханих и Томас Шаубер си поставят въпроса какво са парите, как са се появили. Ако се разбере как са се появили, ще разберем и тяхната същност. Като учени, за да стигнат до теоретични изводи, те се заемат задълбочено c подробни исторически изследвания във връзка с този въпрос, търсят кълновете за зараждане на някаква парична система.

 

За да бъда кратък, ще ви кажа направо ðåçóëòàòa от тези изследвания:

 

Парите не са нещо реално. Банкнотите минаващи от ръка на ръка не са самите пари, а само символ на парите. Парите са един вид обществено отношение, не можем да ги видим, да ги докоснем, да ги претеглим, да ги носим, те са нещо чисто нематериално; най-общо взето, те са обществено отношение и въпросът е какво особено обществено отношение представляват парите. Тримата учени изследователи стигнат до извода, че парите са обществено отношение на доверие. Но какво означава това, каква е същността на това доверие? Точно това трябва да си изясним, защото тъкмо от тази изходна точка започва пътят, който ще поемем, за да имаме отново пари.

 

Онзи, който печата една банкнота, за да я пусне в обръщение, ще я размени с някого само тогава, когато този, който взема банкнотата (и е донесъл на пазара нещо олицетворяващо реална стока за размяна – един хляб, костюм, кола) - е убеден, че може срещу нея утре, в другиден или след една година да получи от пазара друга стока, имаща приблизително подобна стойност на това, за което той е приел банкнотата.

 

Това предполага, че този, който пуска банкнотата в обръщение е някой, който е в състояние да гарантира нейната стойност, така че тази банкнота утре, в другиден или след една година… да носи на пазара тази банкнота, която той има в портмонето си - като предмет за потребление.

 

Това е един сложен и многостранен механизъм. От тази стабилност на стойността произтича основата на доверието.

 

Историята показва, че инстанцията, основа на това доверие на една неказана, но очаквана гаранция, представлява обществената институция, парично-събирателен пункт, наречен банка. В икономическия процес, който схващаме като капиталистическо производство, съществува един момент, в който на пазара предлагания продукт, бива разменен срещу пари. В този продукт са вложени на дялове средствата за машините, с който е произведен този продукт, сградите, в който са инсталирани тези машини и т.н., и посредством пазара, чрез продажбата на продукта те се възвръщат на малки части обратно при този, който е вложил капитала си в производството. Обаче, на него вече не му е необходимо да ги инвестира в нови машини или сгради. И какво прави с тези пари? Той търси някой, който да вземе тези пари срещу лихва, и да стане така, както той си представя, че парите „да работят“ за него - това е банката.

 

Грижата на банкера, събиращ по този начин парите под формата на влогове от своите клиенти е отново да ги инвестира. Той трябва да плаща лихви за тези пари, затова е необходимо така да ги организира, че парите да бъдат вложени, реинвестирани в производствен процес създаващ продукти за потребление, които на свой ред като стоки като разменни стойности и по този начин да върне парите обратно при себе си. Това е функцията на банката. Тя има също така и други необходими функции, като например посредник за платежен обмен.

 

Тези банки са възникнали изключително в частни ръце, предимно в еврейски ръце (тук нещата стоят другояче, но това е специална тема), нарастват в течение на времето.

 

Когато един производител, произвеждащ стоки за консумация или друго практическо приложение произведе прекалено много стока, и не може да я пласира той фалира. Това е така кризисния механизъм, който Карл Маркс описва като криза на свръхпроизводството, неизбежна при определени условия.

 

При парите е по-различно. Те не могат да бъдат прекалено много. Парите си остават пари. Банкерът, даващ ги под формата на кредит на производителя, организиращ производството на стоки, изплащащ от своя страна заема, се грижи парите да останат пари. Парите не биват унищожавани, лихвите се влагат в производство, носещо на свой ред лихвени лихви и т.н. От начало този процес на натрупване върви бавно нагоре. Първоначално лихвите не водят до големи натрупвания, но сумата капитал става все по-голяма. В последна сметка този процес достига до една точка, когато този процес тръгва все по-стремглаво, почти вертикално нагоре нещо, което може да се изчисли математически, това доказва и общественото развитие. В разстояние на няколко столетия – 200-300 години, този основен капитал, който бива отново инвестиран, за да носи лихви и като годишна лихвена печалба нараства до такива огромни суми, които не могат да бъдат вложени в реалната икономика предназначена за задоволяване на потребности. Просто не може да се произвежда в огромни размери – не можем да носим два чифта обувки наведнъж, не може да се карат две коли и това води до известно ограничение. Изнамират се все нови продукти, това увеличава шансовете за инвестиране, но все някога се достига до един предел.

 

Банковият капитал, посредством лихвено-лихвения механизъм се превръща в могъща сила; а както знаем парите са власт. В крайна сметка този капитал не може да бъде вложен в реалната икономика, не намира повече приложение. Първият изход от тази задънена улица – свръх-капитализирането в банковия сектор, бе превръщането на държавите в длъжници. Този процес (на корумпиране на светската власт) започва чрез подвеждането на крале и князе, било то към охолен и бляскав живот, или към водене на войни, финансирани от банкерите. Стига се до там, че гражданите на държавата, чрез данъци и заеми заплащат лукса и войните на своя монарх. За банкерите, това е сигурен гешефт, защото държавата не може да банкрутира. Тя или повишава данъците, или започва да печата пари, които, разбира се, нямат стойност.

 

По този начин – чрез държавните дългове, държавите по целия свят бяха напълно изсмукани и доведени, коя повече, коя по-малко, до банкрут. Можем да си представим какво означава това.

 

Така нареченото правителство взема нови кредити и по време на предизборната борба рисува в приказни краски, как ще предприеме това или онова, правят се щедри обещания, финансирани от банковия капитал чрез все нови и нови кредити. Както вече казахме, за банкерите няма по-добър длъжник от държавата.

 

В течение на времето се натрупва толкова капитал, че влагането му в системата на държавните дългове става невъзможно. Достига се точката, в която държавата е задлъжняла до такава степен, че дълговете не могат повече да растат, защото постъпленията от данъците не са в състояние да ги погасят и държавата обеднява. Днес имаме бедни държави.

 

Трябва да имаме предвид, че държавният дълг е доведен до състояние, че държавата е очевидно банкрутирала без да признава това. Това е действителността по целия свят и предимно така наречените напреднали индустриализирани държави са стигнали до òaì. Текущите кредити и съответните им лихви вече не се покриват от данъчните постъпления. Погасяването им засича и тогава банкерът намира изход казвайки:

 

– Да направим така, аз ще повиша заема [ретрокредит], ти (държавата) плащаш погасителните суми с лихвите на новия заем.

 

При това положение всеки друг длъжник би бил принуден да обяви своята неплатежоспособност, но държавата не може да бъде подведена под съдебна отговорност. Тя получава нови и нови заеми от банковия апарат, за да изплаща старите си дългове, но с така държавният дълг нараства все повече и повече. Стига се до момента, в който държавата не може повече да изплаща дълговете си. За банковия капитал това е кризисен момент. Какво да се прави с парите?

 

Тогава изобретателни мозъци, достойни за възхищение, стигат до идеята да създадат една т.н. „финансова индустрия“ – казино-индустрия. На пазара се предлагат ценни книжа, обещаващи на този, който ги закупи, лихви и то значително по-високи от тези на нормалните спестовни влогове или на кредитите свързани с реалната индустрия. Нормалните лихви са да кажем 7%, докато тези ценни книжа. наречени деривати или фючърс носят лихви от порядъка на 10, 12, 15%. Всички който имат налични пари се втурват като луди да ги купуват. Но знаем, с тези ценни книжа, банките не създават никакви стойности, те не носят никакви блага на света, само дават на тези, които ги купуват някаква мъглява гаранция за високи лихви. И това е всичко – един вид блъф!

 

Това са измамни образувания. Така наречените „финансови продукти“ нямат никаква стойност, те не са реални продукти, а както сега стана очевидно, те са просто измамни представления. Това не може да се обясни с ненаситност или алчност на хората, а просто е принуда произтичаща от самата система. В продължение на векове се е натрупал токова голям паричен капитал, който по начина по който сме свикнали, а именно по либерално капиталистическият начин, не можем да просъществува. Системата натрупа такава огромна парична маса, гладна за лихви и това унищожава всичко - като раков тумор.

 

Всеки който наблюдава това, може да каже:

 

 – Край на капитализма, но какво да правим сега? Да направим социализъм, или комунизъм, или да направим националсоциализъм?

 

Всички, които чрез парите са се добрали до властта, естествено се стремят да запазят тази власт, тя очевидно е удобна, носи им известна сигурност; все по-голяма власт, все повече пари, все повече лихви. Те няма да се оттеглят доброволно. Необходима е една катастрофа, резултат от която ще бъде тяхното отстраняване от властта. Сега става точно това.

 

Цялата система е система на измамата, а измамата функционира само до тогава, докато не бъде разкрита. От тази криза става очевидно, че целия финансов пазар, в световен мащаб е основаван на измама. Налице е реалната икономика, нуждаеща се от кредити, но тя не играе решаваща роля. Решаващата роля днес играе финансовият капитал, почиващ на измамата, чрез предлагането на измамни така наречени „финансови продукти“. Това сега става очевидно.

 

Затова, инстанцията, която би трябвало да въплъщава доверието, за което споменах по-горе, която трябва да гарантира стойността на паричните знаци, тази инстанция е разобличена като мошеническа агентура. Когато някой е изобличен като мошеник, губи безвъзвратно всякакво доверие. С това основните принципи на съществуващата днес парична система са унищожени, затова и парите са изчезнали, парите – като обществено отношение на доверие. Парите са изчезнали, защото доверието в тях е изчезнало. Затова днес четем постоянно за криза на доверието, дори банките помежду си нямат доверие една на друга. Държавата, от своя страна обещава гаранции, твърди, че ще овладее положението и ще вкара нещата в ред, само че и самата държава е фалирала. Cåãà и банките са фалирали, парите ги няма, доверието е загубено. Как е възможно една разорена държава, сама длъжница на банките, от своя страна да спасява същите тези банки от банкрут и да възвърне общественото доверие, щото банките, пускайки пари в обръщение да гарантират тяхната стойност? Как е възможно това? Нали самата държава е черпила от тези банки средства, за да изпълнява своите задължения и да изплаща своите собствени дългове към тях. Постъпленията от данъците са изразходвани до краен предел. Народът е възмутен и недоволството на работещите данъкоплатци расте, положението придобива революционен характер. Това е положението!

 

Държавата не е в състояние да спаси банките банкрутирали поради загубата на доверие. Всичко е просто безсмислено дърдорене, и само продължение на измамната политика присъща на системата. Бързо става очевидно, че всички тези „спасителни пакети“ няма да доведат до нищо, а само ще влошат още повече положението, ще ускорят обезценяването, изчезването на парите. Какво прави сега държавата, даваща гаранции? В Съединените щати правителството отпуска 700 милиарда долара „инжекции“ на банките, за да ги спаси открито да обявяват техния фалит, благодарение на тези гаранции от държавата, да не признаят своята неплатежоспособност, да не се озоват на подсъдимата скамейка.

 

Та какво може да направи сега държавата, ако трябва да даде реално тези пари?

 

Държавата ще каже:

 

– От къде да взема тези пари? Банките са банкрут, те не ми дават повече нищо.

 

Тя ще трябва да се опита да си възвърне монопола върху печатането на пари (паричната емисия). В САЩ този монопол е в ръцете на частни банки. Държавата трябва да започне да печата пари, но преди това и предстои да преглътне един твърде горчив хап. В действителност тя е заложник на банките. Когато четем, че в САЩ например, мнозинството от народа е против такива „спасителни пакети“ и се противопоставя енергично и гневно срещу тях. Въпреки това на другия ден се взима решение за отпускането им против волята на американския народ, трябва да се запитаме как е възможно това. Политиците имат своите уши, имат своите институти за изследване на общественото мнение, те знаят как народа мисли, и въпреки това действат против това настроение, твърде необичайно за тези политици. Те явно са изнудени.

 

Сядайки на масата на преговорите банката казва:

 

– Ако вие (държавата) не ни дадете тези гаранции, ще обявим фалит и ще трябва да ни изплатите кредитите, които сте взели от нас. Това значи, че вие (държавата) трябва да ни изплатите заемите.

 

Държавата обаче не е в състояние да изплати задълженията си към банката и това е известно на всички, настава паника, положението става неуправляемо.

 

Политиците не виждащи друг изход се подават на натиска (казахме, че са изнудени) и нареждат изплащането на тези напълно илюзорни спасителни финансови пакети. Ще станем свидетели, още през настоящата година, как тези „инжекции“ ще бъдат направени, как ще се напечатат нови пари.

 

Това прилича на буркана, от който като вземем една лъжица мармалад го допълваме с вода, за да запазим количеството и така, вземайки и допълвайки с вода, мармаладът полека лека се превръща в сладка течност.

 

Това става сега: държавата ще започне да печата пари – това даже вече беше оповестено официално; в момента това е единствено възможната политика. Обаче, скоро ще стане очевидно, че не може да се доверяваме повече на тези банкноти. И тези, които така или иначе съгласно закона трябва да получават пари във формата на пенсии, заплати и т.н. ще гледат колкото се може по-скоро да се отърват от тях, защото ако днес парите имат все още някаква стойност, то утре не се знае каква ще е стойността им, една малка част от стойността на която те са разчитали е налична,. На принципа на буркана с мармалад, разреждан с вода.

 

Всички краткосрочни заеми ще дойдат до предстоящо изплащане и не могат да бъдат продължени, защото банките са неплатежоспособни.

 

Всеки ще се опита да спаси, каквото може, освобождавайки се по най-бързия начин от парите, влагайки ги в предмети имащи стойност. Това е механизмът на хиперинфлацията – инфлация, поддържаща се и растяща от само себе си. Ние германците имаме опит с това. Колективната памет е съхранила спомена за хиперинфлацията от 1923, когато една чаша бира се е плащала с двуцифрено число в милиарди. Заплащанията са били в трилиони! Един трилион са 1 000 милиарда! Такъв е бил по това време порядъкът на цените. Парите повече са нямали стойност. Пазарували са с пари, пренасяни в кошове за пране. Моите родители са ми описвали много реалистично, как са преживявали в това време. Те ми разказваха как са получавали заплата два пъти дневно, в кошове за пране и как е трябвало в разстояние на половин ден, да разменят този кош с банкноти. На моят баща му хрумнала идеята да разменя тези пари за жетони за газ – навремето газовите инсталации са функционирали с такива жетони и с един жетон е можело човек да се отоплява 2 часа. Това е имало запазена стойност. Та той се е опитвал, колкото се може по-бързо да размени тези кошове с банкноти за газови жетони. Това означава, че тези пари са били в обръщение невероятно бързо на пазара, и съгласно пазарния механизъм на търсенето и предлагането, се обезценяват с неимоверна скорост.

 

Това е процесът, който ни предстои. Той е неконтролируем и дори днес можем да прочетем във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, че всички възможности за овладяване на ïîëoæåíèeòî са вече изчерпани и не остава нищо друго, освен да се печатат пари. А както знаем, това е лъжицата вода в буркана с мармалад и тогава мармалада повече не е мармалад, а само сладка течност. Чрез този механизъм парите ще изгубят напълно своята функция. Животът обаче върви напред. Катастрофата е само един, преходен момент, а не крайна точка на историята. Какво ни очаква?

 

Живеем в епоха на разделение на труда, чрез посредничеството на парите. Всеки извършва някаква дейност, произвежда стоки, които се заплащат, за да може той да задоволи своите нужди. Това е функцията на парите. Парите са необходимост. Самосъхранението на частния банков апарат, както вече видяхме е поставен в зависимост от измамата. Не защото отделни мошеници са свързани с него или, че злоупотребяват с иначе разумни механизми. Ние не поставяме под въпрос разумността на тази институция. Не! Но чрез ìåõàíèçúìa на лихвените лихви, и самосъхранението на финансовия капитал, за разлика от индустриалния, – парите не биват унищожавани като старо желязо. Понеже единствено възможни вече са само тези измамни парични инвестиции, които в действителност не са никакви инвестиции, се стигна до положението, в което се намираме в сега, – финансовият балон се пукна и с това доверието към частния банков апарат е завинаги и безвъзвратно загубено.

 

Знаем, че разните спасителни акции и „пакети“, могат да задържат само временно положението, за да се тръгне отново по същия път, който след петдесетина години ще ни доведе отново до същото състояние на пълен колапс. Опитът, който вече имаме ни е достатъчен, за да сложим окончателно край на всичко това. Но как да го сторим? Кой днес е в състояние да възстанови загубеното доверие, необходимо да върне вярата ни в едно здраво парично обръщение, правещо възможно развитието на икономиката за в бъдеще?

 

Това може да стори единствено държавата като такава, но само онази държава, освободила се от игото на частния банков капитал. Днес вече наблюдаваме първите стъпки в тази насока, а именно, поемането от държавата на известни гаранции. Разбира се, в крайна сметка тя не е в състояние да ги изпълни и това се знае от участниците, които са измамници и могат да бъдат подведени под отговорност като такива.

 

Държавата не е в състояние да се ползва от доверие при частните банки, тъй като тя самата им е длъжница. И тя няма друг избор, освен да печата пари, нямащи никакво покритие, което води до парична девалвация. Такава една държава е измамник и губи доверието. Това не може да бъде здрава основа на някаква стопанска дейност. Такава може да бъде само държавата разкъсала веригите на лихвеното робство, която не е длъжник на частни банки. Какво означава това?

 

Това означава да се ликвидира напълно частният банков сектор. Паричният капитал намиращ се в частни ръце има тенденцията да се самораздува от механизма „лихвени лихви“ и на края се превръща в раков тумор в стопанския организъм, изсмукващ с помощта на лихвения механизъм всички жизнени сили, подчинявайки на частните интереси всичко - и определено във функциите на властта, измества държавата в безсилна позиция. На това трябва да се сложи край. Исторически се налага тази мярка да бъде извършена.

 

В миналото имаше подобни наченки, например в болшевишкия експеримент, който поради напълно закономерни причини трябваше да се провали. Имаме и националсоциалистическият експеримент, чийто лозунг беше „Brechung der Zinsknechtschaft“ („Îñâîáîæäàâàíå от лихвеното робство”), при който беше приложено именно в това освобождаване от лихвеното робство, което бе разкрито като причина за състоянието на нещата. Националсоциализмът не беше прекършен от вътрешни противоречия и фактори подобно на болшевизма, а беше победен от враговете си отвън, посредством военна сила – от силите на стария ред, подчинени на от банковия капитал.

 

Националсоциалистическата линия на развитие беше временно прекратена чрез външно въздействие, а не от навременен край - по силата на вътрешна логика. Ние, като Германски райх, като националсоциалистическа държава, бяхме обезсилени посредством военната сила на света, подчинен на банковия капитал. В това състояние сме вече 60 години. Ежедневно с все по-нарастваща интензивност, чрез конфронтацията с нашето т.н. „престъпно минало” – митът за холокауста, биваме потискани, за да не се осмелим да се обърнем към нашето минало и национал-социалистически начин на мислене, за да потърсим националсоциалистическия изход от колапса на капиталистическия свят.

 

Но това е единственият път - водещ към бъдещето. Болшевишкият експеримент, за разлика от националсоциалистическия, не беше победен отвън, а се провали отвътре, от само себе си, тъй като личността, като пълноправна призната личност, като организатор на своя живот взимаща решения за своето собствено развитие беше отречена от болшевизма. Девизът – “колективът е всичко, а ти си нищо” беше действителност. Всеки един не беше възприеман като носител на права и задължения, а беше ръководен от държавата, може би с добри намерения и на практика беше принуден да се примири с това, че държавата взима решенията за неговия живот и развитие.

 

При националсоциализма съществен момент на различие беше свободата на личността, която беше напълно уважавана. При националсоциализма бе в сила разбирането, че общността е свободна, ако тя се състои от свободни индивиди, а индивидът е свободен, единствено ако общността е свободна.

 

Думата “свобода” е често използувано понятие, в устата на всички, но никой не си задава въпроса какво означава тя. Свободата не е нищо друго, освен това аз да не съм зависим от чужда воля; всичко да става по моя собствена воля - тогава съм наистина свободен. Държавата е свободна тогава, когато не в състояние на подчиненост на някаква чужда сила, в служба на чужд господар. Ние обаче сме именно в това състояние, победени от чужда военна сила и придадени към сферата на господство на победителите. Ние не сме свободни. Опитват се да го преиначат, да ни убедят, че сме независими. Това не е вярно!

 

Отделният индивид е свободен единствено тогава, когато неговата разумна воля се налага. Какво означава това?

 

Например, крадец заловен, осъден и попада в затвора, но той е свободен! Това, което му се случва е съобразено с неговата воля с това, което той също желае. Той също иска неговата собственост да е защитена от Machtmittel на общността. Ако например на крадеца, попаднал в затвора Mitgefangene му отнемат със сила или измама тютюна, той е първия, който ще се развика и повика тъмничаря. Това означава че крадецът ............ тоест неговата разумна воля настоява, щото неговото право на собственост да бъде зачитано и очаква, че посегателство над неговата собственост да бъде санкционирано. Той е извършил посегателство над чужда собственост, с надеждата да не бъде хванат, и за това е в затвора, но това не е неговата разумна воля, а произвол.

 

Значи, свободата не е нищо друго освен, състояние при което моята собствена воля е в сила. Моята воля като държава, не е подчинена на волята на друга държава и моята воля като индивид, като член на обществото, като личност, защитаваща моите интереси, приемайки закони наказващи например кражбата.

 

 

Това са неща, които трябва да си изясним, защото се насочваме към състояние, в което трябва да признаем това, за да вземем разумни решения и да ги обявим за такива, въпреки че днес те биват сатанизирани. Трябва да преодолеем демокрацията, която не е нищо друго освен власт на парите. Това го казват самите евреи в “Протоколите на ционските мъдреци”:

 

„...за да постигнем целта си, трябва да въведем общото гласоподавателно право и тогава тълпата ще решава всичко а тези, които разбират от държавност, са само изключително малцинство, което чрез изборния механизъм няма да има никакво влияние. Това, което желае и върши масата на изборите, това го казваме ние чрез нашите медии.“

 

Това именно е еврейското господство посредством капитала и властта на медиите; господството на банките днес е фактическото еврейско световно господство.

 

Ще го преодолеем, и ще се върнем към онова, което исторически постигна Германия, въз основата на германския народен дух. Понятието за истинската свобода, така, както вече го описах, съществува от хилядолетия в духа на германския народ, определя неговата история и понякога е водело и до твърде негативни явления (предателства и междуособици). След като изяснихме смисъла на понятието „свобода“, парите като израз на обществено отношение на доверие, могат да изпълняват тази си роля единствено, ако държавата поеме тяхното управление. Затова частните банки трябва да изчезнат като институции за събиране на парите, тъй като самата икономическа система, по силата на инстинкта за самосъхранение принудително ги подтиква към измама. Това е очевидно, затова и нашето доверие в тях е безвъзвратно загубено. Те са заклеймени за винаги като измамени мошеници, действуващи по силата на произтичащата от системата принуда.

 

Съществуващите днес държавни дългове, ще бъдат анулирани чрез поемането на частните банки от държавата. Национализирането им е неизбежно, и то без обезщетение, тъй като те всъщност ограбиха обществото и така то си възвръща ограбеното. Когато заем и дълг попаднат в едно и също лице, те взаимно се погасяват. Не може едно лице да е задължено към себе си. Това е крачката, която трябва да направим. Да поемем отново пътя на добрия стар националсоциализъм, който исторически бе преодолял именно този проблем, но бе привидно победен от контролираната от банките световна общност, подстрекавана чрез напълно лъжлива представа, че националсоциализмът представлява насилие, терор и деспотизъм. Това е вражеската пропаганда, действуваща до днес. Това е бойно оръжие – пропагандата е призната от международното право като оръжие по време на война. Това, което се върши от медиите – сатанизирането на националсоциализма, който в същност е германския народен дух, е приложение на насилие в разрез с международното право.

 

Днес осъзнаваме всичко това. Кризата ни принуждава към тази крачка и в това няма нищо лошо. Важното е бързината, с която ще приемем последствията. Трябва да преодолеем по най-бързия начин лъжливите представи, за терор и насилие придружаващи всеки победен. Не бива да бесим по стълбовете отговорните за катастрофата, в която се намираме. Няма да организираме съд на отмъщението. Знаем, че икономическият механизъм на принуда е заставил определени хора или да се съгласят да станат измамници или да се отвърнат от система, но със съответните последствия за тях. Но какво става с хора, които се самоизолират от този свят – те не могат да просъществуват. Трябва да разберем най-после, че тези скакалци не са някакви лоши хора, а в повечето случай са способни личности поставили се в служба на системата, тъй като това е бил единственият им начин на съществуване. Те са развили у себе си знания и способности, позволяващи им да изградят такава една сложна затворена система. До сега те са я развивали в интерес на частния банков капитал ставащ все по-мощен, по-богат, по-голям налагащ се по целия свят чрез т.н. глобализъм като единствена господстваща сила.

 

Системата им е наложила тази роля.

 

– Или ще работиш за нас, или загубваш препитанието си.

 

За това имаме всички основания, да бъдем снизходителни към онези хора, които системата е превърнала в “скакалци”, при условие че впрегнат своите умения и знания в изграждането на новия ред. Това е същността на революционната сила. Тези, които са тръгнали да правят революция, но са неспособни да ръководят например една млекоцентрала, доставяща ежедневно мляко за децата, и в резултат децата започнат да измират от глад, такива не ги очаква нищо добро и в крайна сметка ще бъдат пребити от отчаяните разярените майки.

 

Не бива да възлагаме своите надежди на хора, които не разбират нито от обществени дела, нито от икономика, политика или държавност. Хора, които не са се научили нищо, а само таят злоба и омраза в сърцата си, готови да пуснат на свобода тази омраза към предполагаемите виновници, мошеници, отговорни за днешното състояние на нещата, към тези предполагаеми „скакалци“; дори да ги убият. От такива, трябва да се пазим, дори да се представят за национално мислещи или дори за националсоциалисти. Защото ние знаем, какво представлява един народ – съвкупността от обособени в различни компетенции групи, нуждаещи се от ръководна личност, за да не употребяваме американското понятие мениджър.

 

За нашето общество се нуждаем от тези групи. И в тях е съсредоточено необходимото познание и способности, за ръководенето на едно комплексно общество, на базата на разпределението на труда, на технологичното развитие, каквото представляваме. Трябва да насочим усилията си за изясняване и осъзнаване на належащите необходимости, а това впрочем вече е налице, може би само трябва да се потвърдят отделни случаи, и всичко това да стане на основата на едно помирение, сред народа, а не върху фантазии за отмъщение, а мисля, основа на властта е отмъщението към нашите предшественици, довели ни до това мизерно състояние.

 

Основната посока на националсоциалистическата воля е да намери пътя на примирението, народът да се самоосъзнае, защото ние се нуждаем от тези хора. Доверието – това е най-необходимото. Не разделянето на класи и раздухване на класова борба, а признаване правата на класите, за да тръгнат в градивна посока въз основата на растящо двустранно доверие помежду им. Доверие в този смисъл може да се изгради единствено тази държава, която изкристализира като волеви орган на целокупния народ, държава, изразител на народния дух във форма на волята означаваща Свобода. А не както националсоциалистическата държава бива портретирана - като режим на насилие и тирания. Националсоциалистическата държава представлява насилствен и тираничен режим само за тези, на чиято власт предстои тя да сложи край.

 

Да се позовем на един историк (предполагам, че е евреин), който в едно есе публикувано преди две години в „Шпигел“ писа, че за 95% от германците националсоциализмът не представлявал насилствен и тираничен режим, а по скоро една благотворна диктатура, режим на социална топлина и сърдечност. Питаме се, кои са били останалите 5%, чувствали нещата по-иначе? Със сигурност три процента евреи, един процент цигани, можем да предположим, един процент са били професионални криминални. В лицето на националсоциализма всички те са имали достатъчно основание да виждат самия дявол, тъй като националсоциализмът е силата, поставяща край на еврейския банков капитал, която с твърда ръка се заема с битовата престъпност, и не разрешава на циганите да ни ходят по главите и да ни крадат. Тези три групи имат пълно право да се страхуват от националсоциализма, но 95% от германския народ имат всички основания да залагат за бъдещето на националсоциализма и да се доверят на националсоциализма, тъй като той е единственият изход от тази криза, за да се сложи край на измирането на хората, гладът, войните, епидемиите.

 

Край може да се сложи само, ако поемем по пътя, който беше реалност в миналото – националсоциализма; отхвърлянето на робията на дълговете, възстановяването на свободата, срещу демокрацията, която не е нищо друго освен еврейско господство.

 

* * * * * * * * * * *

 

Назад